През годините с Владо - поглед след време

Георги ПЕНЧЕВ

Владимир Голев е писателят, с когото най-дълго и трайно съм общувал, с когото сме делили общи тревоги и радости. Няколко години работихме заедно и през какви ли не изпитания сме преминали.
Когато завърших Московската академия и дойдох на работа в София, разбрах, че ще работя заедно с поета Владимир Голев. Странни вълнения имах тогава. Притеснявах се и не знаех как той ще се отнесе към млад и непознат човек. Бях момче от провинцията, а той -  известен поет.
Ако все пак имаше една светла надежда, че всичко ще тръгне добре, тя беше посята от художника Христо Симеонов. С него се запознахме още в началото и се сприятелихме. Открих в талантливия скулптор удивително добър, народен човек. Знаех, че Владо му е много близък приятел и това ми даде надежда.
Още първите ни срещи разпиляха всякакви  тревоги. Открих човек, с когото сякаш от дълго време се познаваме. Сетихме се за общи приятели и познати и бързо се родиха здрави мостове на приятелство. Още повече, че ТракиЙският край, откъдето идвах, беше скъп и обичан за Владо.
След време щях да разбера, че душата му е разпъната между Банско и Тракия. Заговореше ли за тях, той не криеше своето умиление и обич. Ако Банско беше родното му място, в село Тракия родителите му бяха учителствали и той беше живял там. Но всичко това щях да науча по-късно. Сега беше началото, когато се опознавахме.
Скоро намерихме теми, които ни вълнуват, а с дните към тях се добавиха споделени вълнения и размисли за собственото творчество. Още в началото долових, че той, утвърденият поет, с интерес се вслушва в теоретически разсъждения за литературния процес, за творчеството на различни  писатели. С времето сякаш се наложи неписано правило, че стане ли дума за проблем или ситуация, която крие теоретическо осмисляне, Владо поглеждаше към мен. Дори когато разговаряхме с нашата шефка Кина Бояджиева, ако се появеше такъв проблем, Владо вметваше: "Аз съм по практичните неща. Гошо е по теорията"
Работихме заедно години и ни веднъж не сме имали спорове или недоразумения. Дори мисля, че негласно ние се допълвахме. Той не идваше всеки ден на работа. Имаше тогава правило, че  писателите, членове на писателския съюз, ползват по-свободен режим, за да имат време за творчество.
Спомням си началните месеци от моята работа. Бях попаднал в нова и непозната среда. Познавах много от писателите по име, по книгите им, но не бях се срещал с тях. Владо стори нещо удивително полезно. Тръгвах с него, когато отиваше към писателския съюз. Тогава от сутрин до вечер из кафенето и из сградата, имаше писатели. Около Владо се събираха постоянно хора и той деликатно ме включваше в своите разговори. Някак неусетно успях да навляза в писателската среда, да спечеля приятели.
Като се връщам назад към онези години, с особено чувство си спомням как след заседания на писателското ръководство, където ходех с него, често разговаряхме за споровете, които се водеха там, за мненията на писателите. Заедно търсехме принципите и тенденциите на литературното развитие. А какви само писатели и умове бяха в това ръководство - Богомил Райнов, Емилиян Станев, Пантелей Зарев, Андрей Гуляшки, Пенчо Данчев, Павел Вежинов... Всеки от тях имаше зад гърба си сериозно литературно дело, но като ръководители на писателския съюз те умееха да търсят и да откриват интересни посоки за издигане на литературното мислене. Много силно ме впечатляваше Драгомир Асенов. Той беше секретар по прозата, но имаше ум-бръснач, четеше удивително много и винаги можеше да разговаря за новите книги на утвърдени и млади писатели, за ярките прояви на световната литература. Чудил съм се кога успяваше за всичко. А беше и активен автор на проза и драматургия.
 Имам лични причини дълбоко да уважавам Драгомир. Когато излезе книгата ми за Анатолий Луначарски, той беше първият, които ми каза думи, дето не се забравят:" Сериозна книга, професионално направена и е билет към съюза". Така и стана. Не зная негова ли беше идеята, но след тази книга ме приеха в писателския съюз.
През годините, когато работехме заедно с Владо, много често водехме разговори за книги и писатели, за разни спорове, които постоянно пълзяха из писателското кафене. Удивлявал съм се колко дълбоко той познаваше процесите в писателския съюз, как лесно откриваше вътрешните причини за сложни противоречия и конфликти. Но винаги личеше неговото приятелско отношение към всеки човек. Дори когато ясно изразяваше несъгласие с него. Добре познаваше човешката настройка, поведението на хората и имаше реална основа, когато разсъждава. Никога не долових злоба или неуважение. Добротата и уважението към таланта, колкото и дребен да е, беше принцип. От него съм запомнил, а след това многократно съм се убеждавал, че колкото един творец има по-малка дарба, сякаш по-високи са неговите стремежи и желания. В човешката природа има заложено нещо, което работи против човешката истинност. Всеки се стреми да има най-високото положение, но не поглежда към творческото си можене.
Владо Голев имаше  развито усещане за талантливите млади хора. Спомням си  любопитен разговор, в който участваше и Павел Матев. Стана дума за млади поети, които навлизат в литературата със свое неповторимо усещане за живота, със своя образност. Изреждаха се различни имена. Тогава Павел и Владо сякаш се бяха наговорили, започнаха да се надпреварват и да говорят за младия старозагорски поет Жеко Христов. Добре познавах този млад автор и с радост слушах как зрелите поети оценяват образност, родена от реалния живот, от битието на сегашния човек. Но претворена в мъдра поезия.
Голев беше активен автор. Оплакваше се, че времето не му стига, но почти всяка година издаваше нова книга. Помня как се раждаха тези книги. Идваше някога тъмен като облак и признаваше, че лошо е спал, че нещо се е закучило и не помръдва. А му е ясно какво трябва да е внушението.
 Заговорвахме за нещо друго, но усещах, че мисълта му рови все другаде. И както приказваме, той се усмихне и отсече - мисля, че ми светна. Записваше на листче някакви думи и настроението му ставаше ведро.
Много от книгите на Владо Голев са в моята библиотека, писал съм за редица от тях. Ако се опитам да обобщя своите впечатления за поетичния свят на Голев, струва ми се, че не е толкова трудно. Той е поет с очертан поетичен профил. В неговата поезия има нещо дълбоко земно, чисто българско, в което се съдържа всичко важно, което създава човека.                           

С какво омайно биле ме закърми,
Далечен край на мури и пъстърви,
Та дето ида и от дето мина,
Да сещам дъх на твоите долини,
Да виждам как блести все оня хребет,
От слънцето огряван заран първи,
И мами все към тебе,
Все към тебе...

Поетичната мисъл търси истинските корени на сътворението, което ще рече на българската съдба. В този извор на чистия живот са заложени нашите добродетели.

А аз си мисля все за Кольо Фичето,
За тихия човечец от Балкана,
Познал България в една абичка
И оставил цяло мироздание...

Личния свят на поета е отглас на неговото убеждение в нравствените устои на отечеството, в моралните истини на живота

Не съм роден за весела компания,
За пирове
И шумна суета.
Незримо повече ме мами
Смисълът на простите неща

В поетичния свят може да се проникне по-вярно, ако познаваш как поетът приема магията на поезията. Какво е тя за него - забава, суета или страст, вяра и устрем.

Не блясъка на обектива,
Не ръкопляскания -
Бягащи коне...
Такива фокуси не й отиват,
Поезията
Фойерверк не е.
Ти по-добре ми дай два стиха,
Да звъннат като роженски кавали,
Да сетя пак оная хубост тиха
И пламъците
На един родопски залез...

Поетичния свят на Владо Голев е много по-пространен и разноцветен, но неговите водещи посоки откриват истината за поет с ясно кредо за своята мисия в живота и в изкуството. Той такъв си остана и до края.
Но да е по-пълна картината, трябва да добавим, че Владо Голев оставя и значителни прозаични книги - "Спомени за старата къща"- (1979), "Спомени за едно лято"- (1983), "Река си ти, течеш и отминаваш"- (2009). Автор е и на пиесата "Една нощ в рая".
Но в българската литература Владо Голев ще остане като поет, със свое достойно и заслужено място.
След време преминах на друга работа и се разделихме. Но връзката ни не прекъсна. Често се чувахме, виждахме се на писателски събрания и срещи. Когато той отиде като главен редактор на списание "Септември", при всеки повод наминавах към неговата редакция. Споделяхме грижите, които ни гонеха тогава, приказвахме често за децата. Неговите момчета Иван и Ясен, и двамата посветени на изкуството, растяха сякаш неусетно, но накъде ще поемат? Когато след време техният път вече беше ясен, Владо сякаш стана много по-спокоен. Често говорехме за творческите си главоболия, за онова, което пишехме.
Когато започнаха промените, по-рядко се виждахме. Чувахме се по телефона, колкото да разберем кой как е, добре ли са децата.
За последно се видяхме с Владо Голев, когато той беше сериозно болен. Веска, жена му, беше казала, че страда от безсъние и често си доспива през деня. Тя ни посрещна, когато отидохме с жена ми у тях. Той пак беше заспал. Тръпнех как ще го видя. Влезе бавно и едва движеше краката си. Но в разговора пак беше бодрият и енергичен Владо от предните години. Припомняхме си случки и разни преживявания, гледахме ги през очите на отминалото време и на старостта, която ни мъчеше. Разделихме се с надежди за ново виждане. Не се случи.
През лятото на 2011 година  Владо Голев си отиде. Останаха ни неговите книги като знак за творческите грижи и вълнения на един честен и достоен българин.