Истинската и истината

    И тази година не съм в състояние да отмина спокойно 11 октомври. Защото преди малко повече от половин век светът загуби един голям артист. Неповторимата и докрай истинска Едит Пиаф. Смъртта превзема малката голяма певица през 1963-та след един пълен и осмислен докрай живот. След много страдания и възторг, триумф и падения, но и съпътстваща гордост от началото до финала на отредения й век. Тя възпя времето преди войната, но и безумно красиво облече света в розово след края на пожара. Живя с онази красива тъга на твореца и разкъса докрай дребното си физическо тяло за хората, които й върнаха жеста с много любов и признателност. Затова толкова години духът на Едит живее сред онези, които имат слух за истинското изкуство. И едва ли ще изтлее с времето, тъй като в арогантността на деня днес ще нараства и стремежът към красивото. Напук на кухия материализъм, превърнал света в гробище от непотребности и... илюзии.
    Сещам се за една мисъл на Едит в нейната единствена малка изповед в автобиографичната й книга "На бала на късмета", която гласи: "Изпитвам ужас от тиранията на времето". В случая тя има предвид изтощителните часове на работа в денонощието, мъчителните творчески терзания, но и вероятно бързо възпламеняващата се любов и съпътстващите я крушения. Аз пък си позволявам да отнеса това откровение към нашето си време. Което ни носи такава духовна нищета, но и тирания, че е дори срамно да правим каквото и да е сравнение.
Взирам се в телевизионната пошлост и нейния пореден "формат" с предупреждение за "продуктово позициониране" и потъвам в дълбока нега. Стойностни творци съществуват редом с истински безличия. Едни раздират ризите си от яд и безсилие да докажат истинска стойност в морето от посредственост и откровена простотия, а други се опияняват от уникалната възможност да покажат плът и да разголят и душите пред полудремещата общественост. Трети пък, оказва се учудващо не без дар слово, процеждат през ослепителна порцеланова захапка явно поръчкови любовни откровения към премиера, при това броени дни преди поредната изборна вакханалия. Следва незабавна продуцентска реакция и включване в ефир на талантлив имитатор на Борисов. За да се повтаря името и да не би случайно да пропуснете възможността да гласувате за партията на абонираните за известност в поръчковите медии. И тъжното е, че целият този телевизионен кич си върви, както си му е редът, с прецизна цикличност. За него няма криза, има миза. За нея се продават и стойностни творци, но и лица от последния ред на "представителната извадка". Важното е народът да се покани на купон, както пее едно недоразумение, попаднало изневиделица в един оттичащ се сега формат.
Връщам се към Едит, защото ми става мъчно. Вярно, времето е друго, далеч не така романтично и невъзприемчиво към дълбокия лиричен смисъл на баладата и шансона. Има защо. Защото в центъра на Анкара, съвсем до нас, безумци отнеха фанатично близо 100 живота и осакатиха десетки. В кръв се къпе Сирия, доскоро и Украйна и кой ли не още, а ние живеем в безвремието на политическото словоблудство. И сме част от заразената с отвъдатлантически вирус кръв на Европа, която изглежда е обединена единствено в страданието да посреща несретници от войните и глада, но и не само, за да остане вярна на своите хуманни принципи. Може ли при този тъжен континентален пейзаж да припознаем посланието в голямата песен изповед на именитата певица "Не съжалявам за нищо" (Non, je ne regrette rien) по невероятната композиция на Шарл Дюмон и разтърсващия текст на Мишел Вокер. Едва ли, дори да се отдадем на твърде свободна интерпретация. А ако се замислим, има за какво да съжаляваме, и най-вече за лековерно пропуснатото време. В политическа простащина и алчност, национално предателство, безпринципно противопоставяне и истински грабеж. От този истински любовен унес, отдаден на нови господари, изпуснахме като че ли властта си над времето. А то, както е известно, е най-големият враг на човека, особено когато сами вървим срещу своите интереси.
    Накрая пак за Пиаф. Немотията отпраща малката Едит при баба й, която работи като готвачка в публичен дом в град Барие-Нормандия. Детето в този момент е незрящо и е обградено с особеното внимание и нежност от дамичките в бардака. Дълбоко състрадателни по натура, те заедно с бабата и "мадам" решили да заведат малката в базилика за молитва пред много почитаната от местните "малка Богородица от Лизиьо". И чудото станало. След ден момиченцето съзряло първо клавишите на пианото в салона за посетители. Така с широко отворени очи за всичко от живота започва нелекият, но славен път на певицата. Та, мисля си наивно, на кого ли трябва да се помолят нашите политици за изцеление от своята слепота.