Границите на човешката необятност...

Георги Н. Николов

Какво представлява страхът и можем ли да се освободим от него? Наистина ли щастието се крие на дъното на една уж вълшебна шапка, в тайнствен кладенец или по върховете на дъгата? Познаваема ли е човешката психика? Вмества ли се в научните канони или е плод на аксиоматични предположения? Тези и други още въпроси задава Тео Буковски в разказния си сборник "...А те изпълзяват нощем" с подзаглавие "Кратки измерения на страха".
Книгата е дело на издателство "Весела Люцканова". Сложен микс от хорър и фентъзи, избуяващи върху алегоричния реализъм на подбраните сюжети. На места - и върху елементи от криминалния жанр. Всички те докосват дълбините на човешкото "аз", скрито от погледите на делника. От обществото, извън ритуалите му на повсеместно съществуване. Понякога - и от съзнанието на самата личност. Носител на взаимно изключващи се крайности в преценката на дадености и мечти. Сгърчени върху плоскостта на едно по-различно възприемане на действителността. Необичайно за хората, които считаме за нормални. Вниквайки в повествованието, читателят проумява, че с напредъка на цивилизацията атавистичното, завещано ни от далечни предци, съвсем не е отмряло. Заедно със страха пред непонятни събития, плашещи ситуации и капсулирани в същността си явления. Както сам авторът споделя, страхът винаги намира повод да се появи.
Практикуващ лекар, Тео изхожда от научните познания, за да ни срещне с героите си в отделните разкази. "Уловени" в матрицата на строга индивидуалност. Краят на всеки е неочакван, трудно разгадаем и затова - още по-интересен. Към някои от творбите Буковски сполучливо е прибавил допълващи текстове: "За срещата със страха", "Свобода за страха!", "За Едгар Алън По - от улица Морг до Гарванът", "За "Проклятието", Стивън Кинг и кротко пъплещите страхове" и т.н. "Проблемът е - отбелязва той във фрагмента "За бъдещето на медицината" - че с новото идват и страховете - с генномодифицирана царевица ли ни хранят, ами тези "нови" ваксини не разболяват ли децата ни от аутизъм, а за тези нанощуротии хич не ми се и мисли - кой знае с какви микроби ще ни заразят." На людете, обладани трайно от това състояние, придружено понякога с паника, на помощ идва мисълта. Нетрадиционна, притаена зад далечни хоризонти. Ту като блясваща светкавица, ту лениво пъплеща в изроненото си от впечатления русло, ала все още борбена и жилава. Дори когато са очевидно лишени от болестта и обстоятелствата да съществуват днес, утре, въобще, героите съграждат свой храм на забравата. В него ще влязат красиво и може би с по-малко физическа болка, следваща ги на границата между биологичното и смъртта. Именно смъртта прекъсва пъпната връв между човека и страха. Остава краткият спомен за някого и нещо. Което в други измерения е лишено от възприятия и пребивава безметежно сред космичното пространство.
Авторът прави вещ психологически анализ на своя съвременник, защото го обича. Подкрепя го във вътрешната му борба преди крехкия катарзис на чувствата да експлодира. В изпитания на духа и мисълта, достатъчно отдалечени от традиционните възприятия на мига. И ни хвърля ръкавица в прочита на книгата да проверим сами себе си. Силата си в странни делници, станали такива под въздействието на страха. В помощ ни е новата книга на Тео Буковски "...А те изпълзяват нощем", която разгръщаме с интерес.