Арабската пролет през турска призма

Дали наистина всичко, което направи след лятото на 2011 г. Турция в Близкия изток, в частност в Сирия, трябваше да е с обратен знак, за да бъде ситуацията различна и страната да не е "в изолация", е въпрос, който все по-често се задава при съседите. Особено, когато се отбелязва петата годишнина от началото на т.нар. Арабска пролет. Връщането към началото на Арабската пролет е само повод да се осмислят причините, които подпалиха Близкия изток. И да се намери отговор на въпроса какво целеше Турция и какви са резултатите от действията й там.
Разбира се, че никой не си е давал сметка как ще се развие ефектът на доминото след 2-седмичните протести в Тунис през 2010 г. и падането на режима там. Последваха събитията на площад "Тахрир" в Кайро и Мубарак падна от власт. Либия по същото време "се клатеше" или по-скоро клатеха стола на Кадафи. Йемен и Бахрейн под сянката на Саудитска Арабия не останаха назад от процеса на протести и надигане на антиправителствени бунтове. След случилото се в град Дерая, Сирия, през 2011 г., където млади хора дадоха израз на несъгласие с действията на управляващите в Дамаск, стана пределно ясно, че от Магреба, Северна Африка, т.нар. Арабска пролет залива и Машрек, Близкия изток. Не са малко западните анализатори, които решиха, че тази вълна от протести срещу управлявали десетилетия диктатори в арабския свят е едва ли не възможност арабите, разделени от Франция и Великобритания след Първата световна война, да вземат съдбата в свои ръце и да се предизвика нов пакт "Сайкс-Пико", т.е. ново разпределение на тези територии. Дали т. нар. революции не целяха точно това? На практика в Египет ген. Сиси свали от власт "Мюсюлманските братя", които не само не съумяха да управляват успешно, но и показаха, че политическият ислям няма капацитет да отговори на изискванията за различно и модерно развитие на държавата. Либия е не само разделена, но и върната столетие назад. Йемен е арена на противопоставянето на шиитски Иран на сунитска Саудитска Арабия, а Ирак наистина е с неясно бъдеще. Съдбата на Сирия е голямата болка не само на самите сирийски граждани, но и сърцето на противоречията в региона и в световен мащаб.
След настанилата се разруха няма как да не възникне въпросът какво всъщност преживява Близкият изток и това исторически преход ли е? Ако е така, тогава какъв е планът, кой е авторът и дали хаосът е съзнателно търсен ефект за постигане на определени цели? Да се каже, че на практика процесите в региона след 2010 г. са едва ли не сунитска ислямска революция в отговор на шиитската в Иран не е достатъчно, за да се обясни разпадът на държавността на поредица арабски страни, повечето светски. Ако това е била целта на политическия ислям, олицетворяван от "Мюсюлманските братя", резултатите на този етап са плачевни. В Египет те бързо паднаха от власт, в Либия бяха сами само в първото правителство след убийството на Кадафи, а страната е разпарчетосана, в Сирия са малцинство под егидата на Турция като т. нар. Сирийско национално събрание и нямат сериозно влияние в събитията там, но са в съюз с "Ислямска държава" (ИД) и "Ан Нусра" и са срещу правителството в Дамаск. Това дава основание на анализатори да твърдят, че войната в Сирия е съвременна версия на 30-годишната война, която е белязала европейското Средновековие и е завършила с Вестфалския договор от 1648 г. Дори се спори дали "Сайкс-Пико" или  Вестфалските споразумения са отново в умовете на близкоизточните режисьори и какъв би могъл да бъде срокът за уреждането им. Добре е да се припомни, че с този Вестфалски договор се регулира германската религиозна свобода, политическата организация на Германия и се постига европейският мир. Но Германия остава раздробена на отделни суверенни княжества.
Знае ли се всъщност "зад кадър" какво се договарят световните играчи? Именно затова някои турски наблюдатели считат, че Анкара е имала уникалния шанс при започването на Арабската пролет и съгласно собствената си формулировка за "нулеви проблеми със съседите", както и с оповестената чрез "Стратегическата дълбочина" на проф. Давутоглу "мека сила" за влияние в Близкия изток, да начертае успешна за страната си външна политика и успешен път за решаване на проблемите в региона. Но след промяната на статуквото след 2011 г. Турция подкрепи промените в Тунис и Египет, а се твърди, че и ги е спонсорирала. Така се е превърнала в "ревизионистична страна" и това е една от причините и до този момент да е срещу режима на Асад в Дамаск. И то при положение че Сирия е де факто врата на Анкара към Близкия изток. С участието в събитията в Сирия Турция губи своя най-сериозен коз във външната си политика, казват опозиционните турски медии, а именно светския характер на държавата си и "се е плъзнала към религиозни действия", които са я поставили "в ситуация на изолация". Изводът е, че Анкара е в слаба позиция в международен и регионален план, което навежда на мисълта, че може да се направи асоциация с английската политика през ХIХ век, когато терминът е бил "splendid isolation" (великолепна изолация). За Турция, казват, че по-подходящ може да бъде "деерли ялназлък", т.е. "ценна самота". И то само защото е счела, че Арабската пролет в лицето на "Мюсюлманските братя" ще бъде траен процес, който ще се разпростре (и то успешно) в Сирия.
Опозиционно настроените медии в Турция, доколкото имат възможности за изява, са убедени, че Ердоган и Давутоглу са се "опитали да проектират и в Турция идеите на "Мюсюлманските братя" и да наложат в Близкия изток османската сила". Сега дори спорят доколко страната им е значима, защото е останала самотна, като няма дипломатически отношения с повечето си съседи (Израел, Египет, Сирия) и не може да се похвали с влияние в Багдад и Техеран. Без да се споменават отношенията с Русия.
У нас казват, че "неоосманистката политика се е провалила", но се изпитват опасения, че провалите в политиката към Близкия изток, най-вече в Сирия, ще насочи погледите на Турция към Балканите, в т.ч. България. Да, Турция не се отказва, заедно със Саудитска Арабия и Катар да подкрепя джихадистки организации в Сирия. Ако Анкара е имала възможността да анализира правилно събитията в Сирия, а не да се фокусира върху свалянето от власт на Асад, тя би трябвало да си даде сметка, че сирийските кюрди няма как да не преминат към самостоятелно управление в наложения хаос. И няма как начело на тях да не бъде PYD (Партия на демократичния съюз), която се явява съюзник по суша и на Русия, и на САЩ. По тази причина и не е обявена за терористична организация от тях, което усложнява допълнително отношенията на Анкара и с Вашингтон, и с Москва. В периода на мирни преговори с ПКК управляващата ПСР в Турция е имала избор да развие специални отношения с PYD (ПДС) подобно на тези с Барзани в Иракски Кюрдистан. Но т.нaр. кюрдска фобия явно е натежала при взимането на дадени решения и от позициите на умерената ислямистка идеология управляващите в Анкара са предпочели политика на тайни отношения с ИД, и то срещу сирийските кюрди. А не само срещу Асад.
Според водещи турски наблюдатели "политиката към Сирия е фалирала", а тъй като Сирия е "врата на Турция към Близкия изток", трябва да се счита, че и "цялостната политика е фалирала". Трудно би се открила нова страница във външната политика, когато има ново равновесие на силите в Сирия, когато Русия е участник в събитията там, а отношенията с Кремъл са на най-ниско ниво след свалянето на руския СУ-24, недоразуменията с вечния съюзник САЩ са подложени на изпитание заради подкрепата на Вашингтон за сирийските кюрди.
На среща в Ак Сарая, Анкара, с кметове на ПСР в кресчендо Ердоган заявява, че "тези, които защитават ПКК и PYD, са адвокати на терористични организации". И още: "Турция е решила да продължи своя път". Въпросът е какъв е този път и дали е съобразен с онези правила, които вече сме свикнали да наричаме европейски и демократични? А дали минава и през България?


Разнобоят се задълбочава
Опозиционни медии в Турция съобщават, че "до края на септември Ердоган ще бъде изолиран в Сарая" и затова независимо дали иска или не, е бил принуден да проведе 3-часов разговор с експрезидента Гюл. Тема на разговорите е била не само ситуацията вътре в страната, но и вътре в управляващата ПСР, за която задкулисието в Анкара отдавна твърди, че са налице разнобой и разделителни процеси. Едва ли не са започнали действия за нова политическа структура, която се подкрепя от привърженици на проповедника Фетхуллах Гюлен, опозиционната НРП, прокюрдската парламентарно представена ДПН, че и забранената ПКК. Опозиционните медии в страната предполагат сложен период за управлението на Ердоган, и то на фона на сложната ситуация във външната политика предвид последните събития в Сирия. Може би решението за обявяване на сухопътни операции по турско-сирийската граница и допускането на самолети на Саудитска Арабия в базата "Инджерлик" с цел общи военни действия в съседна Сирия, и то срещу Дамаск са продиктувани и от паниката, която неминуемо завладява управляващите, когато се заговори за промени.

Поддава ли се ЕС на турските заплахи, че ще пусне мигрантския поток към вътрешността на Европа?

Хуманността изгаря в Джизре, защитете нашата чест!, скандариха на протест в Истанбул срещу операциите на турското правителство в Източна Турция
Снимки БГНЕС