125 години от рождението на Марина Цветаева

Марина Цветаева е родена в Москва на 26 септември (8 октомври) 1892 година в Москва. На този ден руската православна църква чества Иоан Богослов. В това има нещо предопределено - и заточението на светеца, и темата за любовта като основен момент в евангелието, написано от него.
По подобен път върви и животът на талантливата поетеса.


"Ясно си представям деня, в който няма да пиша стихотворения - в този ден ще умра."

Път от руини и пепел

Баща й Иван Владимирович е професор в Московския университет, филолог, изкуствовед. Директор на Румянцевския музей и основател на Музея на изящните изкуства "Пушкин". Майка й Мария Мейн е от полско-немско потекло, била е пианистка и ученичка на Николай Рубинщейн. Затова тя искала да види дъщеря си също музикантка. Самата Марина също свири като малка. А стихотворения започва да пише още 6-годишна, при това не само на руски, но и на френски и немски език.
Първоначално учи в частната женска гимназия на М. Т. Трюхненко в Москва. След това в пансионите в Лозана и Фрайбург. Когато е на 16 години, пътува до Париж, където в Сробоната слуша лекции за старата френска литература.
Майка й умира през 1906 година. Така Марина, заедно със сестрите си Анастасия, Валерия и брат си Андрей остават на бащините грижи. Професорът се стреми децата да получат добро образование, да изучават европейски езици. Въпреки това бъдещата поетеса така и не завършва училище. 
През 1910 година Марина Цветаева със свои пари издава дебютната си стихосбирка "Вечерен албум", с което привлича вниманието на редица знаменити руски поети от това време: Валерий Брюсов, Максимилиан Волошин, Николай Гумильов. Следва и втората стихосбирка - "Вълшебен фенер". Така творческият дебют на младата Цветаева е свързан с кръга на московските символисти. След запознанството си с Брюсов и поета Елис (Лев Кобилински) младата поетеса активно участва в дейността на кръжоците и студиите при издателство "Мусагет".
Именно в дома на Масимилиан Волошин през 1911 година Марина Цветаева среща съдбата си в лицето на Сергей Ефрон. Младата поетеса решава, че това е мъжът на живота й. Още повече, че тя си е наумила - ще обикне човека, който й подари камък. Без да подозира това, Ефрон й подарява красив камък от брега на морето. През януари следващата година двамата се женят, а през септември се ражда и дъщеря им Ариадна (Аля). А през следващата година излиза и третият й сборник - "От две книги".
През лятото живее в Коктебел, Крим. Това е мястото, където единствено чувства себе си, ще си спомня по-късно поетесата.
А през 1917 година избухва Октомврийската революция. Марина се връща в Москва. Но Сергей Ефрон се записва доброволец в редовете на Бялата армия. Нататък следва Гражданската война. Глад. Студ. Дава децата си в приют, където на 3-годишна възраст умира малката й дъщеря Ирина.
След разгрома на белогвардейците Ефрон успява да се спаси в Истанбул. Марина също емигрира през 1922 година, макар че го прави без желание. Семейството се събира в Берлин, а след това се установяват в Прага, където Сергей Ефрон се записва да учи в университет. В Чехия се ражда и синът на Марина - Георгий, на когото в семейството всички викат Мур. Оттук нататък животът й ще бъде непрекъсната борба за оцеляване.
Следващата спирка е Париж. Първоначално е приета благосклонно от местната емиграция и литературните среди, за което говорят препълнените салони по време на поетическите четения. Това е много важно, защото семейството се издържа благодарение на нея. Сергей Ефрон често боледува и не може да работи. Има и нещо друго. Ефрон е силно разочарован от белогвардейското движение и дори заявява това в пресата. Постепенно започва да мечтае за завръщане в родината и преминава на служба към съветското разузнаване. Участва в убийството на бившия агент от НКВД Игнас Райс. След като е разкрит, е принуден да напусне Париж и да бяга в СССР. В родината си се завръща и дъщеря им Аля. Марина Цветаева, която и преди това е доста интровертна и не намира общ език с емиграцията, изпада съвсем в изолация. Френските вестници не печатат стиховете й, емигрантските - също. Така през 1939 г., след 17 години в емиграция, Цветаева се връща в родината заедно със сина си Мур.
И тук я очаква трагедията. Белогвардейското минало на Сергей Ефрон не може да бъде простено и той е арестуван. Арестувана е и дъщерята Аля. Ефрон е разстрелян през 1941 година. Аля е осъдена на затвор и заточение, реабилитирана е 15 години по-късно.
Останала сама със сина си, Марина Цветаева се опитва да оцелява в Москва. Междувременно започва Втората световна война, немците настъпват към Москва. Поетесата е евакуирана заедно със сина си и още няколко писатели в Елабуга, Татарстан. И една последна ирония на съдбата. Помагайки й да си стегне куфара с въже, поетът Борис Пастернак на шега казва, че то е толкова здраво, че на него може направо да се обесиш... Повечето литератори са евакуирани в съседното Чистополе, където Цветаева оставя заявление да бъде назначена в кухнята на столовата на Литфонда като миячка. Макар че възнамерява да се премести от Елабуга в Чистополе, тя не го осъществява никога. На 31 август 1941 година тя се обесва - на въжето, с което е бил овързан куфарът й. Оставя три предсмъртни писма, в които основната й грижа е синът й Мур. Погребана е два дни по-късно на Петропавловското гробище в Елабуга, но макар днес там да има паметник, точното място на гроба й е неизвестно.

Любовта

Сергей Ефрон. Това е любов от пръв поглед. И въпреки многобройните й влюбвания, увлечения, изневери, тя ще продължи да го обича цял живот. Двамата имат три деца.
През 1914 година тя се запознава с поетесата София Парнок. Двете изживяват скандален бурен роман, продължил година и половина. И за двете той носи творческо вдъхновение, но води Марина, по нейните собствени признания, до първата житейска катастрофа.
Любовният роман в писма между Марина Цветаева и Борис Пастернак продължава 10 години, а те, двамата, се виждат само веднъж. Историята започва с възторжен отзив на Пастернак за стихосбирката й "Версти". В един момент те до такава степен се идеализират един друг, че сякаш нарочно избягват срещата помежду си.
Интересни са и епистоларните отношения с австрийския поет Райнер Мария Рилке, с когото двамата си разменят цикъл писма, които звучат като стихотворения и се превръщат в метафизично изживяване на любовта. И тази история, продължила по-малко от година, има трагичен край - всичко приключва със смъртта на поета през 1926 година.
Сред другите увлечения на Цветаева трябва да се отбележи бурната й любов с Константин Родзевич, приятел и състудент на мъжа й в Прага. Звучи странно, но той не е харесвал поезията, не е разбирал и стиховете на утвърдената поетеса. Но може би е видял в нея жената.
Последната любов на Цветаева е с младия тогава поет Арсений Тарковский, баща на кинорежисьора Андрей Тарковски. Това става след завръщането й от емиграция. На него тя посвещава и последното си стихотворение.
Споменаването на тези нейни любовни истории не е самоцелно. За да твори, на нея й трябват силни чувства. Създава се усещането, че Марина Цветаева не е могла никога да бъде напълно щастлива. Тя цял живот търси любовта, но вместо това намира руини и печал. Но тази любов пронизва буквално всяко едно нейно стихотворение.

Творчество

Първата й стихосбирка "Вечерен албум" излиза през 1910 година, последвана от "Вълшебен фенер" и "От две книги". През 1914 година любовта и към София Парнок се излива в цикъла "Приятелка".
Лятото на 1916 година тя прекарва в град Александров, където живее сестра й Анастасия с мъжа си и сина си. Тук поетесата създава цикъл стихотворения, включващ творбите "На Ахматова", "Стихотворения за Москва" и др. Неслучайно този период е наречен "Александровското лято" на Марина Цветаева (подобно на Болдинската есен на Пушкин). В периода 1915-16 година създава още "Безсъници", "Стенка Разин", "Стихове към Блок". След революцията публикува сборника "Версти" (1921), пише поемите "На червен кон", "Егорушка" (1921), "Юнак" (1922), завършва циклите "Ученик", "Раздяла", "Блага вест" (1921), "Преспи" и "Дървета" (1922). След емиграцията в Берлин излиза книгата й "Занаят" (1923), пише поемите "От морето", "Стаен опит", "Поема за стълбата" (1926). През 1926 г., вдъхновена от любовта към Рилке, създава стихотворенията "Роман за тримата", "Новогодишно", "Поема за въздуха". През 1928 г. издава книгата "След Русия". Следват поетичните цикли "На Маяковски" (1929), "Стихове към Пушкин" (1931), "Маса" (1933), "Надгробен камък" (1935), "Стихове към сирака" (1936) и "Стихове към Чехия" (1939).
Самата Марина Цветаева определя себе си като последователна романтичка. В първите й стихотворения водеща е любовта, но и самотата и в същото време в тях пулсира жажда за живот. В емиграция стиховете й стават по-сложни, силно повлияни от поетиката на футуризма. Напевната интонация е заменена от ораторска, често преминаваща във вик.
В Прага е един от най-силните й творчески периоди. В стихотворенията й звучи изстраданост на мислите, горещи чувства, но в същото време и една тъга, съсредоточеност, вътрешни сълзи.
В Париж поезията и става все по-тъжна, включително любовната и пейзажната. Тя размишлява за времето, за мимолетността на човешкото преживяване. В стиховете й присъстват мотиви и образи, свързани с вечността, съдбата. Вмъква се и смъртта, за която тя все по-често мисли. През това време стиховете й все по-малко се печатат. Поетесата живее в изолация. Пише и проза, а последният цикъл стихотворения се казва "Стихове за Чехия", изпратен за публикация в чешката столица. Това е началото на края. "Ясно си представям деня, в който няма да пиша стихотворения - в този ден ще умра." Това не са само думи, това е усещане, това е трагична съдба. Сергей Ефрон вижда драмата в душата на Марина, но е безсилен да й помогне. В писмо до Волошин пише: "Марина се е устремила към смъртта, животът отдавна се е изплъзнал изпод краката й."