Съвременна песен за (не)човека

Миналата седмица две дати минаха така, някак между другото, сред върволицата делнични дни. На 5 октомври бе Международният ден на учителя, а на 1 октомври - Световният ден на музиката и българският Ден на поезията. Какви хубави поводи за празник! Поезия, музика... Учители, които учат децата на усет към красивото и стойностното. И децата си разменят цитати от велики поети в социалните мрежи, а в песните се пее за възвишена и чувствена любов...
За съжаление, не.
Аз ще ви разкажа една история, която научих между тези празници. Малко като в стихотворението на Вапцаров "Песен за човека".
Присъствах на спор между мой колега творец и мой колега учител.
Творецът сподели своето виждане, че децата носят в себе си красивото и при подходящи условия то се изявява като творчески потенциал в някое от изкуствата.
Учителят обаче го контрира със съдбата на един свой ученик. Момчето расте в интелигентно и образовано семейство: бащата  - инженер, с три висши; майката - с две висши. Само че... Бащата от години не може да си намери постоянна работа. Майката работи като продавачка в магазин и обикновено разчитат на нейната заплата. Много често си лягат гладни, защото пари за три яденета на ден няма.
В отсрещния на интелигентното семейство апартамент живее добре облечен бизнесмен със сенчест бизнес. Иначе казано - мутра. Без образование. Все още не си е сменил жилището, но семейството му живее в охолство: скъпи коли, дрехи, телефони... Всичко по наложения през последните години снобарски калъп.
Момчето било отличник, обичало да чете. До един момент, в който престава да учи, започва да бяга от часовете, да се държи арогантно.
Учителят се опитва да реши проблема с поредица от разговори. В тях момчето заявява, че не иска повече да бъде добро, толерантно, интелигентно. Новият модел за подражание е мутрата. И то иска да има скъпите коли, дрехи, телефони... На репликата на учителя, че неговите родители са бедни, но си лягат да спят спокойни, а мутрата не може да заспи, защото не знае кога ще я гръмнат, момчето отговаря, че това няма значение - то не иска да си ляга повече гладно. И ако един ден има семейство, да може да го осигури, независимо по какъв начин.
Тъжен край. При Вапцаров поне има някакъв оптимизъм. Поне има песен. Тук песен няма. Нито поезия. Има брутална чалга, но това е визитната картичка на времето, в което живеем и което се опитват да ни убедят, че е прекрасно.
И учителят е безпомощен...