"Тунелът" си го правим ние

Здравко ЧОЛАКОВ е български литературен историк и критик. Роден е на 22 септември 1941 г. в Казанлък. Професор, преподавател по история на българската литература към Катедрата по българска литература в СУ "Св. Климент Охридски". Завършва гимназия в Казанлък и българска филология в СУ (1966). Асистент в СУ (1972-1984), доцент (от 1984), професор (от 1992). Работи като редактор в редица периодични издания. За пръв път печата през 1963 г. Защитава докторска дисертация на тема "Душата на художника: проблемът за творческата личност - човека на изкуството - в българската поезия и проза след Освобождението до наши дни" (1991). Автор е на книгите "Дебютната вълна. Проблеми на младата българска поезия и проза" (1974), "Поети и време" (1974), "Философски проблеми на българската поезия" (1979), "Съдбата на идеите в българската литература" (2001), "Зрелището" (2002), "Идеи и литература" (2008) и др.
Член е на Съюза на българските писатели.

- Здравей, Чоло! Как си? Какво правиш в това "никакво" време?
- Здравей, Борка! Здравей, приятелю, състуденте, от големия випуск - българска филология 1966! Здравей, наборе! (Нали помниш, че ни задържаха близо половин година още в казармата! Разбира се, както му беше редът при военните - никой не ни каза за какво е тая "задръжка". Чак по-късно се разбра, че било заради прословутата Берлинска стена (13 август 1961 г.). И тъй, пряко бедно, но някак все пак уютно следвоенно детство, пряко недоимък и всевъзможни абсурди на власт, на обществено битие, докарахме я до... седемдесетака. Нашето следвоенно поколение, което вече навлиза в сериозната старост...
Откакто се пенсионирах (от Софийския университет), вече близо три години, разбрах, че е хубаво да нямаш ортак на времето си. Няма да пресилвам - нямаше драма в усвояването на новия поведенчески стереотип; не ми беше, както се казва - "терсене" - от това, че не ще бъда редовен университетски преподавател. Аз си обичах работата, понякога се улавям в носталгия по срещата с младата аудитория. Но - всичко до време! Колко прав беше акад. Петър Динеков, когато в навечерието на пенсионирането си, споделяше: "Още сте млади, но знайте: много е важно навреме да слезеш от "сцената", да не станеш за посмешище!..."
Най-приятното, с което се занимавам, са две неща: Заобиколил съм се с интересни книги и чета с оная страст, която е характерна за неизкушения читател. И другото (което, прочее, може би е първо): ходя за риба, главно по Искъра, без да правя сметка на часовете - те, които вече не са "откраднати" от служебния делник...
- Какво мислиш за съвременната българска наука?
- Не прилича на годините ми да правя многознайковски обобщения. Науката си върви по своя път. В полето на българската филология, и конкретно - в пространството на българското литературознание, наред с неизбежното любителство, има текстове, които правят чест на науката. Тук са трудовете на Никола Георгиев, Симеон Хаджикосев, Симеон Янев, Милена Кирова, Валери Стефанов...
- Чувстваш ли се "синодален старец"?
- Университетският преподавател няма време да е "синодален старец" (разбира се, ако сериозно държи на реномето си). Той е непрекъснато ангажиран с амбиция за интересен контакт с младата аудитория.
- Какво липсва, какво не достига на науката ни днес?
- Тя трябва да бъде категорично против посегателствата върху нейната автономност - особено когато почват да я назидават хора, случайно попаднали във властта...
- Как преценяваш реформите в образованието?
- Откакто се помня, все правим реформи в образованието. И все в порочен кръг се движим. Ако си спомняш, когато бяхме студенти, се заговори филологическите курсове да се "редуцират" до три години и половина. По тоя повод - все мъдрият Динеков каза: "Най-после и Софийският университет ще да отглежда медицински сестри с литературен (езиковедски) профил..." Така че самоцелността на реформите продължава. В стремежа си да "хармонизираме" висшето образование по западен модел, стигаме до сляпо подражателство, несъобразено с националните особености на българската система. Разбира се, че са нужни реформи, но те трябва да се извършват рационално, не кампанийно.
- Какво става с Алма матер днес?
- Софийският университет ще продължи да бъде автентично средоточие на науката - пряко посегателствата върху академичната автономност. Не за пръв път самозванци искат да се разпореждат с неговото пространство, което е доказало, че има сили да отстранява случайно попадналите в него...
- Какво остана от българската литературна наука след т.нар. преход?
- Споменах вече имената на литератори-преподаватели в Университета, които имат сериозни изяви. Те не се влияят (с малки изключения) от капризите на една досадна обществено-политическа конюнктура, която свикнахме да наричаме "преход". Случайно пребиваващи в полето на литературната наука и на науката изобщо е имало винаги и ще има. Отсяването им става по естествен път, независимо че могат да се кичат с титли, с награди и пр. Помни поета:

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат!

Вазов го е казал по повод гастролиращите поети и писатели изобщо.
И в литературната наука всеки гастрол е случаен!
- А в литературата как е?
- В полето на родната изящна словесност през последните двайсетина години се навъдиха прекалено много самозванци. Всеки, драснал два-три реда, се именува "писател". Бедата е, че така ни го представят по вестници, радио, телевизия. Свободата на словото се тълкува като слободия, от което се възползват тарикати, минали покрай литературата и изкуството. Но и това ще отшуми!
Тези "литератори" са най-банални приспособленци, конюнктурци. Имало ги е винаги, но особено стават нахални в условията на развихрена примитивна демагогия, разгръщана от властимащите.
- Как се отнасяш към т.нар. нов прочит на литературата?
- С резерва. Тъй нареченият нов прочит много често избива в брутално спекулиране тъкмо с новата конюнктура, която иска да ни убеди, че преди нея не е имало нищо свястно. Разбира се, не подхождам с предварително неверие към текстове, които претендират да "четат" отново класическите ценности. А там, където наистина интерпретацията обогатява автентично вече известното - готов съм да поздравя автора!
- Какво е равнището на съвременната ни литература?
- Прекалено е затлачена от случайни текстове, които сериозната литературна критика трябва да поставя на мястото им. Не съм обаче отрицател по презумпция. През последните двайсет години автентични писатели доказаха, че могат да създадат трайни текстове. Така например смятам, че един Атанас Наковски с поредица от романи даде най-точната литературна диагноза на ужасяващата гротеска на съвременните обществено-политически нрави. Продължи да пише оригинална поезия Любомир Левчев. Първан Стефанов е от поетите, които чета с удоволствие!
- Как се отнасяш към новата "дебютна вълна"?
- Подкачаш ме за заглавието на първата ми книжка "Дебютната вълна" (1974). В нея се опитах да направя портрети - в движение - на поети и белетристи от нашето поколение: родените в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век, имайки предвид силните им първи книги. Да не прозвучи нескромно - но мисля, че в повечето случаи не сбърках с оценката на текстовете им, видени в перспектива. Вече споменах, че днес се издават прекалено много книги, първи при това - не смогвам да ги чета всичките. Досадно много са случайните дебюти. Но ми действа като пролетно разсъмване, когато попадна на значим текст, особено поезия. Това почувствах, когато прочетох следните стихове:

Видях, че слънцето не е око на Бога.
Видях, че всеки е предател.
Видях, че гарваните могат
сълзи да пият от очите на мечтател.
                 ("Нощта на моя ден")

Вероятно се досещаш - това е от книгата "Нощта на моя ден", на която, уви, бе съдено да бъде първа и последна. Авторът й - Теодор Христов, ни напусна нелепо рано (той е син, навярно знаеш, на един наш състудент - Йордан Т. Христов, великолепен литератор, изтънчен ценител на поезията специално. И бащата твърде рано си отиде. Очевидна е приемствеността на два безспорни таланта...)
- Какво мислиш за политиката?
- Българската политика, както и политиката изобщо, си остава мръсна работа. (Знаеш народът как точно го е казал - ама хайде малко автоцензура, да не смущаваме добрия тон!...) Още по-неприятно е, когато брутално, агресивно, в последно време - с хашлашко-бабаитски "чар" - на преден план, изпъква най-вече нейната несъстоятелност и любителство...
- А за политиците?
- Каквато политиката - такива и политиците. Но нека не отричаме с лека ръка. Оказва се, че тепърва ще се учим на истинска демокрация. Така е, когато тя няма традиция в българския обществено-политически живот. Историческа съдба!
- Често казваш, че "щом сме на крака, значи всичко е наред", а как е с държавата ни?
- Благодарен съм, че през тия седем десетилетия Бог ми даде здраве. Ех, разбира се, с неизбежни проблеми и смущения. Няма нищо по-хубаво от това да имаш нормални сетива за света, за доброто и лошото. Без физическа нормалност, която естествено, на определен етап изтънява - животът съвсем губи смисъл...
А държавата, би следвало да е "на крака", ако малко от малко уважава себе си...
- Виждаш ли светлинка в българския тунел?
- Не обичам тая мрачна метафора. "Тунелът" си го правим ние и от нас зависи колко дълго ще сме на тъмно...
- Оптимист ли си или песимист за бъдещето на България?
- България ще я има!
- Как се чувстваш пред задаващия се юбилей?
- Понякога се чувствам на 35. Според мен - най-силното, най-приятното човешко време!...