When nothing goes right, go left!*

Антоний ТОДОРОВ

"Брекзит", Каталуния, бежанци от Африка и Близкия изток, ограничения за демокрацията в Полша и Унгария, успех на евроскептиците на много избори, участие на националисти в европейски правителства - достатъчно основания за привържениците на Европа да се опасяват за нейното бъдеще. Причините за всяко едно от тези днешни тревожни явления са различни и разнообразни, но вероятно имат и общ знаменател, най-малкото, защото съвпадат както по време, така и по насоката на въздействието си - поставят под въпрос бъдещето на ЕС като проект за едно широко пространство на свободата, равенството, просперитета и справедливостта.
Европа започна като общ пазар и проект за траен мир, основан на просвещенската либерална идея, че търговията ще измести войната (Кант, Монтескьо). До голяма степен това бяха широките очаквания във всички европейски общества след края на разрушителната Втора световна война. Тези настроения днес, за повечето поколения, които никога не са имали лошия шанс да изживеят война в своите страни, изглеждат архаични. Но тогава са играли важна роля при формулирането на европейския проект от политици, произлизащи от средите на християндемократите, политическите либерали и социалдемократите. Разбира се, и тогава е имало различия между тези три съставки на европейската идея, но по въпроса за преодоляването на източниците на война е имало несъмнен консенсус.

Защо днес ЕС е оспорван?

Днешният европейски проект е вече много различен от първоначалния - ЕС е разгърната институционална структура, присъстваща в националните законодателства и на европейско равнище като сложна система от норми, представителни институции, управленски инстанции, административни служби. Европейският пазар вече не е само общ, но единен, подчинен на сложни и многобройни правила, които го правят изключително защитен (един от най-сигурните за потребителите в сравнение с другите световни пазари). ЕС разви също многобройни общи политики в селското стопанство, индустрията, търговията, но също във външната политика и сигурността. Това развитие беше продължително, противоречиво, но винаги се основаваше на постигането на трудни компромиси и нагаждания на националните очаквания към европейските ограничения.
Наред с тези значителни развития обаче ЕС поражда също и значителни недоволства. Днес вече сме наясно, че постиженията на европейската интеграция са разпределени изключително неравномерно както в отделните европейски общества, така и между отделните европейски държави, особено след последното разширяване от 2004-2007 г.
Наред с това недоволства предизвикват и донякъде естествените процеси на бюрократизация на ЕС. Представата за "брюкселските елити" като образовани в елитни университети, произхождащи най-често от заможни кръгове, високо платени и истински глобализирани, но които никак не познават социалната действителност на милионите европейци в отделните страни, е масово разпространена и поражда истинско отчуждение от европейските институции. Да не говорим, че в ЕП, поради по-ниското участие на европейските избори, попадат както случайни депутати, неизвестни или с печална известност в своите страни, така и откровени евроскептици, които, парадоксално, са в институция, която смятат за ненужна.
Именно тези настроения подхранват евроскептични партии от крайните десни и крайните леви среди на политическия спектър. Евроскептицизмът като цяло оспорва по-нататъшната интеграция на европейските държави и предлага нещо противоположно: завръщане към националния суверенитет, отказ от интегрирани политики, превръщане на ЕС в междудържавна коалиция с координирани донякъде национални политики. Премахване и ограничаване на нашата обща система на съвместно споделен живот, на сближаване, на интегриране на нашите общества в една солидарна и равноправна общност. Но крайните евроскептици очакват всъщност разрушаването на ЕС, завръщането към системата от европейски държави в непрекъснато съперничество. Национализмът е днешната бомба с часовников механизъм, която заплашва да взриви постигнатото в ЕС от последните четири десетилетия. Това е едната заплаха пред бъдещето на ЕС.
Втората заплаха е статуквото, основано на убеждението, че ЕС е постигнал своя връх, като се е превърнал в един пълномащабен единен пазар. Евентуално този пазар би могъл да се допълни от структура за сигурност, която във всеки случай не бива да оспорва ролята на Атлантическия съюз. Такова разбиране за статуквото се споделя най-вече от десните либерали в Европа. Според тях ЕС може да се развива едновременно към повече пазар (но и по-малка намеса на публичната власт в него) и към повече сигурност (разбирана като ограничаване на граждански права в полза на полицейските прерогативи). Накратко - един много сигурен пазар и нищо повече. Единни социални и данъчни политики, ограничаване на властта на големите корпорации, сигурност на работните места, активна политика на заетост и на нарастване на пазарното търсене - това десните либерали смятат за допълнително утежняващо бюджета на ЕС, за допълнителни данъци и пречки пред бизнеса.
Третата заплаха е връщането на Европа към един обикновен "съюз на отечествата", ограничено сътрудничество между суверенните национални държави, което никак не би го отличавало от други съюзи в света като Евразийския или Африканския. Това би означавало демонтаж на дълго съгражданата система от общи правила, стандарти, процедури, превърнали се в навици и част от всекидневието на стотици милиони европейци. При това се предлага "завръщане" към християнските корени на Европа, което заплашва както с налагането на "единна културна норма" на всички европейци, така и вписване в един "сблъсък на цивилизациите", определяни от Хънтингтън като общности, основани на религията и езика. Това е стратегията на десните консерватори, които в лицето на група консервативни интелектуалци през май 2017 г. лансираха своята парижка декларация - консервативен манифест под заглавие "Европа, в която можем да вярваме".
Общото в тези три очертани визии за бъдещето на Европа - на крайните националисти, на десните либерали и на десните консерватори - е разбирането, че трябва да се завърнем към националния суверенитет с всички произтичащи от това последици. Сред тях най-вече укрепване на европейските граници (не само общите, но най-вече националните), връщане на строгия граничен контрол, изграждане на стени срещу мигрантите, затваряне в националните граници и опора върху националните идентичности. А ЕС да се ограничи най-вече в постигнатия единен пазар, в състезание с други големи конкуренти в световния пазар, без да се опитва да развива по-нататъшна интеграция и създаване на общо пространство на политиката и културата.
Ако Европа поеме по такъв път (независимо дали ще постави акцента върху един от трите предлагани варианта на такава стратегия), това ще е сигурна гибел. Ако европейските държави се затворят в националните си граници, солидарността между тях бързо ще бъде пометена от старите конфликти и Европа ще се върне в състоянието си на класическа борба между държавите, често произвеждаща опустошителни войни. Ако ЕС се опита да бъде по-пазарен от неговите конкуренти, за да им бъде конкурентоспособен във всичко, ще загуби основните си конкурентни предимства на едно развито социално пространство, където просперитетът се разпределя много по-справедливо, отколкото в САЩ, Китай, Индия или Русия. Казано накратко, конкурентните предимства на ЕС, които го правят толкова привлекателен за мигранти от цял свят, е най-вече и преди всичко неговата характеристика на общност, основана на солидарността, социалната справедливост, свободата и равенството. Ако ЕС реши да се "християнизира" наново, това вероятно ще разбуди много конфликти, потушени или забравени с развитието на европейската светска държава, в която няма официален религиозен канон, задължителен за всички. Този вариант несъмнено ще вкара Европа в един "сблъсък на цивилизациите", който не е в неин интерес, нито пък ще доведе до друго, освен до глобализиране на религиозните конфликти.

Елементите на една възможна алтернатива

Нито един от тези три сценария не е задължителен, нито предначертан. Ако някой от тях се осъществи, това ще е поради нежеланието да се търси друг път, или поради неорганизираност на противниците на такъв сценарий. Ако нещата не вървят в желаната посока, трябва да се потърси друг път. Този път трябва да преодолява три фундаментализма: националния, религиозния и пазарния. Той се вписва в система от ценности, които традиционно се отстояват от леви движения.
Като пиша това, в никакъв случай не забравям, че левицата в Европа има дълга и разнообразна история. Тя е носела както освобождение, така и култ към революционното насилие и незачитането на различието. Левицата има своите "скелети в гардероба", но в днешната ситуация именно тя има особено важна роля - променяйки себе си, да променя и Европа в една нова посока, която да позволи ЕС да запази единството си и да премине на по-висока скорост.
Елементите на една лява визия за Европа е добре да включат:
* Решително намаляване на социалните неравенства както икономическите, така и основаните на общественото признание и на участието в обществените дела.
* Насърчаване на икономика, която не цели печалба, а задоволяване на обществени потребности.
* Освобождаване на обществото от всепроникващата пазарна конкуренция, която е разрушителна за непазарните сфери.
* Отстояване на принципа на светската държава като единствено възможна рамка на мирно съжителство на вероизповеданията.
* Защита на обществото, на публичната сфера, на общодостъпната природна среда на човека от обсебването им от частните корпорации и пазарната логика.
* Решително отстояване на солидарността в обществото като принцип на уважение към незаменимия принос на другия в общите дела.
* Противопоставяне на всички форми на дискриминация, изолация и подценяване на отделни човешки групи и общности заради тяхното различие.
* Насърчаване на самоуправлението като действителна алтернатива на бюрократизацията и нейния съюз с корпорациите.
Такава алтернатива за Европа не само ще спаси европейската интеграция, но може да изведе ЕС на нова и много по-добра позиция. Последният Съвет на ПЕС в Лисабон даде някои положителни заявки в тази насока, като се позова и на несъмнените постижения на социалистическото правителство в Португалия.
Но заявката е засега само едно добро намерение, защото европейските социалисти продължават да изпитват страхове, основани както на наследството на европейската левица, така и на поредицата електорални провали в последните години. От една страна, това е страхът, че една по-радикална и по-социална визия за Европа възбужда (по стар навик) обвинения в носталгия към съветския комунизъм. От друга страна, това е страхът, че ако не поемат някои от популярните теми като страховете от имиграцията, от "загубата на национална идентичност", от "ислямския тероризъм", от "залеза на Европа", социалистите ще продължават да губят избори.
Има и друг риск, който е по-сериозен - убеждението, че една друга алтернатива за Европа е по силите само на социалистите от ПЕС. Такова убеждение е разрушително - алтернативата изисква търсене на мостове и сътрудничество с другите, както с другите леви движения, така със зелените, с разнообразни нови алтерглобалистки движения. На сътрудничество дори с класическите консерватори, когато става въпрос за солидарността в обществото, или с класическите либерали, когато става въпрос за светската държава. Такава отвореност ще позволи постигането на истинска културна хегемония на идеите за една социална, солидарна, справедлива, отворена, екологична, антимонополна, човешка Европа.

От блога на автора

*Когато нищо не върви, тръгни наляво!