14 Декември 2018петък15:33 ч.

Владлен Александров:

Театърът е творчество, а не състезание да се изкарат повече пари

Културата ще стане приоритет на държавата, когато обществото реши българи ли искаме да бъдем или някаква аморфна маса, разтворена в световното политическо пространство, смята известният режисьор

/ брой: 197

автор:Вилиана Семерджиева

visibility 957

Владлен Александров е завършил ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова, след което е работил в Благоевградския театър. В продължение на 14 години е бил директор на ДКТ "Константин Величков" в Пазарджик, където в момента е режисьор. Поставял е пиеси от български и чуждестранни класически и съвременни автори на много сцени в София, в страната и в чужбина. Сред постановките му от последните години са "Аз плащам", "Дългият път на деня към нощта" и "Мнимият болен" в НТ "Иван Вазов", "Терапевти" и "Прах в очите" в ДСТ "Алеко Константинов", "Червено" в Театър 199, "Одисей пътува за Итака" в Пазарджик и др. Съпругата му Росица Александрова е актриса в Сатирата, имат син. През септември Владлен Александров започна репетиции с актьорите в ямболския театър.

- Господин Александров, доколкото знам, за първи път поставяте пиеса с ДТ "Невена Коканова" - "Не е вярно, но аз вярвам" от Пепино де Филипо ще има премиера на 16 октомври. Какви хора, какви творци срещнахте в ямболската трупа?
- Наистина за първи път работя в ямболския театър. Изключително съм респектиран от колегите, с които правим този текст. Много сериозни професионалисти, талантливи хора. Радвам се, че ямболският театър е успял да се съхрани във времето и да запази едни самобитни актьори. Младите в театъра са много интересни. Вълчо Янев е много сериозен актьор - вече не всеки театър може да се похвали с актьор с такава енергия и талант. Радвам се, че директорът Мишо Лазаров е успял да създаде единен колектив, който много си вярва на сцената и работят заедно.
- Българската публика е гледала пиеси от Едуардо де Филипо, но този брат от знаменитата театрална фамилия ни е по-непознат като драматург. Сред вашите постановки има доста комедийни заглавия - тази творба с какво ви привлече?
- Поставял съм много комедии и имам някакво усещане за себе си, че разбирам комедийното, успявам да му уловя, както казва народът, дамара на смешното. Много заглавия превъртяхме, докато решим какво да правим и се спряхме на този текст. Авторът Пепино де Филипо произлиза от легендарна не само за Италия, а и за Европа театрална фамилия, определяла стила на италианския театър през 50-те и 60-те години на ХХ век. Гледал съм негови филми, бил е изключително добър актьор, с невероятно чувство за хумор. Той предлага много актуална теза - може ли животът да се управлява от суеверия. На тази база изгражда пиеса на недоразуменията, типично италианска комедия - двамата братя защитават т.нар. неаполитански стил в италианския театър, в който недоразумението е основна движеща сила. Но Пепино де Филипо отива малко по-напред в своята претенция, че светът е много илюзорно нещо и че тази илюзорност понякога може да те подлъже, да те превърне в нещо, което не знаеш какво си. Т.е. е пиеса за това как човек да се убеди кои са истинските стойности.
- Известно е, че комедията е труден жанр, а театрали споделят, че е по-лесно да разплачеш публиката, отколкото да я разсмееш. Има ли "формула" за добра комедия?
- Комедията наистина е страшно труден жанр, затова рядко наблюдаваме истински комедии, независимо че всички се опитват да ги правят - ужким, за да разсмиват публиката. Казват, че втората част на прочутата "Поетика" на Аристотел е била посветена на комедията, но тя е изгубена и никой не знае какво е писал в нея. Комедията е опасно изкуство, в нея трябва да си виртуозен, в комедията режисьорът, актьорът може да прояви най-големия талант. Много е лесно да се прави драма, тя е изначално изкуство - животът ни е драматичен, но да направиш добра комедия е майсторство.
- Поставяли сте "Службогонци" на Ив. Вазов, "Римска баня" на Ст. Стратиев, "Лазарица" на Радичков в Турция - как се възприема и оценява там българската драматургия? И как се работи с турските актьори?
- Вече двайсетина години работя в Турските държавни театри, бях първият български режисьор, който постави пиеса там. Това е доста голяма структура, с изключително мощно финансиране от страна на държавата - поне досега, и се надявам така да продължи... Правих 6-7 заглавия, предстои ми нова работа в Турция, след като завърша постановката в Ямбол. Поставих няколко български пиеси - най-странното е, че първата беше "Службогонци" на Вазов, а Вазов е авторът, който все пак е написал "Под игото"... Но имаше изключителен успех, 208 пъти се игра в Анкара, събрахме много награди, излязоха много положителни рецензии. По-късно направих "Римска баня" на Стратиев в Анталийския държавен театър, "Лазарица" от Радичков инспирирах да се преведе от много добър преводач - проф. Хюсеин Мевсим. Турските актьори са изключително дисциплинирани, много вярват на режисьора, отворени са и любопитни за нови идеи и към всяка нова стилистика. В по-сериозните турски сериали нашите зрители имат възможност да видят колко талантливи актьори има, голяма част от тях са завършили известни театрални школи на Запад и носят и друга култура. Турският държавен театър на няколко пъти много сериозно влиза в европейския контекст, но сега, за жалост, ситуацията не е точно такава, идеологически причини започват леко да го дърпат назад. Дано колегите да се преборят с новите предизвикателства, които политическият живот в Турция им предлага.
- Работите и с трупата на Скопския драматичен театър. Само творчески разговори ли водите с колегите си там или става дума и за "международното положение"?
- От много години работя с Македония, реализирал съм около десетина заглавия. Високо ценя работата си с Драмския театър Скопие, който е най-сериозният театър на Македония, както и Македонският народен театър. Но Драмския театър винаги е бил много различен, тъй като там са работили плеяда добри, мощни режисьори. Той е създаден с българска помощ - в далечните 1960-те години Вили Цанков и Боян Дановски са изиграли основна роля в изграждането му. Там направих няколко силни представления като "Жената като бойно поле" на Матей Висняк, "Геноцид 21" на Любиша Георгиевски - тези два спектакъла взеха много награди. Много добре работя и с техните актьори, те са близки до нашата школа, в същото време са малко по-ексцентрични, необуздани понякога, носят типично македонски темперамент. "Международното положение", за което питате, е нашето положение. Македония - това е България, България - това е Македония. Общо взето, тези балкански простори са почти идентични, за жалост, винаги тези ситуации са много смътни. Ето и сегашният референдум показва колко е сложна, трудна политическата ситуация на тези балкански простори. И че пътят на такива нови държави и нови образувания към Европейския съюз ще бъде много сложен. Важно е да има изкуство, култура, както е казал Гоце Делчев - полето на културата да бъде онова поле, на което се срещат народите в света.
- Бяхте директор на Пазарджишкия театър в нелеки години за културата у нас (1998-2012). През това време ремонтирахте театъра, обединихте драмата и куклите в доста по-голяма структура, която продължи да работи активно, да гастролира...
- Пазарджишкият период е може би най-плодотворният в моя живот. Станах директор на 38 години - точно в най-зрялата си възраст 15 години ръководих театъра. Постигнахме големи успехи - имахме над 40 международни и български награди, обиколихме много държави - три пъти в Канада, Франция, Лондон, Италия, Русия, Китай, целия Балкански регион... 12 години ръководих престижния фестивал "Есенни театрални срещи", направихме четиригодишен международен театрален проект, създавайки мрежа за театрални продукции и контакти ПЛОТЦ. На тази база пет държави от Европа - Англия, Полша, Македония, България и Италия, менажирахме доста голям бюджет, с който създадохме хубави постановки, взаимни фестивали, обмяна на технически кадри и т.н. Това беше силен, светъл период, тогава сред критиците в България вървеше мнението, че трупата в Пазарджик може да изиграе всичко от световната драматургия. Но... всяко хубаво нещо има своя край.
- При толкова сурови реформи успяхте да съхраните театъра и трупата.
- Наистина реформите, които започнаха да се провеждат в България не са най-здравословните. Бях сред хората, които много се противопоставиха и може би това беше една от причините да напусна директорското място. Не смятам, че такъв тип реформи могат да определят съдбата на един театър. В крайна сметка държавата трябва да знае защо влага пари, а не да стимулира само финансовия елемент в живота на един творчески институт. Той е мястото, където трябва да се създава творчество. И тя там трябва да проявява своя контрол, а не чрез някакви принудителни мерки да засилва състезанието колко повече пари ще се изкарат.
- Според вас как тези, в някои случаи драстични действия се отразиха на артистите, на театрите?
- Всички драстични промени от този тип довеждат до страшни рани в театъра. И тези рани после няма кой да ги затвори. Много време минава, за да се създадат здрави творчески обединения. Неслучайно нашите деди са влагали своите пари, за да основат читалище, където се е играл театър, за да има просвещение. Театърът е изкуство, което създава възпитание, ценностна система, отношения в обществото, на които се гради една нация.
- През годините след промените у нас някои министри на културата, както и ваши колеги, са споделяли мнението, че през социализма в България са създадени прекалено много театри и днес не може във всеки град да има театър...
- Министри, които говорят, че трябва да се закриват театри, нямат акъл. Те трябва веднага да си подават оставката, поради простата причина, че не стават за министри на културата. Съсловието трябва да бъде безкомпромисно към подобен тип хора! Не искам да слушам и не желая да участвам в дебати, в които се иска закриване на културни институти! Последният рубеж на българската национална идентичност ще бъде театърът, изкуството. То е онова по-висше нещо, което е накарало човека да бъде човек. Така че трябва да си припомним какво се правеше в много области през социализма и дори съзнателно да върнем доста неща, които бяха много ценни. Да, изкуството беше идеологическо, обслужваше определена политическа доктрина, но не трябва да забравяме уважението, смисловото присъствие на театралното дело в онези години. Поне тези от нас, които ги помним. А сега имаме усещането, че сме последна грижа на политическата действителност.
- Защо според вас културата все не става приоритет в нашата държава?
- Защото държавата няма стратегия какво трябва да се финансира и какви условия трябва да имат творците. Занимаваме се с всичко друго, освен с най-важното: обществото в България трябва да решим българи ли искаме да бъдем, България ли искаме да имаме като държава или сме някаква аморфна маса, разтворена в световното политическо пространство. Ако искаме да създаваме българска култура, трябва да се подкрепя българското кино, театър, балет, опера и т.н. В този смисъл, ако има някаква реформа, тя трябва да бъде свързана изключително с ясното и категорично целенасочено финансиране на сериозно изкуство. А не да се прехвърля вина защо театрите правели нискобюджетни ситуационни комедии, с които да си изкарват парите. Ами защото самата методика ни кара да го правим.
- Сатиричният театър откри сезона с вашата постановка "Терапевти" от Кристофър Дюранг - пиеса за лудостта на съвременното общество, от която, уви, и ние в България страдаме. В психотерапевти ли трябва да търсим спасение или в самите себе си?
- "Терапевти" беше изключително попадение.  Много благодаря на Калин Сърменов, че прие да направим този текст, събра се прекрасен състав и стана много любопитно и приятно представление, което се играе със страхотен успех. Да, може би трябва да има психотерапия за българското общество. Вече 30 години се въртим в омагьосан  кръг, без да можем да излезем от него, въобразявайки си, че вървим към някаква светла цел..., но тази светла цел я няма на хоризонта. За жалост, обществото ни става все по-маргинализирано, по-некритично, по-профанизирано, а телевизионните риалити формати просто ще ни довършат. Никой не иска да спре тях, а определени смешни постановки по българските театри пречат на някого... В България винаги има двойни стандарти, а трябва да видим какви са моралните, смисловите, етичните стандарти. В този смисъл бих казал: да, необходима е психотерапия.

ВСС даде Лозан Панов на Инспектората

автор:Дума

visibility 27

"Малки призми" сменят "рибните перки" по "Графа"

автор:Дума

visibility 38

Валери Симеонов е номиниран за "Човек на годината"

автор:Дума

visibility 189

Окей, да не е Детска, но Правителствена ме дразни

автор:Дума

visibility 149

Месото и хлябът поскъпват след Нова година

автор:Дума

visibility 184

/ брой: 243

Кутия цигари поглъща 17% от дневния доход на българина

автор:Дума

visibility 173

/ брой: 243

ЕЦБ спира да изкупува дългове

автор:Дума

visibility 122

/ брой: 243

Косово ще прави армия

автор:Дума

visibility 3

ЕС удължи санкциите срещу Русия

автор:Дума

visibility 23

Евролидерите отрязаха Мей за нови преговори

автор:Дума

visibility 102

Гафа за "Графа" и покрусеният Крусев

автор:Деси Велева

visibility 384

/ брой: 243

Независимият зависим

автор:Евгени Гаврилов

visibility 236

/ брой: 243

Да почетем ястребинчетата заедно!

автор:Дума

visibility 282

/ брой: 243

Как могат да се убиват деца в една европейска държава?

visibility 335

/ брой: 243