Едни на хорото, други - с кан-кан

Живеем си българите на принципа "всяка жаба да си знае блатото" без мисъл за различно бъдеще, защото всичко ни е ден за ден. Удобно за т.нар. елит, мечта за онези, които му дърпат конците. Нагледно можеше да се види и тази неделя, когато Велинград за 5-и (юбилеен!) път провеждаше летен фолклорен фестивал, наречен "Хоро при извора". На площада на "спа-столицата на България", както обичат местните да говорят за града си, десетки фолклорни състави от цялата страна радваха гражданите и гостите. Защо ги радваха? Защото участниците бяха от малки до "почетна възраст", защото бяха от никому непознати села и големи градове, защото личеше, че са аматьори, защото имаше и "кльощави", и "пухкави", защото вееха знамена на местните си състави и селища. Но вееха заедно и националното, защото от Омуртаг играеха шопско хоро, от Благоевград - "кулско", а от Крумовград - малашевско... Копаници, македонски, шопски, кюстендилски ръченици, ганкино, митрино, дайчово, кулско, боалийско, панагюрско, ситната, лявата и още десетки други се виеха не само на сцената, а и около нея, защото всеки искаше да предаде опита си на "колегите" от другия край на България. Облечени в тежки скъпи носии, явно останали от минали времена, но в повечето случаи с памучни ушити наскоро ризи и сукмани с характерните за нашите традиции фолклорни елементи, тези българи излъчваха доброжелателност и много ведро настроение. Нещо, което толкова липсва във всекидневието на намръщената ни столица. Няма телевизии, няма политици, дори местният кмет се спотайва на сянка, а велинградчани една изчакват слънцето да се скрие и оформят толкова дълги хора, че няма място за всички желаещи. Няма мисъл за демографски срив, няма помен от грозните картини за изоставени села и паланки, няма сърдити реплики на недоволство. 
 Да, но само на 200 метра от площада се чуват ритмите на "кан-кан" и през запердени прозорци на луксозен ресторант прозират младежи, едва надхвърлили тийн възрастта, които веселят други българи и потропват под звуците на онази музика, която е носила слава на Фред Астър преди Голямата война. Няма значение, че и те са аматьори, личи отвсякъде. Ресторантът е пълен, а характерният джип на входа е спрял "по традиция" на пешеходната пътека. Има ли шанс хилядите от площада да се срещнат с десетките от ресторанта и да намерят общ език, нещо, което да ги обединява като граждани на една и съща държава? Едва ли са лоши хора тези от скъпите трапези, едва ли знаят какво се случва на градския площад, едва ли са прочели, че в местния театър се играе от местни артисти и "Криворазбраната цивилизация". Те просто някъде и някога са се разминали с другите българи и сега да им се вменява вина или да се изкарват жертви на "криворазбирани политики" не е "цивилизовано". Те едва ли и ще се поразходят до близката гора, онази на Вела Пеева, за да прочетат надпис, поставен на дъска, с текст: "Горо ле, горо зелена, неоценена от президенти, министри, депутати, все секачи, все лапачи..." А онези от площада, дори и да се прочели написаното, просто се навели глави. Сигурно защото се чувстват безсилни. Е, поне имат силата да се радват на родното, да приветстват гостите си с много ръкопляскания и да се поздравяват с усмивки. Нищо, че около тях са надписи като "Ресторант Гол баджак", "Сръбска скара Рим", Bar Alibi с малка и голяма пица", а "Венеция" предлага cocktail, drink and style и все в този дух. Добре поне, че съсухрени женици със забрадки продават из пешеходната зона онези родопски сладка, мед и гъби, които всеки, посетил обичаната планина, не пропуска да занесе у дома си. Вкусни и истински са. Въпросът е дали някой някъде сбърка, че така се разминаваме ние, българите, или това е болестта на времето, в което живее целият свят?