След Варна накъде?

Известно е, че Жан-Клод Юнкер, колкото и да има здравословни проблеми с краката си, има навика да използва метафори, сигнални думи и дори закачки, когато по стечение на дадени обстоятелства няма как да сподели с медии и редови граждани позиции, решения или теми от разговори на високо ниво. На пресконференцията след прословутата среща във Варна, условно наречена „среща ЕС-Турция“, той започна с времето – мъгла, дъжд, не виждал Черно море, което преди харесал поради слънчевото излъчване. Дни преди разговорите в Евксиноград бе споменал нещо за смесени чувства, но се запомни репликата му след срещата, че „налагаше ми се да ставам, да се разхождам около масата, но за тази част от срещата няма да разказвам“. Нормално, зад кулисите обикновено се дискутират и неща, които обществата или нямат готовност да приемат, или становищата са толкова разнопосочни, че няма как да се представят пред медиите, когато желанието е да се демонстрира извод „ЕС и Турция вървят ръка за ръка, заедно напред“ и все в този дух. Далеч по-откровен и ясен е Туск, когато казва „по отношение на конкретни решения, днес не сме постигнали никакъв компромис“ и допълва с „единствено напредък по тези въпроси ще позволи да се подобрят отношенията между ЕС и Турция“.

Еуфорията у нас около тази "Варненска епопея" бе толкова главозамайваща, ще наистина ще се наложи да мине време, за да се направят точни, експертни анализи. Когато си позволиш да сравняваш разговори Туск-Юнкер-Ердоган-Борисов със „срещата в Техеран“ т.е. с Ялтенските споразумения, които прекроиха картата на света след ІІ световна война, сега ще е трудно да заявиш, че „налага се продължение на разговорите, някъде към юни, за да има конкретни резултати“. Разбира се, в рамките на нашето председателство, защото няма как да се получи при следващото, австрийско. Особено след изявленията на канцлера Курц /пред „Ди велт“/, който отстоява позицията на Виена за приключване на сагата с членството на Турция в ЕС. Независимо, че не само в навечерието на срещата, но и във Варна, Ердоган категорично поддържа тезата, че членството на Турция в ЕС е приоритет и „ние няма да приемем нищо друго освен пълноправно членство“, т.е. предложението на френския президент Макрон за „привилегировани отношения с Турция“, т.нар. партньорство, не се приемат от Анкара.

Факт е обаче, че срещата се състоя, че разговорите не завършиха със скандал като онзи в Атина, когато Ердоган поиска в прав текст промяна на Лозанския договор, че за България се говори в цяла Европа и премиерът ни получи благодарности и от двете страни за усилията му да се получи „завръщане на партньорите на масата на преговорите“ с цел нормализиране на отношенията Брюксел-Анкара. Това наистина дава основание срещата да се отчете като успешна. Запазен е добър тон и спокойни изявления на кратката пресконференция.
 
Четенето между редовете е за експерти. Запознатите в дълбочина с политиките на Анкара, разнобоя в Брюксел по различните натрупващи се кризи и проблеми, включително геополитически, предварително бяха наясно, че не бива да се тръгва с голяма кошница и стъпването по земята е за предпочитане пред търсенето на дивиденти във вътрешен план. Нещо, което дори турски медии отчетоха преди заминаването на Ердоган за Варна. Повечето медии при големия ни съсед бяха категорични, че „имайки предвид всички разминавания, нито ЕС, нито Турция имат очаквания за конкретни резултати във Варна“. И още „освен позите за пред камерите, срещата ще протече в нагорещена атмосфера“, което всъщност се е и получило. Не бива да се отрича прозорливостта и практиката на „реалполитиката“ в това отношение, но подчертаването, че още при изпратената покана от страна на Туск и Юнкер до Ердоган за участие в такава среща /м. февруари/ лидерите на ЕС са посочили, че има необходимост от „засилен диалог в областта на транспорта, борбата с тероризма, външната политика и енергетиката“ и че не е посочен конкретен дневен ред говори, че в Анкара са наясно с тезите, проблемите на Брюксел и са се подготвяли задълбочено и на ниво за „теми от взаимен интерес“.

От своя страна, не може да се каже, че Брюксел не е бил наясно с последните събития в Турция и обстановката в страната след т.нар. опит за преврат. Казват, че поради призивите на дадени политически партии и организации Брюксел е поискал да бъдат разгледани темите за основните права и свободи в Турция, за върховенството на закона, но е нямало предварително поставен въпрос относно процесите за присъединяване на Турция към ЕС. Затова пък се е очаквало, че операциите на турската армия в Африн, Сирия, заплахите Анкара да продължи военното си присъствие с операции на територията и на Ирак, както и отношенията с Русия няма как да бъдат избегнати във варненските разговори.

Със самочувствието на успешна държава, Турция приема, че „има по-реалистичен подход по отношение на връзките с ЕС“ и сигурно затова Чавушоолу, външен министър, казва, че „ако направим взаимни стъпки по теми, които можем да реализираме, ще допринесем за поставянето на отношенията върху по-здрава основа“.  Като здрава основа Анкара разбира да се постигне съгласие за премахване на визовия режим за турските граждани, да се постигне споразумение за митническия съюз, но преди всичко Брюксел да изпълни финансовите си ангажименти  по отношение на подписаното споразумение за бежанските потоци.  Иска се „искреност в отношенията с Анкара“ /Йълдъръм, премиер на Турция/, но няма илюзии относно „развитие в близко бъдеще по въпросите за визите и митническия съюз“, защото „даже ЕК и страни от ЕС да одобрят такива действия, Европейският парламент няма как да ги гласува“. Има се предвид, че през май 2019 г. предстоят избори за Европейския парламент и моментът не е подходящ за подобни решения. А искания на Брюксел за промени в конституцията /отнасящи се до борбата с тероризма/ и отказ от ново удължаване на извънредното положение в Турция „поставят преговорите за присъединяване към ЕС  на закачалката“.

Силна негативна реакция има в Анкара и по отношение на искането и решението на ЕП турската армия да се оттегли от Сирия. Гневни думи се казаха и във връзка с решението на Брюксел от 22 март на последната среща на върха за действията на Турция в Източното Средиземноморие и Егейско море“. Становището е, че „такива заявления връщат назад очакванията за подобряване на отношенията между ЕС и Турция“. Брюксел взе страната на Гърция и Кипър в спора с Турция, което е повече от нормално в такава ситуация, но Анкара от своя страна счита, че „за Кипър ЕС е загубил своята безпристрастност и това решение няма да даде конструктивни резултати“.

Видно е, че колкото и да настоява Туск да се търсят преди всичко обединителните точки  в отношенията Анкара-Брюксел, да не се акцентира върху разногласията, няма как да се стиковат, поне на този етап, противоречивите становища на двете страни. Брюксел по стара традиция ще предпочете да плати исканите суми по споразумението за бежанците, защото помни, че, като престана да плаща на Либия и съдейства да я разрушат като единна държава, мигрантите от Африка заляха Европа. Ще си затвори поне едното око, за да не забележи къде отиват парите. Защото подозренията, че Анкара ги използва в посока Сирия или Ирак не са хибридни закачки. Да се говори за проекти в тази насока е още по-несериозно, защото никой не може да каже със сигурност колко са бежанците в лагерите на турска територия  и колко от тях отдавна са се влели на турския пазар на труда. Известно е само, че турските граждани недоволстват от заемането на полагащите им се работни места от сирийци, които се оказват и по-образовани. А последните социологически проучвания в Турция показват и че гражданите на Ердоганова Турция не проявяват особен интерес към членството в ЕС. Каквото и друго да се говори в Европа и у нас. И колкото и Ердоган да се опитва да избегне изолирането на Турция  от страна на геополитическите играчи, включително ЕС. Балансирането е стара негова практика и му носи дивиденти. Но дали ще се получи, ако наистина продължи да разраства военните си операции в Сирия и Ирак, след като превзе Африн и изгони сирийските кюрди оттам? То бива страх от териториално разделяне на Турция, но все пак това са суверенни държави. Поне на хартия.

Как ще приключат преговорите му с Вашингтон относно Мембич, следваща негова цел в Сирия и как ще се избегне среща с американската армия там, която подкрепя до момента сирийските кюрди? Какво ще решат Путин, Рохани и Ердоган на срещата си в началото на април? Ясно е, че Варна остава като стъпка в посока нормализиране на отношенията, но играчите са на друго място. Дори и Турция да има претенции, че нищо в Близкия изток не може да се реши без Анкара. Следва продължение, както обикновено.