Бернардо Бертолучи: 1968-а беше мечта. Още изпитвам носталгия...

Бертолучи е единственият италиански режисьор с "Оскар" за най-добра режисура ("Последният император", който общо взима 9 статуетки). Автор е на 17 филма. Започва кариерата си на 23 години със "Сухата кумица". "Мислех си, че онова усещане за сигурност, което изпитвам при снимане, завинаги свърши. От няколко седмици обаче имам нова идея, засега е в ембрионално състояние, но започва да придобива форма."
77-годишният режисьор се движи гъвкаво с инвалидната си количка. Неотдавна на кинофестивала в Бари представи реставрирано копие на филма - бивш скандал - "Последно танго в Париж". Получи и наградата "Федерико Фелини", връчена му от Джузепе Торнаторе. В неговата биография събитията от 1968 г. са постоянно присъствие - от "Партньор" до "Мечтатели". "През 1968-а бях на 27 години и с поглед, вече различен от този на 18 или 20-годишните."

- Какво беше и какво остава от онова движение? 
- Днес все още има голямо желание да се припише на 1968-а цялата вина за всичко най-лошо, случило се след това. Може да се спори, но проблемът е, че отричането на онзи полъх на свобода върви редом с приспиването на мозъците на онези, които прекарват цялото си време пред електронните екрани. Навремето ми харесваше най-вече да наблюдавам отстрани и вече усещах във въздуха онова, което би се случило. През 1964 г. в "Преди революцията" героят ми е комунист-буржоа в спор в неподвижна и затворена за новото партия.
- За 1968-а говорите като за мечта?
- Мисля, че идеята за революцията е само мечта, никога не съм вярвал, че тя ще се осъществи. Мнението, че онова движение е само поражение, което с течение на времето довежда до Червените бригади, ми изглежда объркано и несправедливо. Остава мечтата и към нея може да се изпитва носталгия. "Мечтатели" представя моята лична носталгия.
- Тази дума прозвучава обидно.
- Носталгия, както и идеология се употребяват като отрицателни понятия. Но "Одисея" и "В търсене на изгубеното време" са построени върху носталгията.
- Защо след 40 години изпитахте необходимостта да се върнете чрез "Мечтатели" към онзи период?
- Романът на Гилбърт Адеър, по който е направен филмът, говори за първи път за май 1968-а от интимна гледна точка и оставя драматичните събития като фон за емоционално узряване.
- Вие лично как изживявахте онези години?
- Между Рим и Париж. В известен смисъл "битката Valle Giulia" (стълкновения между полиция и студенти на 1 март 1968 г. - бел. прев.) в Рим предшества Парижкия май. Когато бях в Париж, разказвах на приятели за ставащото в Рим и обратно. В онези месеци снимах в Рим "Партньор" и Пиер Клементи, главният изпълнител, сновеше между двата града и ме информираше за парижките настроения. После аз отивах в "моя" университет -  вечерите с Елза Моранте, Пиер Паоло Пазолини и Алберто Моравия, и с тях обсъждахме събитията.
- Променихте ли с времето някоя своя идея?
- През 1968-а, повлиян от отказа на Жан-Пол Сартр да вземе "Нобел", си казах, че ако получа "Оскар", няма да го приема. След години получих девет и го намерих за логично.
- Какво е значението на май 1968-а за формирането и изкуството на Бернардо Бертолучи?
- Харесваше ми да си мисля, че светът може да се промени. Днес ми се струва, че онова движение ме отдалечи от едно мое кино, което дотогава беше нещо като лично самопризнание, за да правя друго - по-отворено към публиката, по-диалогизиращо. Както и стана с "Последно танго в Париж". Смятам, че 1968-а хвърли семето на движението Me Too, с което съм напълно съгласен.
- Me Too породи и крайности.
- Да, например на Ридли Скот беше наложено и той прие да премахне сцените от "Всички пари на света" с Кевин Спейси. Когато научих това, писах на монтажиста Пиетро Скалия да предаде на Скот, че трябва да се срамува. И веднага у мен се появи желание да направя филм с Кевин Спейси.
- Какво впечатление ви прави днес да видите отново "Последно танго в Париж"?
- Много се развълнувах. Струва ми се, че реставрираното копие е много по-хубаво от оригинала, с лека патина на времето, което го облагородява. Като го гледах, забравих за всичките си неприятности - присъдата, лишаването за шест месеца от гражданските ми права. Всъщност е романтичен филм. Стигнах до Брандо само защото Белмондо и Трентинян ми отказаха.

От италианския печат
Превод Соня Александрова


Бернардо Бертолучи, Марлон Брандо и Мария Шнайдер на снимките на "Последно танго в Париж"


Брандо и Бертолучи


2103 - Бертолучи пред препълнения театър в Бари


Бертолучи получава наградата "Федерико Фелини"


"Мечтатели"
Снимки Архив






Романът и филмът "Мечтатели"

Гилбърт Адеър разказва, че подтикът да смени заглавието на своя роман дошъл от самия Бертолучи. Ето как "Блажени невинните" се превръща в "Мечтателите"... Романът, появил се през 1998 г., получава своето звездно време пет години по-късно. Един голям режисьор вижда в тази история материала, от който се раждат добрите филми... Не за първи път киното поглежда любовно към една книга и заслужено й отрежда по-добра съдба.
Мястото е Париж, годината е 1968 - мечтателите са трима и са свързани от общата си страст - киното... Френските тийнейджъри Тео и Изабел приемат американеца Матю, защото разпознават в него посветения, родственика по дух, болния от същата болест. Романът на Гилбърт Адеър не е за барикадите и стачките, а за магическото съприкосновение между трима младежи на фона на събитията от 1968 г., казва Бертолучи.
Невинната игра на филми в парижкия апартамент (освободен от родителско присъствие) прераства в еротично взривяване на страхове, сънища и копнежи... Този утопичен остров на любовта е мястото, в което тримата киномани прекрачват границите, събуждат сетивата си, проверяват силата на въображението си... И ако мнозина видят единствено скандалното в тази книга, може би те просто са остарели и са се отдалечили от неистовото търсене на щастие от времето на младостта си.
Гилбърт Адеър пише: "Вярно, че колкото повече остаряваме, причините да се надяваме на щастие стават все по-малко..." Авторът е успял да представи историята без носталгии и заблуди, същевременно е създал книга, в която почитта към киното е изразена безнадеждно и убедително. Бертолучи трудно би подминал тази провокация. Тази книга се е превърнала в истинско вдъхновение за него и резултатът е налице.



Романът "Мечтателите" от Гилбърт Адеър е издаден на български през 2004 г. от изд. "Intense"