Палач спасява предсмъртните стихове на Вапцаров

Подготви Христо Георгиев

Всички знаят, че Никола Вапцаров написва предсмъртното си стихотворение "Борбата е безмилостно жестока" часове преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. Но малцина знаят кому той поверява тези свои последни 8 гениални стиха, за да ги предаде на другия ден на журналистката Росица Манолова. И да заемат те почетно място в паметта на народа ни.
Спасява ги... един палач - "черният капитан" Димитър Радев, участник в априлската кървава вакханалия на 1925 г., потънал в кръв не до лактите, а до ушите, както казва народът.
Някои спорят дали всички убийства, в които го обвиняват, са извършени от Радев. Но е безспорно, че неговите жертви от кървавия "конвейер", който помита и творци като Гео Милев и Йосиф Хербст, са десетки. Можете сами да се убедите в това от потресаващите показания, които ви предлагам със съкращения.
Но 20-ина години по-късно обаче душата му се прекършва и капитан Радев върши нещо, което направо не е за вярване. Както пише писателят Николай Христозов в книгата си "Гарнизонното стрелбище", от деня на разстрела на Вапцаров и другарите му той започва видимо да се променя. Метаморфозата му е започнала още по-рано, съдейки по спомените на Стефан Богданов. Радев помага всеотдайно на... един съветски агент и става негов информатор, притичва се на помощ на бойци от съпротивата срещу българския фашизъм, спасява ги от провали, при това с риск за самия себе си. Той прави възможна сватбата на Росица Манолова и Антон Попов, дори им кумува с Радка Богданова, тъй като Вапцаров вече е осъден и няма граждански права. Предава на близките на разстреляните техни вещи, утешава ги и им разказва за последните им мигове. Спасява и тефтера с последните писма на Антон Попов. Такива удивителни подробности изнася в своите спомени Стефан Богданов - един истински комунист, подложен на неописуеми мъчения и във фашистките, и в сталинските следствени арести на България. Оцелял по чудо, никога и пред никого не прекланя глава. Освен пред идеала си. Та той в своите разтърсващи мемоари разказва и за своя "приятел" черния капитан Радев, който на 9 септември 1944 г. слага край на живота си. Очевидно е убеден, че за греховете му прошка няма да има и че за разкаянието му никой няма дори да си спомни. Или е мечтаел да избяга от сенките на убитите от него, които са пълзели нощем по стените край леглото му. Приключват сами с живота си и други главорези, а Александър Цанков изплаква пред Константин Муравиев в средата на 30-те години, че се е поболял от обвиненията към него и когато чуел насън, че минава покрай дома му на ул. "Витоша" камион, се събуждал и изпадал в нервна криза. Лекарите му препоръчали лечение: да гледа котки и гълъби.
В "Гарнизонното стрелбище" писателят Николай Христозов цитира и предсмъртните думи на капитан Радев, записани на листче, намерено във вътрешния му джоб: "Тези, които убивахме, се оказаха прави. Следователно аз не трябва да живея..." Показал е що е достойнство пред височайши кръволоци "с чисти ръце и бели якички", които застават начело на страната ни след 9 септември, за трети път - министър-председателя Кимон Георгиев, военния министър Дамян Велчев, регента Цвятко Бобошевски, вносител като министър на правосъдието на допълненията на Закона за защита на държавата през 1925 г., които капитан Радев изпълнява всеотдайно, министър Димо Казасов... Това - за сведение на онези, които са истерясали на темата, че на 9 септември 1944 г. комунистите са взели властта. Да, това се случва, но не тогава, а малко по-късно.
А днешните следовници на убийците на Вапцаров разстреляха поета втори път, като изхвърлиха от новите учебни програми на българското училище същите онези 8 реда на "Борбата е безмилостно жестока", спасени от фашиста Димитър Радев!

Из протокол за разпит
на обвиняемия Александър Петрович, воден от ст. лейтенант Богдан Калчев, следовател от Държавна сигурност, 21 юни 1954 г., София
                                                       
ВЪПРОС: Колко антифашисти бяха екзекутирани в IV-ти артилерийски полк първата вечер?
ОТГОВОР: Точно не мога да определя колко са били, но ако правя сметка от курсовете, които правихме, бяха около 15-20 души. Може и да е имало предварително закарани в полка арестанти, което аз не зная.
...Групата, която видях от цивилни и военни в дъното на помещението, нещо правеха, видях, че разсъбличаха трупове на убити антифашисти и ги връзваха с въжета. РАДЕВ отиде към задната част на помещението, а като се връщаше, носеше в ръцете си едно въже. След малко от входа влезнаха ГРОЗДАНОВ и Черния капитан (Николов), като водеха един арестант - цивилен, когото не познавам. Закараха го пред масата, зад която стоеше КОЧО СТОЯНОВ, задаваше някои въпроси на арестувания, за името му и други, за да му отвлече вниманието, и записваше нещо на хартията. Радев, който беше отзаде на арестанта, метна въжето на врата му в примка и опъна двата края, а двамата ГРОЗДАНОВ и капитан НИКОЛОВ подхванаха двата края на въжето и започнаха да опъват, като арестуваният падна по гръб.
Радев, който ме видя, че стоя встрани, ми извика сърдито, като ми каза: "Тука няма да правиш публика, ела да помогнеш!" Аз отидох и помогнах, като хванах въжето за единия край и започнах да опъвам заедно с капитан НИКОЛОВ и ГРОЗДАНОВ, докато арестуваният беше умъртвен, а след това отвлекохме трупа на арестувания в дъното на помещението, където цивилните и други военни започнаха да го събличат и да го връзват с въже.
...След като беше натоварен и вторият камион с труповете, а товаренето ставаше обикновено от македонците, в моята кола се качиха КОЧО СТОЯНОВ, РАДЕВ, КУЦАРОВ, КЕФСИЗОВ и още един, когото не си спомням, и потеглихме за Илиенци - погребите. След малко дойдоха и двата камиона с труповете.
...От колата слезнаха РАДЕВ и КУЦАРОВ заедно с жената и влезнаха навътре в една неразорана нива (угар), а КОЧО СТОЯНОВ остана в колата при мене. Малко след това се чу един изстрел, след това втори изстрел и РАДЕВ и КУЦАРОВ се завърнаха. КОЧО СТОЯНОВ ги запита дали са сигурни, че е убита жената, а РАДЕВ му отговори, че още с първия изстрел я е убил, а втория го дал за по-сигурно.
През лятото на 1924 г. вечеряхме с ПОРКОВ и други в "Славянска беседа". По едно време откъм двора (задния изход) влезна поручик РАДЕВ и направи знак на ПОРКОВ, че иска да му говори. Излезнаха заедно на двора. След известно време ПОРКОВ се завърна сам на масата и съобщи, че ПЕТКО Д. ПЕТКОВ е убит на улицата, някъде на ул. "Московска" и "Раковска". ПОРКОВ каза, че убийството е станало преди малко. ПОРКОВ беше първият, който веднага след убийството беше осведомен от РАДЕВ. Това ме кара да мисля, че РАДЕВ е знаел още в момента на убийството и е дошъл да докладва на началника си.
На следващия ден научих от РАДЕВ следното: РАДЕВ имал сведения, че нелегални комунисти се укриват в къщата на КОДЖЕЙКОВ. РАДЕВ отишъл с агенти и полиция и започва обиск на къщата. Когато стигнал до тавана и се покачил по една стълбичка, отваря капака, поглежда вътре и забелязва зад един голям портрет, че се укрива някакво лице... След това е била извършена блокада на къщата и предлагат на лицата, които са вътре, да се предадат. Лицето, което се намирало зад портрета на тавана, е бил КОСТА ЯНКОВ. Вместо да се предадат намиращите се в къщата на КОДЖЕЙКОВ, започва се стрелба и КОСТА ЯНКОВ и КОДЖЕЙКОВ слизат в някакво предварително изготвено скривалище под земята в мазето. РАДЕВ разправяше, че той е направил връзка от бомби и на няколко пъти е хвърлял бомби в скривалището, с което намиращите се вътре ЯНКОВ и КОДЖЕЙКОВ са били убити.
...Минавайки край мене, РАДЕВ ми направи знак да отида с тях и всички влезнахме в помещението, където се извършваха екзекуции, което представляваше нещо като плитка изба. Вътре имаше слабо осветление - фенер или слаба електрическа лампа. Когато влезнахме в помещението, АНТОН КРЪСТЕВ се оттегли встрани, като даде път да мине в дясно арестуваното лице, непосредствено след което вървеше РАДЕВ. След като направи няколко стъпки, РАДЕВ му стреля в тила и го повали на земята. РАДЕВ каза на цивилните да видят да няма следи от кръв по земята. След това всички излезнахме от помещението и на двора РАДЕВ ми се похвали, че много хубаво стреля.
            АМВР, Дело №1556, т. 18

Из спомените на Стефан Богданов
"Две смърти няма, а без една не може", изд. компания К&М, 1991 г.

Като прекрасно прикритие на активната ми дейност и особено на връзката ми със съветското посолство ми служеше умишленото ми "приятелство" с прословутия "черен капитан" Димитър Радев - заместник военен комендант на столицата, който имаше открити солидни връзки с полицията. Той беше юрист, бивш адвокат и първата сериозно платена услуга, която ми направи, бе връщането с негова помощ от френски лагери на моята сестра Савка. Същата имаше петгодишна присъда и бе лишена от българско поданство като активен партиен работник във Франция по оказване на помощ на Испанската република. С подготвени от Радев фалшифицирани документи и с преките му връзки с полицията, срещу прилично възнаграждение, той я снабди с редовен паспорт, който аз тайно препратих в Париж, заедно с необходимата й валута за пътя. За всеобщо учудване един ден сестра ми си пристигна в къщи, без да я спрат на границата по запретителна картотека, с редовна виза и паспорт, които бе й осигурил Радев.
...През следващите месеци аз съзнателно се сближих още повече с Радев. Той самият знаеше добре, че аз съм активен комунист от прононсирано революционно семейство, имайки в миналото си през 1925 г. доста тъмни страници в биографията си, беше приел също с определена цел връзката ни - като с един "културен комунист", от когото в перспектива може да има полза.
Затова Радев не се боеше от мен, макар да чувстваше, че не съм редови нелегален работник. След нападението на Германия срещу СССР ходех почти ежедневно във Военното комендантство при него, където гъмжеше от немски офицери. При това той открито ми говореше, че няма никаква вина за неблагоприятното за Съветския съюз и за нас, комунистите, развитие на събитията на Източния фронт и ми съобщаваше ценна военна информация от дошли при него немски офицери. Така той ми стана ценен информатор "на тъмно", а аз понякога дотолкова се отпусках пред него, че гласно го обвинявах за провокацията на военната полиция срещу партията. Такъв беше случаят например с геройски загиналия при изнасяне на оръжие от казармата наш другар Иван Михнев. Не можах да скрия възмущението си пред Радев от тая трагична случка с моя приятел. Радев само съчувствено ми каза: "Кой ви е крив като сте балами да се поддавате на провокации. Нима аз? Ето, виж, аз самият нямам нито един германски орден. Какво сме виновни за такива неща, и че руснаците не могат да победят във войната?"
Почувствах искреност в думите му. Този наш откровен разговор никога не е станал достояние на полицията.
...След освобождението ми с ходатайство на Радев от лагера, отново поех работата си на "тихия фронт". На 4 март 1942 г. при провала на ЦК беше арестуван и брат ми Петър. Подбран състав от военния съд произнесе по "процеса на ЦК на  БРП" 11 смъртни присъди - 5 задочни и 6 присъствени. Една от тях бе на брат ми Петър, а останалите на другарите му Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Георги Минчев и Никола Вапцаров. В 5 часа след обяд ми телефонира запасният капитан Димитър Радев. Като използва "сватбата", капитанът ни допусна в стрелбището под претекста на "кумство", ни даде още едно последно свиждане. Това говори за известен кураж и човещина от страна на капитана в тоя свят на жестокостите. При влизането ни посрещна военният прокурор Стоманяков, който извика на Радев: "Радев, защо водиш тука тия външни лица?" Капитанът спокойно и служебно му отговори, че това са свидетели за разрешената от министъра сватба.
За венчалните обряди тогава се изискваше официална църковна "вула", която Радев, като юрист, замени с клетвена декларация от страна на младоженците. Той сам я напечата на донесената му тук пишеща машина. След това полковият свещеник започна обряда... Рано сутринта, на 24 юли, отидохме на гробищата да ги търсим. В окървавените ковчези с полуграмотни надписи на тях ние разпознахме труповете на нашите скъпи покойници. Помня как Бойка Вапцарова се луташе край нас и търсеше ковчега на Никола Вапцаров. Потърсих капитан Радев. Той сдържано и съчувствено ми каза, че близките ни са умрели геройски и ми предаде предсмъртната бележка от Петър и непродупченото му сако, което той снел преди разстрела и го обрекъл на дъщеря си Бойка. Такава беше действителността тогава, в онова кобно юлско лято!
 Искам да добавя към необяснимо човешките прояви на "фашисткия" капитан Радев и още една: как той с кураж и отговорност ни спаси от голям провал, който щеше да стане при евентуалното задържане на активния наш сътрудник Стоян Шарланджиев, завеждащ работилницата ни за взрив и ползващ много ценни връзки в авиацията. Виждайки голямата опасност за нас от тоя непредвиден удар и знаейки, че капитан Радев като заместник-военен комендант на София има силно влияние във военното разузнаване, отидох в кабинета му на ъгъла на ул. "Иван Вазов" и "Раковски". Капитан Радев се вслуша в молбата ми, взе пред мен телефона на военното разузнаване на ул. "Владайска" и дословно предаде на познатия му групов началник следното: "Вземете си бележка, че търсения от вас Стоян Петров Шарланджиев е мой секретен сътрудник и да не се закача повече!" Това спаси и Шарланджиев, и нас от евентуален тежък провал. Радев нито познаваше, нито бе виждал "своя секретен сътрудник", но той ми показа, че и с риск е готов да се притече на помощ.
Тук искам да кажа още нещо за делата и за помощта към мен в критичния за мен момент на "черния капитан" Димитър Радев. Научавайки за моето арестуване и обвиняване в шпионаж в полза на СССР той бил неприятно изненадан, но въпреки това продължи да се отнася съчувствено към мен и да ми помага с каквото може. Зная, че е бил във връзка с полицейското следствие срещу мен и когато последното е приключило и ме откарваха в шуменския затвор като обвиняем по разкритията във Варненското консулство, той намерил жена ми и й казал да съобщи на другарите ми да устроят бягство в посочения от него час, защото той не можел да помогне и ще ме осъдят на смърт.
На моя процес в съда той се яви в пищна военна униформа, с червени лампази, като доброволен свидетел и се опита да ми помогне във връзка с грозящата ме тежка присъда. На самия процес дойде без разрешение при мен и ме попита искрено какво искам да свидетелства. Свидетелските показания в оня тежък момент от Радев бяха удивителни за фашисткия съд. Направи ми една ласкателна характеристика като човек и добави, че съм патриот и не съм бил от ония вулгарни комунисти, които се занимавали с подривна саботажна дейност, че съм идеалист-комунист и негов честен "приятел".
Председателят на съда веднага иронизира тия му декларации и, сочейки му заловените наши радиостанции, го запита: "Какъв приятел ти е бил той, щом не ти е казал за тия предаватели?" В залата се надигна ропот, но Радев поддържаше докрай настойчивата си защита, въпреки отговорния военен пост, който заемаше.


Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и
                                                    толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

Никола Вапцаров
23.07.1942 г. - 14 ч.