Как Западна Европа трепери на исляма

Пиер Рехов
Le Figaro, Франция

На пресконференцията след срещата в Брюксел между ЕС и арабските страни Върховният представител на ЕС за външната политика (Могерини - ред.) заяви, че Евросъюзът участва достатъчно дълго време в конфликта (палестинско-израелския) и може да изясни кое трябва да се смята за нормално, а кое върви не както трябва.  Това всъщност е елементарно въведение за разграничаване от инициативите на Доналд Тръмп, за отхвърляне на Йерусалим като столица на Израел и за обявяване, че Европа "споделя общата позиция на Лигата на арабските държави за възобновяването на мирния процес".
Тази позиция не е нова, тя се вписва в логиката на събитията, свързани с времената, когато

потребностите от нефт влияеха върху външната политика

на страните, зависещи от ОПЕК. Да си припомним някои исторически факти. На 6 октомври 1973 г., когато евреите по цял свят честваха Йом Кипур, най-свещения им празник, Египет и Сирия внезапно нападнаха Израел в отговор  за поражението от Шестдневната война през 1967 година.
Заварена неподготвена, еврейската държава бе застрашена, независимо многобройните признаци за предотвратяването на конфликта. Въпреки това силите на Цахал (израелската армия) с материално-техническата подкрепа на САЩ съумяха да устоят и в крайна сметка да отразят нахлуването.
След поредното поражение реакцията на арабите бе незабавна. На 16 и 17 октомври ОПЕК организира среща в Кувейт и взе решение за повишаване на цените на нефта със 70%, а след това за месечно съкращаване на добивите с 5% до освобождаването на "окупираните" територии и признаване правата на палестинските араби, чийто представител бе Организацията за освобождение на Палестина и нейният лидер Ясер Арафат.
Тези мерки бяха съпроводени с ембарго върху доставките за САЩ и Нидерландия, които бяха смятани за големи приятели на Израел, и с шантажа от европейските държави в съответствие с равнището на техните отношения с еврейската държава.
За приятелски държави бяха смятани всички онези, които призоваваха Израел да се върне към границите от 1967 или дори от 1948 година. Тоест всички африкански държави, страните от Азия и Южна Америка, комунистическите страни, а също Франция и Испания.
Държавите врагове бяха САЩ, Нидерландия и всяка нация, подкрепяща еврейската държава.
Неутралните държави бяха всички страни, които не принадлежат към двете категории.

А цените на нефта зависеха от тази класификация

Последствията за израелския съюзник, който вече страдаше от ембаргото, въведено от генерал Де Гол по време на Шестдневната война и подкрепено от правителството на Помпиду, бяха тежко изпитание.
Но не бива да се забравя как след време това се отрази върху достойнството и независимостта на Европа. Защото оттогава европейските страни се оказаха в тежки условия, принуждаващи ги да диверсифицират своето енергоснабдяване и да се съгласяват, че тяхната външна политика частично се диктува от страните производителки на нефт.
Това доведе до началото на "Арабско-европейския диалог" през ноември 1973 г. Вдъхновен от арабската политика на Франция, този "диалог" бе призван да преразгледа отношенията между Европа и арабско-мюсюлманските страни върху основата на равенството и взаимното уважение на интересите, както се бе изразил Мишел Жобер, външният министър в правителството на Жорж Помпиду.
Но арабско-мюсюлманските държави се възползваха от слабостта на Евросъюза, който се намираше в стадий на формиране и натрапиха своя диктат не само в сферата на отношенията с Израел. Подтиквани и подстрекавани от своята независимост, в продължение на няколко десетилетия те наложиха

такова пренареждане на обществени сили и нагласи

че някои сили и движенията вече започнаха да се радикализират и да експортират същата форма на тероризъм, която заля Израел. 
Две години след началото на "Арабско-израелския диалог" се състоя на 7-9 юни 1975 г. на форум на Асоциацията на евроарабското сътрудничество (АРСЕА), който определи принципите на движението на европейската политика към арабско-мюсюлманските страни. На него бе подчертано, че "Арабско-европейският диалог" е резултат от общата политическа воля, проявила се на най-високо равнище.  В нейната декларация се изтъкваше по-специално, че Европа трябва да признае историческия принос на арабската култура  в европейското развитие.
Според британската писателка и историчка Бата Йор всяка критика на исляма трябва да бъде забранена и да бъде санкционирана от западните държави, участващи в APCEA.
Важно е да се помни, че ислямът не е "раса", а религия, която е носителка на система от идеи, както всяка политическа и обществена организация. Но това важи за текстове, забраняващи всякакви форми на расизъм и омраза спрямо гражданството или етническата принадлежност, към които европейските стани се придържат, за да защитят своите малцинства и културното разнообразие.
На челно място в това движение нееднократно изпъкваше Швеция, която разглежда използването на термина "ислямски тероризъм" като форма за "подстрекателство към омраза".

Приравняването на исляма с фашизма

се наказва от шведските закони, засягащи расата, цвета на кожата, националността или етническия произход. Следвайки подобна логика, Швеция отдавна избягва публичните дебати по въпроса за тероризма, дори отхвърля термина "джихадизъм", възприеман като оскърбление за нейното мюсюлманско малцинство. Следва да се отбележи, че Швеция е една от малкото страни в Европа, които разрешават буркини в обществените плувни басейни, въпреки проблемите с хигиената, свързани с ислямския бански.
В Англия властите са склонни да минимизират реалния брой на изнасилвания, ако са извършвани от банди мигранти, опасявайки се да не бъдат обвинени в расизъм или ислямофобия. Осакатяващите операции на половите органи на момичета са наказуеми според закона, но от 135 000 случая на подобно зверство само незначителен брой се превръщат в предмет на разследвания и осъждане. Причината бе посочена от един от ръководителите на следствието в лондонската полиция: "Тези престъпления имат няколко нюанса". Впоследствие той не спираше да се оправдава. В периода между 2015-2017 г. английската полиция регистрира 759 престъпления в защита на честта и 265 принудителни брака, но само 138 души бяха осъдени. Подобно на Швеция, тук се отнасят с неодобрение към използването на термина "ислямски тероризъм", а вестник "Ивнинг Стандарт", главният наблюдател върху антитерористичното законодателство във Великобритания, препоръча да бъде заменен с "тероризъм, иницииран от "Ислямска държава".
В Германия, където случаите на сексуално насилие са норма, страхът да не бъдеш обвинен в ислямофобия е толкова силен, че наскоро министър по въпросите на семейството заяви, че за разрешението на проблема с изнасилванията, извършвани от мигранти, главно самотни мъже, би било разумно

да се вкарват повече жени мигрантки

Някои пък кметове препоръчват на немските жени да не излизат сами нощем и да се обличат по-скромно.
Между другото немският журналист Михаел  Щюрценбергер (Michael Sturzenberger) бе осъден на 6 месеца затвор и 100 часа обществено полезен труд от мюнхенски съд заради публикация на страницата си във фейсбук на снимка на Великия мюфтия Хадж Амин Ал Хусейн, първия палестински националист и прословут нацист, който е бил поклонник на Хитлер. Съдията обяви Щюрценбергер за виновен в разпалването на ненавист към исляма и оскърбление към исляма чрез публикуване на фотография, защото неосведоменият читател не може за знае, че тази черно-бяла снимка е исторически документ.
Списъкът с отстъпки, направени в името на този  "диалог", който се води повече от 40 години, е дълъг и включва забавни истории като, например, отстраняването на кръст от съдебната зала по време на съдебен процес срещу афганистански убиец, спиране на колекция на H&M, защото последователността на буквите...... напомняла преобърната арабска молитва, или пък предложението от мигрант на Бангладеш за учредяване на "Световен ден на хиджаба", което бе подкрепено от много членове на Лейбъристката партия във Великобритания. 
В същото време в Иран над 30 жени бяха хвърлени в ареста и подложени на изтезания, защото се обявявали срещу хиджаба, който пък всяка година е рекламиран от бившия министър по въпросите на равенството Дон Батлер в името на търпимостта и свободата на вероизповеданието.
В Холандия Аяан Хирси Али, сомалийка по произход,  избрана за депутатка след убийството на Тео ван Гог, напразно се обяви срещу призива за присъединяване към исляма, за което пък призоваваше Юсуф ал Кардави, духовния лидер на "Мюсюлманските братя". Разочарована от покорното отношение на холандското правителство, младата жена, която в детството си е била жертва на осакатяващи я операции на половите органи, се преместила в САЩ. Там тя се бори за независимост и равенство на мюсюлманските жени, докато съперничката й Линда Сарсур използва същата феминистка платформа, за да пропагандира хиджаба и антисемистка омраза под формата на изискан антиционизъм.
Франция не е застрахована от подобни компромиси, въпреки че забраната да се носят забрадки в училищата и държавните учреждения се възприема като мярка, призвана да засили светския характер на Петата република. Случая със Сара Халими, подложена на издевателство от своя мюсюлмански съсед, нахвърлил се върху нея с виковете "Алах акбар", е ярък пример за дискомфорта, който изпитват обществените институции, когато става дума за класификация на антисемитско убийство, свързано със злоупотребата на наркотици или с психическо разстройство. Наложи се намесата на президента Макрон, а след това и на безпристрастен прокурор, за да признае накрая следователят наличието на действия от антисемитски характер.
Изпитвайки страх от мисълта, че арабско-израелският конфликт може да се прехвърли на френска земя, правителствата едно след друго само разиграваха картата на омиротворяването в ущърб на истината, използвайки най-неутралния речник, когато ставаше въпрос за ислямизъм. Така терминът

"неуравновесен" все по-често замества фразата "ислямски терорист"

което трябва да напомни, че ислямът е религия на любовта и мира. Докато хулиганите, вилнеещи в предградията, са наричани "младеж" в съответствие с правителствените разпореждания, подкрепяни от медиите.
В този контекст може да се запитаме защо участничките в движението "Фемен" почти никога не са изправяни пред съда заради своите действия срещу символите на християнството. Докато Кристина Тасен бе осъдена на глоба от 1500 евро за "ислямофобските изказвания", които тя направи след убийството на полицай и жена му, извършено от джихадист в департамента Ивелин.
И така, от една страна, е петролният натиск, а от друга - терористичната заплаха. Наистина има от какво да се страхуваме. Но не от умерения ислям, който е ограничен от религиозни рамки в контекста на свободата на словото и вероизповеданието, а от войнствения ислям.
Но бъдете внимателни! И тук, в Европа, ще има ограничения. Защото страхът от исляма етимологично означава ислямофобия.

Заглавията и подзаглавията са на ДУМА.


Михаел  Щюрценбергер по време на демонстрация срещу ислямизирането на Германия
Сника интернет