Стратегията на Тръмп е нелибералната хегемония

Бари Поузън

По време на избирателната си кампания Доналд Тръмп обещаваше да сложи край на националното строителство в чужбина и се присмя над съюзниците на САЩ като на използвачи, които обичат да се возят за чужда сметка.
Подобни заявления наред с недоверието му към свободната търговия и крепящите я многостранни споразумения и международни организации  породиха сред политиците от различни среди безпокойство, че САЩ ще се затворят при Тръмп и ще се откажат от ролята на лидер на световната общност, която играеха след Втората световна война. Те се хванаха на непрекъснатите му забележки към съюзниците, а също на скептичността му относно свободната търговия и твърдяха, че администрацията се изолира от света и дори следва национална стратегия на затвореност.
Всъщност Тръмп може да бъде обвинен във всичко друго, но не и в изолационизъм. Макар речите му наистина да са пропити със скептичност за глобалната роля на Вашингтон, 

безпокойството относно изолационизма на Тръмп е напълно неуместно.

Ако се говори за набор от инструменти на твърдата сила, политиката на администрацията на Тръмп е по-амбициозна от политиката на Барак Обама.
И все пак в един важен аспект администрацията на Тръмп се отклони от традиционната национална стратегия. След края на Студената война демократическите и републиканските администрации следваха държавна стратегия, която учените наричат "либерална хегемония". Това е хегемония в смисъл, че САЩ възнамеряваха да се превърнат в най-могъщата държава в света с голяма преднина (пред останалите), а либерална тя беше, защото американците се стремяха да трансформират системата на международни отношения в един ред, основан на правилата, регулиран от международни организации, а също да превърнат другите страни в пазарни демокрации, свободно търгуващи едни с други. Скъсвайки със своите предшественици, Тръмп до голяма степен иззе либералния елемент от либералната хегемония. Той все така се стреми да съхрани икономическото и военното превъзходство на САЩ, а също ролята на арбитър в сферата на безопасността за повечето региона в света, но предпочете да се откаже от износа на демокрация и се въздържа от сключването на многостранни търговски споразумения. С други думи, Тръмп обяви за напълно нова национална стратегия нелибералната хегемония.
Най-добрият начин да се разбере подходът на Тръмп по международните въпроси е да се проследи неговата политика за една година. Ако трябва да говорим за алиансите, на пръв поглед изглежда, че Тръмп не следва традицията. Още като кандидат-президент той постоянно се оплакваше на нежеланието на съюзниците, особено от НАТО, да споделят разходите за колективната отбрана. Колкото и дилетантски да звучат тези възражения, те са абсолютно справедливи. Цели две десетилетия приносът на  европейските страни членки така и не достигна летвата, поставена от самия алианс. Ето защо възникна известна паника, когато на срещата на НАТО през май 2017 г. Тръмп не спомена Петия член, тоест задължението за взаимна отбрана,  което поемат членовете на алианса. Това означаваше, че САЩ могат да престанат да бъдат последният арбитър за всички стратегически спорове в Европа.


Но само за няколко седмици Тръмп даде заден ход

и САЩ продължиха да уверяват съюзниците си в своята подкрепа, сякаш не са били предвиждани никакви промени. Малцина американци са чували за Инициативата за гарантиране сигурността на Европа (ИГСЕ). Може да разберем онези, които смятаха, че 100-хилядният американски военен контингент, намираща се в Европа след края на Студената война, е повече от достатъчна гаранция, но след като Русия нахлу на територията на Украйна през 2014 г., съюзниците поискаха по-сигурни гаранции.  Оттук и въпросната инициатива. ИГСЕ се финансира не от американския бюджет, а от отчисленията за военни операции на САЩ в чужбина - от фонда "за принудителни извънредни разходи без строг надзор", който първоначално бе одобрен от Конгреса за глобалната война с тероризма.  От сметката на ИГСЕ се изплащаха зачестилите военни учения в Източна Европа, усъвършенстването на военната инфраструктура на САЩ в региона, подаръците на Украйна под формата на ново оборудване, а също новите складове на американски военни муниции и снаряжения, достатъчни за въоръжаването на бронетанкова дивизия при възникване на извънредна ситуация. През 2017 г. Вашингтон обяви, че за пръв път ще продаде на Украйна управляеми противотанкови ракети - тоест смъртоносно оръжие. Досега Белият дом е похарчил или планира да похарчи за ИГСЕ 10 млрд. долара - тази сума е заложена в бюджета за 2018-а финансова година. Но администрацията на Тръмп увеличи финансирането с почти 1,5 млрд. долара. В същото време всички планирани военни учения и разполагане на войски в Източна Европа вървят с пълен ход. Ангажиментът на САЩ към военните задължения в рамките на НАТО се запазват, а съюзниците увеличават финансирането на своите програми в сферата на отбраната, за да успокоят президента.

Военната активност на САЩ в Азия също нарасна

в сравнението с времето на Обама. В Тихия океан американските ВМС продължават поддържането с бесни темпове на различни операции - около 160 двустранни и многостранни учения годишно. През юли САЩ проведоха ежегодните Малабарски учения с Индия и Япония, събирайки в едно самолетоносачи на трите страни. През ноември САЩ изпратиха необичайна флотилия от три самолетоносача край Корейския полуостров по време на посещението на Тръмп в Азия. От май 2017 г. ВМС на САЩ зачестиха операциите по гарантиране на свободното корабоплаване и американски кораби патрулират акваторията на Южнокитайско море, за което претендира Китай. Американските военни моряци извършват толкова интензивна дейност, че само през 2017 г. базираният в Япония Седми флот претърпя небивал брой сблъсъци на четири кораба. Освен това един кораб заседна на плитчина, имаше и падане на един самолет.
Администрацията на Тръмп засилва военната активност и в Близкия изток. През април 2017 г. като реакция на доказателствата за използване на химическо оръжие от сирийското правителство САЩ бомбардираха авиобаза, изстрелвайки срещу нея 59 крилати ракети.  Иронията е в това, че Тръмп наказа Сирия за прекрачване на "червената линия", прокарана от Обама, и за нарушаване на споразумението за унищожение на химическото оръжие, което Обама сключи със Сирия, заради което пък Тръмп подложи предшественика си на безмилостна критика. Така или иначе бе подаден ясен сигнал, че в града има нов шериф.
Администрацията на Тръмп ускори положителния изход от войната с "Ислямска държава".  От публикувана статистика става ясно, че САЩ  са изпратили повече войски в Ирак и Сирия и през 2017 г. са хвърлили повече бомби срещу тези страни, отколкото през 2016-та. В Афганистан бе изпратен многохиляден допълнителен контингент, а въздушните удари са засилиха до ниво, непознато от 2012 година.
Накрая администрацията даде ясно да се разбере, че планира по-агресивна конфронтация с Иран в целия Близък изток.
Военният бюджет на администрацията на Тръмп също предполага САЩ да запазят ролята си на световен полицай. Щом стана президент, Тръмп предложи военен бюджет, който с 20% бе по-голям от приетия за 2017 г. - половината от увеличението бе поискано от администрацията, а втората половина бе добавена от Конгреса. Ето само един пример за склонността на новата администрация към допълнителни разходи: бюджетът за придобиване на високоточни управляеми боеприпаси нарасна с над 40% в сравнение с 2016 година.
Тръмп остава привърженик и на програма за ядрена модернизация, започната от администрацията на Обама, чиято стойност възлиза на трилион долара. Програмата предвижда  обновяване на всички елементи от ядрената триада: ракети, бомбардировачи и подводници. Тя се базира на основополагащата предпоставка от времето на Студената война, че за да се гарантира въздържането от нападение върху съюзниците, ядрените сили на САЩ трябва да имат възможността да ограничат щетите от мащабен ядрен удар. Това означава, че САЩ трябва да притежават способността

първи да нанесат удар и да унищожат ядрения арсенал на противника,

преди той да изстреля своите ракети. Макар че усилията за ограничаване на щетите да са безполезни срещу ядрени държави със съпоставим ядрен потенциал.
Винаги е трудно да се постигне хегемония, защото повечето държави ревниво бдят над своя суверенитет и не желаят да изпълняват указания отстрани. Почти 30 години САЩ проверяваха хипотезата, че либералният характер на техния глобален проект го прави уникален, достижим и реализуем. Резултатите показват, че експериментът се е провалил.
Нито Китай, нито Русия станаха демокрации и нищо не говори, че те се движат в тази посока. Те отказват да приемат либералния световен ред начело със САЩ. Хвърляйки маса пари, Вашингтон така и не успя да създаде стабилни демократични правителства в Афганистан и Ирак. Вътре в НАТО, предполагаемият охранител на демокрацията, все по-авторитарни държави стават Унгария, Полша и Турция. Европейският съюз, главното либерално институционално отроче и плод на победата на САЩ в Студената война, бе лишен от Великобритания. Другите страни членки също нарушават неговите правила, както неотдавна направи Полша, отказвайки се от стандартите за независимост на съдебната власт. Новата вълна идентичност - национална, религиозна, расова или друга - заля не само развиващия се, но и развития свят, включително САЩ. Либералната хегемония не донесе плодове нито във външната, нито във вътрешната политика.
Външнополитическият елит продължава да се отклонява от главния въпрос: трайна ли е хегемонията на САЩ? Ако не, то каква политика трябва да я смени? Тръмп също избягва този проклет въпрос.


Бари Позън е професор политолог по въпросите на сигурността в Масачузетския технологичен институт. Препечатваме със значителни съкращения анализа му, публикуван в изданията "Форийн афеърс" и "Россия в глобальной политике".


Снимка БГНЕС
Американският самолетоносач "Роналд Рейгън", чийто изтребители са въоръжени с ядрени ракти. В Тихия океан американските ВМС продължават поддържането с бесни темпове на различни операции - около 160 двустранни и многостранни учения годишно