Страх лозе пази или го изгаря, ако не си в час

Ако един мислещ българин реши да направи сам бърз преглед на печата у нас тези дни, ще остане изумен от ролята, която сами си приписваме в настоящата геополитика като "посредници" или по-скоро като "пощенски гълъб" между Турция и Европа, в частност ЕС. Коментарите в София за срещите на нашия премиер с турския му колега и впоследствие (уж без предварително съгласуване) с президента са в различен диапазон: "Да не би България да замени Брюксел с Анкара", през "Борисов в навалицата край Босфора" и "Борисов с готовност прие да е маша на Турция в ЕС", та до "Борисов получава централна роля на вестител между Истанбул и Берлин. Това е съдбовен избор". То бива страх лозе пази, ама в суматохата да не се окаже, че ще си подпалим, без да усетим, и самото лозе. От недооценяване, неумение, грешни стратегии или просто съобразяване предимно с "какво ще кажат големите", за да извлечем изгода за нашите си предстоящи избори.
Няма спор, че ситуацията е сложна не само на Балканите, а и опасността от нова миграционна вълна, с която Турция заплашва ЕС, няма как да не ни изправя на нокти. Ние просто сме първи на пътя, а явно не сме успели да се справим и с онези чисто наши вътрешни неразбории, които могат все пак да облекчат ситуацията с пришълците или поне да сведат до поносим минимум присъствието им. Случаят с оградата е показателен. Не е тайна и че ЕС някак ни остави сами в тази обстановка, а редица сестрински партии в Брюксел не се поколебаха да защитят националните си интереси, като прехвърлят на съседи бремето с нежеланите мигранти. В такава обстановка да се опитваш да го изиграеш "и сам воинът е воин" в региона може да ни доведе до онези злополучни събития след Балканската война, които разнищиха България с избухването на Междусъюзническата и Първата световна впоследствие. Затова всички следяха с повишено внимание посещението на премиера ни в Ердоганова Турция. Но като се започне от онзи преводач на Борисов, който определено не успяваше да предаде на турски точните му думи, премине се през срещите с поставени зад ръкуващите се лидери само турски знамена и се стигне до фотосите, които показват

верноподаническа поза на българския премиер

лесно може да се направи извод, че турците отново показват майсторство при нарочно излъчвани сигнали, които се разчитат в зависимост от гледната точка на наблюдателите.
У нас някои побързаха да кажат, че това посещение е било централна тема за турските медии, докато турските журналисти тези дни са заети предимно с отразяване на откриването на новия трети мост над Босфора, където премиерът ни този път бе в ролята на наблюдаващ рязане на ленти. Той бе там заедно с президента на непризнатата Кипърска турска република Мустафа Акънджъ, президента на Македония Георге Иванов, краля на Бахрейн, областния управител на Пенджаб, Пакистан, председателя на парламента в Азербайджан Октай Асадов и турските първи ръководители. Съставът е показателен. Не е случайно, че този мост се откри на 26 август. По думите на турския премиер Бинали Йълдъръм тази дата пряко се свързва с деня, когато е започнало "голямото нападение на Кемал Ататюрк в освободителната война, което е показало, че Турция никога няма да приеме да бъде под чуждо робство. И днешните представители на армиите на Ататюрк водят операцията "Фърат Калканъ" (Ефратски щит)". Всъщност така са наречени настоящите турски военни операции в Северна Сирия, където турски F-16 и танкове в сътрудничество с ВВС на съюзническите сили, водени от САЩ, бомбардират "Ислямска държава" (ИД), но и формирования на сирийските кюрди, което е съгласувано при неотдавнашното посещение на Джо Байдън в Анкара. Не е случайно и че председателят на Меджлиса изрично напомни при откриването на новия мост, че 26 август е денят, в който през 1071 г. е стъпил османски крак "от другата страна на Анадола". Затова и мостът се назовава "Явуз Султан Селим". Любопитното е, че при официалното откриване думата имаше и експремиерът Ахмет Давутоглу, който също спомена датата от 1071 г.
Присъствието на лидери от Балканите, Кавказ и Близкия изток е доказателство за връзките между Азия и Европа, където ролята на Турция не би могла да се оспорва. Радостта на домакините от тази церемония бе неприкрита и целта бе отново да се докажат мощ и възможности, дори и след такива събития като злополучния опит за преврат на 15 юли. В лицето на нашия премиер ние споделихме радостта им. Разбираме и защо в речта си Ердоган се спря и на случая с нападението над лидера на опозиционната НРП Калъчдароолу при Артвин. За автори на това нападение са определени представители на ПКК, които искали по този начин да предизвикат вътрешна братоубийствена война и да накажат Калъчдароолу, който заедно с Бахчели (лидер на крайната националистическа дясна ПНД) и Ердоган присъстваха на големия митинг в Йеникапъ, който заклеймяваше опита за преврат от 15 юли. Сега Ердоган казва "Гечмиш олсун" на Калъчдароолу и му благодари за проявеното мъжество. "Въпреки всичко Турция няма да отстъпи в борбата срещу терора и започвайки операцията в Северна Сирия, Джаблус, се започват нови игри", заяви Ердоган при откриването на моста. А той си е постижение и е направен само за 39 месеца. Наистина ще облекчи не само трафика на Истанбул, но ще бъде и част от един мащабен проект за пряка връзка в транспортните потоци между Азия и Европа. Видно е, че Турция продължава да действа на широк фронт и се стреми да демонстрира, че

имперските й амбиции не са загърбени

В тази Босфорска идилия дали ние успяхме да се справим с "ходенето по ръба на бръснача" и отстояхме ли свои интереси? Можем ли да твърдим, че страхът ни от миграционен наплив е загърбен? Какво посредничество може да има, когато всичко, което трябваше да носи нашият премиер от Истанбул в Берлин, е известно отдавна? Турция открито и не от вчера шантажира Брюксел със заплахи, че ще пусне бежанците, ако не постигне премахването на визите за турските граждани през октомври и не получи обещаните средства за бежанските лагери по границата със Сирия. Нима думите на Йълдъръм към Борисов: "Предай на Меркел, че ако визите не влязат в сила, Европа е пред голям риск", са новина за Берлин? Дали обещанието, че "ще направим всичко по силите ни, за да намалим товара на гърба на България", може да ни даде увереност в утрешния ден?
Наш приоритет винаги са били добросъседските отношения с Турция и винаги сме настоявали (и сме успявали!) да решаваме проблемите си с диалог. Защо сега се мисли, че диалогът и добрите отношения ще бъдат бариера срещу заплахите, които Анкара отправя към Европа? Какво е различното и защо ни трябва крилото на Турция, когато като членки на ЕС имаме свои претенции към Брюксел относно кризата с мигрантите и можем без помайване там да ги поставим? Борисов и преди време лобира за Турция в Брюксел, когато тя поставяше условия за свободна зона в Северна Сирия. Сега навярно ще го направи и за визите. В интервю за "Франкфуртер алгемайне цайтунг" той обясни от какво се нуждаем и къде сме по отношение на опасността от прииждащите хора от Близкия изток, не само от Сирия. Меркел вече му обеща подкрепа и пари. Това дали ще ликвидира страха? Какво всъщност означава ясна 100-процентова европейска солидарност, каквато искат някои у нас? Пари като за Италия и Гърция или нещо по-съществено и действено като подкрепа за самата ни граница с Турция? За да не се окажем наистина в ролята на буфер за стара Европа и да не се повтори онзи случай от преди векове, когато Европа се задейства чак при Виена, когато османците наближиха границата й, а нас оставиха под властта на султана? Сигурно затова Борисов реши да се отзове без помайване на поканата на турския премиер за визита преди да се срещне с Меркел.
Няма как договорки "зад кадър" да ни станат известни, но няма съмнение, че който трябва, ги знае. Да се гадае дали има договорки във връзка с газови коридори или "хъбчета" не е целесъобразно, защото в крайна сметка не ние сме водещи в тези игри. Случилото се с енергийните ни проекти е красноречиво. Още повече, че самата Турция води своя сложна многовариантна игра и настоящите й военни операции в Северна Сирия са част от нея.
Това всъщност е другата водеща тема в турските медии. Защото основна стратегическа цел на Анкара е

недопускане създаването на независима Кюрдска държава

в Северна Сирия, което би могло да вдъхнови турските кюрди за реализиране на същата мечта, но на турска територия. По този въпрос всички, т.е. и управляващи, и опозиция, са на едно и също мнение в Турция. След 12-часови преговори в Женева държавният секретар на САЩ Джон Кери и руският му колега Срегей Лавров обявиха, че те са за единна Сирия, т.е. едно на нула за Анкара. Прогнозите, че накрая винаги ще има Ялта, може и да се окажат верни. На този етап Русия и САЩ (в лицето на водещите външната им политика) са се разбрали да не подкрепят инициативите за независимост на кюрдите. Независимо че сирийските кюрди са сухопътни съюзници и на САЩ, и на Русия във военновъздушните им операции в Сирия срещу "Ислямска държава". Кери разбира "чувствителността на нашите приятели в Турция" по този въпрос и пледира "да се наложи пълното и ясно разбиране на правилата, които се оформят в сътрудничеството с кюрдите". Лавров настоява "кюрдите да участват пълноценно в политическите процеси по решаване на сирийските проблеми, като останат в рамките на сирийската държава", а това устройва и Асад, когото Анкара е принудена да приеме като "средносрочен или дългосрочен участник в преговорния процес", което пък явно е съгласувано при срещата Путин/Ердоган в Санкт Петербург. Тази Ялта е доста странна, защото всеки ще продължава да работи в Сирия с онези групировки, които поддържа, а Русия и с Дамаск. Ситуацията с "Ал Нусра" е мъглява, а на практика всеки воюва с всеки и не е ясно кои са добрите и кои лошите. Но заемат едни и същи територии и трудно се определя кои са опозиция на Асад и кои са терористите. Тези детайли ще дискутират специалистите на по-ниско ниво, но не е ясно как ще реагират "привлечените други държави, които поддържат различни групи и влияят върху тях". Засега изтича информация, че и Китай има намерение за "обучение и помощ" на територията на Сирия. Турски наблюдатели дори са убедени, че скоро ще има и китайски войници в Сирия.
Същественото е, че най-после Русия и САЩ са обявили, че няма военно решение на кризата в Сирия, което дава надежда, че може да се намери начин "пожарът да се угаси в огнището". А дали това може в бъдеще да намали или дори да ликвидира в голяма степен проблемите с бежанците от Близкия изток? Ако се помогне и на Йордания, и на Ливан, където също има милиони бежанци, но те нямат политиката на Анкара, светът, най-вече Европа, може да въздъхне с облекчение. Засега обаче

острият тон между Брюксел и Анкара

се запазва, а компромисът на Европа няма как да бъде краен. Дори и Борисов да лобира. Защото Прага и нейните жители с освиркванията си дадоха ясно да се разбере, че Меркел е загубила доверие с политиката си към миграционната криза, което пролича при посещението й преди дни в чешката столица. На всичкото отгоре все по-ясно става, че по този въпрос има друг "център на властта - Вишеградската четворка (Унгария, Полша, Чехия, Словакия) и Австрия" и този център без съмнение има подкрепата на гражданите си.
Съмненията, че Турция няма да иска или да успее да изпълни всичките 72 изисквания за отпадане на визите, налагат извода, че решение под натиск в полза на Анкара едва ли ще има. Още повече, че и сега има достатъчно възможности за безпроблемно пътуване на турски граждани из Европа. Отстояването на самото споразумение между Турция и ЕС е другата гореща точка в отношенията между Брюксел и Анкара, но и по този въпрос разногласията сред страните членки са толкова големи, че компромис и единомислие трудно ще се постигне. Което не означава, че се налага прекратяване на дискусиите. Напротив, срещата в Братислава в началото на септември на лидерите на страните членки ще е поредната, на която всеки ще може да обоснове и страхове, и да предложи конкретни решения или поне да формулира искания.
Като не съумяваме по ред известни/неизвестни причини да застанем до вишеградците и австрийците по основния европейски проблем, като се опитваме да балансираме не като страна, а като институции или в личен план между геополитическите играчи, като допускаме да се говори, че пътищата ни минават през Босфора и създаваме впечатление, че "сме на каишка" при съседите, а всъщност се обвиняваме с фоби/фили във всички посоки, няма защо да се сърдим, че гражданите ни пустосват държавата и повечето гледат мрачно към Босфора. Имаме си и стари, и нови рани от тази посока. Не е нужно да ги раздухваме с политика на парче, ден за ден, без стратегии и като се обръща гръб на братя по вяра. Ако играта ни е краткосрочна и с краткосрочни ползи, какви са те? Иначе защо ще критикуваме Брюксел, че не ни помага, а в същото време ще симпатизираме наистина открито на Турция, което някои тълкуват като неизвестна зависимост? Едно е да следиш политика "обърни палачинка", която прилага Турция напоследък, друго е да се ориентираш навреме и правилно в обстановка, която Анкара сама реди. Остава ни надеждата, че този път "чупката в кръста" си е заслужавала усилията. Иначе си остава страхът, че не сме опазили лозето. Защото "не сме в час", както се изразяваше преди време Доган.

Борисов създаде впечатлението, че сме "на каишка" при съседите

След 12-часови преговори в Женева държавният секретар на САЩ Джон Кери и руският му колега Срегей Лавров се обявиха за единна Сирия