14 Декември 2018петък20:15 ч.

Пътят към Йодемиш

Шест дена из Западна Турция сред останките и призраците на малоазийските гърци

/ брой: 136

автор:Георги Георгиев

visibility 585

"Емине! Еминеее! Яваш-яваш, Емине! Яваш-яваш."
Емине изглеждаше около четиригодишна и тичаше сред камъните на древния Пергам, безуспешно преследвана от майка си. Из руините на един от центровете на елинизма и европейската цивилизация в този ден не бродеха кой знае колко хора, а ние май бяхме единствените чужденци. В древността акрополът на Пергам със сигурност е бил впечатляващо зрелище с монументалните си сгради, огромния театър, вкопан в замайващо стръмния склон, белият храм на обожествения император Траян, от който в момента са запазени най-много части - чудовищен стилобат, десетина исполински колони, символ на завоеванието от древния Рим. И всичко това надвиснало над долината. Дори днес, погледнати отдолу, от тесните улички на съвременния турски град Бергама, руините са впечатляващи, а в миналото блестящите с мрамора си постройки сигурно са смайвали древните пътешественици.
Пергам е бил ограбван страшно два пъти. Първият път от небезизвестния Марк Антоний, любовникът на Клеопатра, който изтръгва сърцето на елинистичния град. Библиотеката на Пергам, втората в античния свят след Александрийската, 200 000 книги по сведения на Плутарх, е била отнесена и предадена на египетската царица. Сега, от огромната сграда, намирала се на гърба на театъра, са останали само темелите.
Вторият грабеж е извършен в по-нови времена. През 80-те години на XIX век германският археолог Карл Хуман започва разкопки в недокосвания все още Пергам и бързо открива великолепни фризове и статуи, които с разрешението на османското правителство, натоварени на магарета са закарани до Измир (Смирна) и оттам в Германия. Двайсет години са нужни, за да се възроди едно от истинските чудеса на античния свят - олтарът на Зевс, известен повече като Пергамския олтар. Днес, за да го видите, трябва да отидете в Берлин. Една от причините Германия, а не Турция да има олтара, е желанието на Бисмарк да противопостави на Англия антична ценност, подобна на фризовете от Партенона, които британците преди това са отмъкнали от Атина. Ще ви кажат, че османците са позволили, че това не е истинска кражба. Помислете пак?
"Аркадаш!" Мъжът се беше покачил на някаква купчина камъни и с измъчено лице правеше знаци да се приближа. Обясняваше нещо на турски, което решително не разбирах, но и така беше ясно, че се е сецнал и го боли. Иска да се опре на рамото ми, за да слезе. "Яваш-яваш", повтаря жената до него. И полека-лека двамата се отправят към изхода. Заедно с Емине, която накрая все пак е успяла да падне и сега оглася с рева си трийсет и две вековното място.
"Откъде сте?, пита на английски търговецът на шапки пред входа, докато стяга с ластици стоката си, защото вятърът се усилва. "От България". "Здравей", казва той на български. Поглежда към шапките, усмихва се, но не продължава на родния ни език.
Вятърът се усилва. Мъжът придържа шапките си, друг държи чадъра, който пази сянка, да не ни строши главите, а едно момче с влудяваща бавност приготвя двата прясно изцедени портокалови сока, които сме поръчали. Измива плодовете един по един, реже ги все едно им прави дисекция, търси чаши, извикаха го за нещо друго, върна се, рови пет минути за дребни... Яваш-яваш. Сокът беше прекрасен. Над Пергам се спуснаха черни облаци. Докарахме с нас дъжда от България.

Чао

"Ако ставате от масата малко гладни, винаги ще бъдете здрави". Това препоръчва най-известният древноримски лекар Гален, който е родом от Пергам. Лесно му е било на него. Кухнята в големия, но провинциален град на империята едва ли може да се сравни с днешното многообразие в тази част на Средиземно море, родено от съешаването на кулинарията на тюркските народи, арменците, гърците, арабите, балканските народи и кавказците. Но все пак в Западна (Eгейска) Турция, дори триста километра навътре от брега, кухнята си остава средиземноморска, с много зеленчуци, сирена, зехтин, маслини, плодове и с малко месо.
Гален сигурно е прав от медицинска гледна точка, но как да устоиш рано сутрин на леко жилаво гюзлеме със солен айран, как да се спреш пред онези турски закуски с домати, крастави, саламурено сирене, ливанско сирене на конци, мед с каймак, извара със сметана, овче масло, бяло като памук, зелени маслини, черни маслини, кафяви маслини, сбръчкани маслини, сладки маслини, варени картофи със зехтин и чубрица, мекици омесени с джоджен, яйца на очи, донесени с тигана, току-що свален от огъня. Или пък да откажеш супа от пасирана леща с мента, крехки парченца зелен фасул с парченца месо, колкото фалангата на детско кутре и обилно засипани с бял пухкав ориз, мантъ (кайма завита в тесто, залята с кисело мляко и полята с разтопено масло), постни сарми от ориз, завит в ивици от тиквичка и, разбира се, кюфте, което всъщност там е кебапче. Тази кухня им дълбоки корени.
Английският поет и писател Джон Аш, който от десетилетия живее в Истанбул, пише в завладяващия документален роман "Византийско пътешествие", че кулинарните традиции на империята са съхранени по-добре в Истанбул и Анатолия, отколкото в Гърция. "Такива турски ястия като кебап, сарми, пълнени с кайма зеленчуци имат византийски произход. Бюрекът, халвата и баклавата често се споменават във византийски и класически текстове. Изкуството на печивата и винарството също са били непознати за турците, когато са дошли в Анатолия и до края на XVI век остават привилегия на християнското население." Нямаме представа какви са били на вкус печивата във Византия, но онзи симид, който купихме далеч след полунощ на пристанището в Йенифоча, беше прясно изпечен и ужасно вкусен. Вярно е, че бяхме и много гладни.
Всички в Турция обичат симид. Включително чайките, които съпровождат фериботите през Дарданелите. Едрите птици са приучени, че хората им хвърлят хляб и обикалят корабчетата на големи ята, като улавят залъците още във въздуха. Други пърхат на едно място, сякаш позират, но всъщност дебнат кога поредното парче симид ще излети зад борда. Приветливи птици и приветливи хора. Същите като онзи мъж, от касата на ферибота в Еджеабат, който, като погледна софийския номер на колата ни, се усмихна и реши да каже нещо на български: "Чао". Сигурно знаеше, че използваме думата за довиждане, но нали "чао" е и "здравей" на италиански. Така с едно двусмислено "чао" напуснахме Европа и влязохме в Азия.

Рено 12


Преди време мой познат отиде в Пловдив да купува кола за чужденец. Търсел бяло "Ауди"."За турчин ли купувате", го попитали в автокъщата. Бялото е най-разпространеният цвят по пътищата на Турция. От пет коли с местна регистрация, три са бели. Казват, че така се плащало по-малко в сервиза, като се ударели на пътя. Може и да е вярно, защото комшиите имат доста специфичен маниер на шофиране, който изключва понятия като "предимство", престрояване", оглеждане", "подаване на мигач", но включва "несъобразена скорост", рязко потегляне", "рязко спиране". С една дума, бъдете много внимателни на пътя. Освен белия цвят другото, което прави впечатление по пътищата, е сравнително остарелият автопарк. Колкото повече се отдалечаваш от големите градове, толкова повече срещаш модели от 90-те, а и от предишни десетилетия. Не един и два пъти видяхме жигулоподобни автомобили, всъщност прародителят на "Жигули" - "Фиат 124", при това в много добро състояние. Но истинският цар на ретропарка по пътищата е "Рено 12". Френската кола, модел 1969 г. е изключително популярна в Европа, Южна Америка и Австралия, а автомобилният завод в Бурса я произвежда под името "Рено Торос" до 2000 г. Архаично изглеждащият модел, във вариант "комби", е най-често срещан в селските райони. Вози както хора, така и картофи. В моменти, когато задминаваш модели отпреди 30 години, се чувстваш като в машина на времето, сравнено с България. Но сравнението е само дотук.
Когато пътувате с кола из Западна Турция виждате, че претенцията и фукнята на сегашната власт, че строяла пътища, са крайно несериозни. "Който и от изброените в тази книга градове да посетите, навсякъде ще видите една страна в подем." От гледна точка на пътното строителство, авторите на пътеводителя от 2011 г. "Истанбул и Западна Турция" на "Нешънъл Джиографик" са напълно прави. За изминалите седем години твърдението им е станало още по-вярно. Строи се много. Прокарват се четирилентови пътища между малки градчета и села, ако не се прави нов път, се разширява старият, тунели пробиват планините, за да съкратят разстоянията. Това, на което у нас му казваме магистрала, в тази част на Турция е просто скоростен път, магистралите са осемлентови, таксите се плащат с електронен стикер, който е най-добре да закупите още на границата. Няма дупки, няма кърпежи. Указателните табели са толкова начесто, че е доста трудно да се заблудите за посоката. Няма рекламни билбордове. Селата и градовете са на често и се вижда, че и в тях също кипи бурно строителство. Нови квартали от триетажни жилищни сгради, по сходни проекти, малко кичозни за нашия вкус, никнат в покрайнините на всеки град, през който минахме.

"Толкова много стъпала"

"Винаги ли е имало толкова много китайци? - Не. дойдоха през последните две години." Мъжът, който пита, е възрастен индиец, заедно с него е съпругата му, облечена в традиционна носия, със златни гривни по ръцете й. Събеседникът им е англоговорящ гид, който с предихание обяснява за древния град Ефес, вторият по посещаемост от туристи обект в Турция след музея на Ататюрк, както казват. Китайците действително са много и не само в Ефес. Имаше ги на големи групи и в Хиерополис/Памуккале, където вече бяха маркирали мястото с неизбежния ресторант. Те са новата реалност на световния туристически пазар. И са много.
Ефес. Най-големият пазар за роби в региона, най-голямото пристанище, най-големият храм на Артемида, едно от седемте чудеса на света, най-големият амфитеатър. Най-запазеният античен град в Турция. Четирийсет лири за вход (около 15 лв.) - умерена цена за такъв престижен обект. И още двайсет за комплекса от терасовидни жилища на богати ефесчани, където подслушахме горния разговор. Не си ги спестявайте. Под специално направеното защитно климатизирано съоръжение се намират мрамори, мозайки и фрески, които ни казват повече за хората, обитавали това място, отколкото монументалните сгради отвън.
"Толкова много стъпала". Младият малайзиец се спуска с измъчено изражение по стъпалата на амфитеатъра, напечен от над трийсетградусовата жега. Същия ден ще четем, че пороите са ударили и Истанбул, както и Гърция, и Северна България, но засега търсим прохладата под сянката на огромните борове, обрамчили алеята, водеща към изхода от археологическия обект. Интересно е, че почти навсякъде в големите туристически обекти, турците се стараят да използват оборудване собствено производство - бариери, турникети, скенери, климатици. Всички билети са по единен дизайн, само изображенията на обектите по тях е различно. Почти всички продавани в обектите сувенири носят официалното туристическо лого на страната.
Ако ще замръквате в Ефес, за препоръчване е да не оставате в близкия град Селчук, а да се отправите към небезизвестното село Шириндже, разположено на седем километра нагоре в планината. Сега 600-годишното село е архитектурен резерват и всяка къща е обърната я на хотел, я на ресторант или магазин за сувенири и плодово вино, с което е известно селото. В България за Шириндже се заговори, когато през 2012 г. турците си направиха реклама като обявиха, че само тяхното и едно френско село щели да оцелеят след края на света, който маите били изчислили, че се пада тая година. С и без маите Шириндже и сега си оцелява добре. Не му липсват туристи.
Близо до нашата къща-хотел се намираше църквата на селото, ням свидетел на Малоазийска катастрофа от 1922 г., сложила край на двехилядигодишното гръцко присъствие в Азия. Църквата беше избегнала съдбата на други църкви, превърнати в джамии или складове от гръцките села и градчета, напуснати от коренните си обитатели, в ужасното им бягство към Смирна. Беше просто затворена, а площадката пред нея разкриваше хубава гледка към селото, събуждано някога от звъна на камбаната, а сега от гласа на мюезина.
"Виното от местни сортове ли е? - От местни, а вие откъде сте? - От България. - Аз пък съм от Македония", казва, но не продумва повече на северомакедонски диалект мъжът с бялата риза, който ни продава бутилка вино, което по-късно ще се окаже с дъх на малини. Турция е на четвърто място в света по площ на лозовите насаждения. Но огромната част от продукцията или отива веднага на масите, или се преработва на стафиди. Едва 40 на сто от гроздето се преработва в натурален сок или вино. Има 600 местни сорта и тъй като филоксерата никога не е нападала тази страна, лозите са си същите като преди 6000 г, откогато са първите данни за винарство. Два сорта обаче най-много се набиват на очи в магазините в района на Измир - окюзгьозю, (биволско око) и боазкере, което от сайта "ДиВино" превеждат като "изгаряне на гърлото". Купажирани и охладени, вината от тези сортове вървят много добре с ливанско сирене и маслини. Да, червеното вино върви добре и без мръвка.

Божия лъв

"Познавам имама на джамията в София". Около шейсетгодишният мъж с класически мустаци, карирана риза с къс ръкав, бежови панталони и сиви чорапи, имам на 706-годишната Голяма джамия в Бирги, реди английските думи в такава скороговорка, че половината остават неразбираеми. "Виж тая плочка", сочи имамът тюркоазената и пурпурна теракота, с която е облицован михрабът на джамията. "Тази е на 700 години, а тази на седем години", казва усмихнат той. Съгласяваме се, че средновековната плочка е по-хубава от съвременната. Голямата джамия в Бирги е с базиликална конструкция, неотговаряща на канона. В единия външен ъгъл има вграден каменен лъв, античен, много приличащ на каменните лъвове от Хиерополис и свидетелство как лъвовете могат да сменят стопаните си. А срещу него турците са издигнали паметник на друг един "лъв".
Бронзовият Умур бег, е завоевателят на Бирги, което преди това се е наричало Пиргион и е било населено с гърци, които са го обитавали поне четири века преди Христа. Вторият емир на бейлика Айдън, чийто паметник е до джамията, е завоювал за исляма още Ефес, Смирна, плячкосва Беломорска Тракия и оставя следа в българската история като победителя на Момчил войвода. Паметникът на този, когото турският поет Енвери нарича "Божи лъв", ни представя здрав, строен мъж в героична поза, с броня, шлем и ятаган. Но двама венецианци, според "Уикипедия" го видели така: "... изключително затлъстял, с корем като бъчва, облечен в коприна, пиещ бадемово мляко и похапващ яйце с подправки със златна лъжичка".
"Бир лира". Жената с шалварите вади кубчето топъл царевичен хляб от уличната пещ и ни го подава. Подобно на Шириндже Бирги също е етнографски резерват, предложен за списъка на ЮНЕСКО за обекти със световно културно значение. За целта турската държава е действала в Бирги със замах. Реконструирани и павирани са всички улици, ремонтирани са всички къщи, възстановени са от руините всички исторически обекти - медресета, бани, конаци, за което свидетелстват табели с фотографии от типа "преди и след". Множество стари къщи са обърнати на хотели с битова обстановка, както биха казали у нас. То, честно казано, и къщите са същите като у нас. "Перлата" на Бирги, триетажният конак на Чакир ага, с изписаната си фасада, фреските, дърворезбата по таваните, заради който селището е предложено за списъка на ЮНЕСКО, беше обаче затворен за реставрация от една година насам, въпреки, че на пръв поглед не се нуждаеше от нея.


Снимка vuraldan.blogspot.com


Панталоните на проф. Кенан Ерим

Бирги и близкият до него град Йодамиш, картофената столица на Турция, бяха основната цел на пътуването ни, което предприехме, за да уважим сватбата на наши приятели, а за десерт, освен неизбежните травертини на Памуккале бяхме оставили античния Афродизиас, който незаслужено остава в сянката на Ефес и не е чак толкова известен сред туристите.
"Паркингът е пет лири, а шатълът (совалката) е безплатен". "Совалката" е трактор с покрито ремарке, който те превозва до входа на Афродизиас. На вратата на ремаркето е поставена кутия за бакшиши за водача. Ако искате, може да ходите и пеша. Триста метра са, но кога друг път ще ви возят с трактор.
Както Ефес е известен с храма на Артемида, така и Афродизиас е посветен на богинята на любовта и секса Афродита. Площта на града е огромна, напълно съизмерима с Ефес, обектите са не по-малко впечатляващи, но голяма част от тях все още не е разкрита за посетителите. Пътека, покрита с дървени скари, ви отвежда покрай най-важните места за разглеждане. Първи е Себастеонът, в който са отдавали почит на римските императори от Юлиево-Клавдиевата династия. Орелефите, които са покривали два от трите му етажа, са запазени в голямата си част и са експонирани в музея на мястото на разкопките, а не в чужда държава, каквато е съдбата на находките от Пергам. После минавате през театъра за няколко хиляди души, баните на Адриан, портика на Тиберий, Булевтериона - градския съвет, и разбира се, останките от храма на Афродита - сред които се открояват четиринайсет огромни колони.
Човекът, който открива за света Афродизиас, е турският археолог проф. Кенан Ерим (1929-1990 г.), който посвещава целия си професионален път на разкопките на града. От 1961 г. той, заедно с колегите си от Нюйоркския университет изваждат на бял свят града на Афродита. За целта е било преместено цяло едно село - Гейре, чиито къщи са били тогава между развалините, а античните колони са използвани за диреци. Няколко къщи са запазени и се използват за нуждите на музея. В две от тях, заградени с висока ограда, се намира базата на американските учени, които работят на разкопките вече близо 60 години. А в една от къщите е мемориалният музей на проф. Ерим, в който има редица снимки на легендарния турски фотограф от арменски произход Ара Гюлер. На една от стените, под стъкло, висят работните панталони с кръпки на проф. Кенан Ерим.
На изхода на туристическия маршрут пред очите ви се изправя импозантният Тетрапилон - структура от осем двойки колони с два фронтона, която навремето е оформяла входа към храма на Афродита. Пред него се е проснала перфектна морава. А вдясно, за излизащите от разкопките, след моравата е гробът на проф. Кенан Ерим, който възкресява от руините това чудо, за всички след него.
Не знам кое впечатлява повече. Отношението на държавата към старините, които й носят валута и слава, или към човека, който е направил това възможно. Едното показва държавническо мислене. Другото показва, че сме хора. Човещината и уважението към бележитите хора е характерна за Турция и ако имате съмнения в това, отидете да видите панталоните и гроба на проф. Кенан Ерим, и много неща за тях, и за нас ще ви станат ясни.


Типичен релеф за Западна Турция


Шестотингодишното село Шериндже


Тетрапилонът в Афодизиас, заснет откъм гроба на проф. Кенан Ерим



 

Президентът даде Бюджет 2019 на Конституционния съд

автор:Дума

visibility 8

ВСС даде Лозан Панов на Инспектората

автор:Дума

visibility 126

"Малки призми" сменят "рибните перки" по "Графа"

автор:Дума

visibility 136

Валери Симеонов е номиниран за "Човек на годината"

автор:Дума

visibility 384

Месото и хлябът поскъпват след Нова година

автор:Дума

visibility 241

/ брой: 243

Кутия цигари поглъща 17% от дневния доход на българина

автор:Дума

visibility 206

/ брой: 243

ЕЦБ спира да изкупува дългове

автор:Дума

visibility 150

/ брой: 243

Косово ще прави армия

автор:Дума

visibility 103

ЕС удължи санкциите срещу Русия

автор:Дума

visibility 115

Евролидерите отрязаха Мей за нови преговори

автор:Дума

visibility 150

Гафа за "Графа" и покрусеният Крусев

автор:Деси Велева

visibility 471

/ брой: 243

Независимият зависим

автор:Евгени Гаврилов

visibility 283

/ брой: 243

Да почетем ястребинчетата заедно!

автор:Дума

visibility 349

/ брой: 243

Как могат да се убиват деца в една европейска държава?

visibility 416

/ брой: 243