Спорове около съдебната реформа

Проф. Живко МИЛАНОВ

Във връзка с нашумялата съдебна реформа у нас възникнаха и редица конституционни въпроси. Упорито започна да се натрапва мнението на някои политици, че създаването на нова структура на Висшия съдебен съвет трябва да се извърши от Великото Народно събрание. Това сериозно се оспорва от други представители на юридическата гилдия. И не без основание. В дъното на тези противоречиви позиции е прословутото Решение щ3 на Конституционния съд, което само по себе си е доста спорно, а в някои случаи и в противоречие с идеологията и принципите на Конституцията.
В това решение Великото Народно събрание се разглежда като върховен орган на държавната власт, който йерархически стои над обикновеното Народно събрание и има контролни компетенции едва ли не над цялата държавна система. В действителност Великото Народно събрание е само една особена конституционна юрисдикция, която се произнася и взема решения само в случаите, предвидени в чл. 158 на Конституцията. А това са въпросите за приемане на нова Конституция, за изменения на територията на Република България, за промени във формата на държавното устройство и на държавното управление, въпросите за изменение на чл. 5, ал. 2 и 4 и на чл. 57, ал. 1 и 3 от Конституцията, както и въпроси, свързани с изменение и допълнение на Глава Девета от Конституцията.
В чл. 158 на Конституцията няма разпоредба, че Великото Народно събрание разглежда и решава въпроси, отнасящи се до системата и структурата на държавните органи. Това е в компетенцията на Народното събрание и на Министерския съвет.

Неяснотите в конституционните проблеми

на съдебната реформа идват и от обстоятелството, че Решение щ3 на Конституционния съд не дава ясно определение на понятието форма на държавно управление. В това понятие са включени и проблемите, свързани със системата, структурите и взаимоотношенията на държавните органи, което е погрешно.
Формата на държавното управление обхваща преди всичко материята на взаимоотношенията между правителството и върховните държавни органи, които го формират и контролират. На тази основа имаме монархическо правителство, което се назначава, контролира и освобождава от монарха в дадена страна. Но в практиката има доста различни варианти на този модел. По един начин тези отношения са дадени в Саудитска Арабия и съвършено по друг - в Англия, Холандия, Белгия и пр. В парламентарните републики правителството се избира, контролира и освобождава от парламента. По друг начин са сложени тези проблеми в президентските републики. Но и тук има съществени особености във всяка отделна страна. Те са решени различно в Съединените щати, във Франция и Русия, в Латинска Америка и пр.
Формата на държавното управление в значителна степен определя и системата на държавните органи. Но организацията, правомощията и взаимоотношенията на тези органи се уреждат на основата на други принципи и управленски изисквания. В политическите среди, а също така и в някои юристи се е утвърдило едно невярно разбиране за конституционните отношения между Народното събрание и Конституционния съд. Става дума за твърдението, че Конституционният съд може да отменя онези разпоредби от законите и решенията на Народното събрание, които противоречат на Конституцията. Това е невярно и неточно и няма нито теоретическа, нито практическа основа.
Ако Конституционният съд може да отменя актoвe на Народното събрание, принципът на народния суверенитет, който е заложен в чл. 1, ал. 2 и 3 на Конституцията, трябва да бъде зачеркнат. Конституционният съд само обявява онези разпоредби от актовете на Народното събрание, които противоречат на разпоредбите на Конституцията, за противоконституционни, и те престават да се прилагат. По-нататък съдбата на тези разпоредби се решава от Народното събрание - то или ги привежда в съответствие на Конституцията, или ги отменя.

Върховенството на Народното събрание

не подлежи на дискусии и компромиси.
Доста неяснота има и по същността на тълкуването на Конституцията от Конституционния съд. Тълкуването трябва да разкрива съдържанието и смисъла на съответния конституционен текст, с което да внесе повече яснота в неговите цели и смисъл и да помогне за неговото приложение. С тълкувателни решения не може да се внася ново съдържание в конституционните разпоредби, които не отговарят на философията и принципите на основния закон.
От всичко, което беше изложено дотук, става ясно, че конституционните проблеми на съдебната реформа трябва да се решават само от Народното събрание по реда на Глава Девета от Конституцията. Няма никакво основание да се свиква Велико Народно събрание. Някои политически среди жадуват този въпрос по чисто политически съображения.
В предложенията за съдебна реформа има някои постановки, които са в противоречие с принципите на Конституцията. Такава е идеята мандатът на главния прокурор, както и мандатите на председателите на върховните съдилища, да се приравнят с този на правителството. Това ще наруши много сериозно принципа за разделението на властите и независимостта на съдебните органи. Тази конституционна поправка ще доведе до реализирането на отдавна преследваната цел управляващата партия да се осигури със свои съдии и свои прокурори. Тогава от независимостта на съдебните органи ще останат само голи приказки.
С предлаганата съдебна реформа се бие само по самара магарето. То самото едва ли ще усети нещо. Същинските проблеми у нас не са в структурата на Висшия съдебен съвет. Истинските проблеми са в подготовката на юридическите кадри, която е на обидно ниско равнище, в критериите и практиката за назначаване на съдии и прокурори по партийна и роднинска линия. При това процесуално, а и материално правно законодателство, а също така при безогледната намеса на ръководни партийни държавни органи в работата на съдилищата едва ли скоро ще имаме нормално и справедливо правораздаване.