Дясното жадува за полски медиен завой

"Колективен организатор, пропагандатор и агитатор" - това Лениново виждане за печата се споделя и до днес у нас. И то в десните среди, където болшевизмът уж не е на почит. Поредният повод е новоприетият в Полша Закон за обществените медии, с който властта си осигури правото директно да назначава шефовете и управителните съвети на общественото радио и телевизия. Реакцията на Брюксел беше мигновена. Европейската комисия започна проверка по спорните законодателни промени. През март тя ще реши дали да премине към втора фаза на процедурата. Ако прецени, че Полша е нарушила върховенството на закона, посягайки върху такава фундаментална ценност, каквато е свободата на словото, към нея може да бъде приложен чл. 7 от Европейския договор и да й бъде отнето правото на глас в Съвета на ЕС.
В самата Полша се провеждат многохилядни демонстрации. Такива мащабни протести не е имало от 80-те години. А атмосферата в медиите след поемането на властта от сегашното консервативно правителство се сравнява с тази от 1981 г. по време на военния режим. Четирите най-важни международни организации на журналистите в Европа също протестираха срещу промените, връщащи четвърт век назад медийната регулация. Те застанаха срещу посегателствата върху словото, защото са наясно, че без свободни, независими, плуралистични обществени медии демокрацията е невъзможна. И че те не трябва отново да станат средства на пропагандата и инструмент на властта.
У нас обаче връщането на Полша към времената, когато шефовете на обществените медии бяха определяни не от независим регулатор, а от правителството, намери подкрепа, и то отдясно. Виден демократ прие за логично тъкмо финансовият министър да прави тези назначения, защото той отговарял за държавната хазна и щял да осигури ефективно използване на финансовите ресурси в общественото радио и телевизия. И още: новите управляващи нямало как да приемат конците на тези медии да се дърпат от лица, свързани и назначавани от загубилата изборите партия. Либералните ценности били важни, но пък не можело новото правителство да работи в медийна засада. След като консерваторите са спечелили убедително изборите, тази народна воля не можело да не бъде отчетена от обществените медии. А за да е по-сигурно, че ще се съобразят с нея, най-добре било да се сменят управителните им тела.
Видният демократ не говори за плурализъм, за баланс в отразяването на различните идеи и убеждения в обществото. За него е нормално новата власт да сложи свои хора начело на медиите и чрез тях да индоктринира гражданите. На подобно мнение са мнозина в десния политически спектър. Затова никак не е изненадващо, че тъкмо в десните мандати решенията в медийната сфера у нас влязоха в най-тежки конфликти със закона и Конституцията. Връщайки се във властта през 1997 г., синьото мнозинство трябваше първо да конституира НСРТ, който после да излъчи управителните тела на БНТ и БНР. То обаче бързаше да сложи ръка върху медиите и, въпреки предупрежденията, избра в парламента Стефан Димитров и Лиляна Попова за генерални директори. Само няколко месеца по-късно Конституционният съд обяви за противоконституционно това решение на Народното събрание. При последвалото формиране на НСРТ пък дясното управление загърби принципа на политическия неутралитет и назначи в регулатора само собствените си кандидати. Нито един от деветимата членове на НСРТ не бе номинация на опозицията. Логично беше този деформиран орган да предизвика най-голямата криза в историята на Националното радио с избора през 2001 г. на Иван Бориславов за генерален директор. Избор, който Върховният административен съд обяви за незаконен.
До конституирането на НСРТ ръководствата на националните медии се избираха от парламента и всяко мнозинство пъргаво ги сменяше, за да си гарантира медийна подкрепа. Тази практика продължи и след това, макар и под друга форма. Първо се предприемаха промени в регулатора, чрез които после - и в БНТ и БНР. Въпреки решение № 10 на КС от 1999 г., според което е абсурдно с всяка промяна на съотношението на политическите сили в управлението да се конституира наново медийният регулатор. Това се заобикаляше с преименуване на надзорния орган (при Сакскобургготски) или с промяна на числеността му (при Борисов през 2010 г.). Първото изключение от тази порочна практика стана при мнозинството на Станишев. Към подобни промени не прибягна и управлението на Орешарски, може би заради краткия си мандат, както и второто правителство на Борисов, засега.
Възхвалата на завоя в медийното законодателство на Полша обаче подсказва, че и у нас част от дясното жадува за замяна на независимата медийна регулация с държавна опека. И това едва ли е изненадващо, след като на журналистиката се гледа не като на коректив на властта, а като на колективен организатор, пропагандатор и агитатор на нейната политика.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info