Срещам все повече хора, за които книгата е ценност

Любомира Парижкова е доцент по наукознание в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Магистър е по философия. Еразъм лектор е. В множество публикации изследва буккросинг практики, четенето и формите за стимулирането му. Автор е на инициативата за честване на Международния ден на книгата и авторското право в УниБИТ от 2011 г. насам. По нейна идея вече за пета поредна година вузът връчва наградите "Homo legens". Организатор е на конференции, конкурси за есета и плакати, куратор на изложби. Режисьор е на документалния филм за баща й Петър Парижков - "Живот, посветен на книгата и на духовността българска" (2012) и автор на документалния филм "Книгата - нашето по-смислено настояще" (2015, с режисьор Камелия Планска). Съставител и редактор е на няколко сборника и 5 книги. Автор е на две монографии, 3 учебни помагала, над 90 публикации в български и чуждестранни списания. През 2013 г. Студентският съвет при УниБИТ я избира за "Преподавател на годината", а през 2014 г. - за "Творец на годината". Омъжена е, с две деца.

"Културата на четене се възпитава още в ранна детска възраст"
"Научих се да търся и оценявам малкото"

- Изследователските ви интереси са в областта на книгата и четенето. Бихте ли  направили кратък коментар каква е ролята им в живота на българите?
- Не може да се отговори еднозначно. Но много бих искала да кажа, че повечето българи осъзнават огромното значение на четенето за своето личностно и духовно развитие. Факт е, че срещам все повече хора, за които книгата е ценност и те изпитват дори пиетет към нея. Но също така е вярно, че неграмотността сред българското население и сред младите хора никак не е малка. Не, ще го кажа направо - трагично е. А както знаем, четенето на книги ни приучава към правилно писане и говорене. При това в момента не иде реч за функционалната грамотност, която стана модерно да се обсъжда в нашите среди, а за неграмотност по отношение на правилното писане и говорене. Затова и не мога да бъда категорична в отговора си дали българите осъзнават ролята на книгата и четенето в своя живот.
Радващ е фактът, че имам студенти, които изпитват любов към книгата и вярват, че в нея има бъдеще. Този семестър няколко от тях под мое ръководство проведоха анкетни проучвания с основен въпрос "Има ли любов към книгата в България?". Резултатите бяха обнадеждаващи. Повечето млади хора, които бяха анкетирани, отговориха, че има респект и любов към книгата. И въпреки че и на моето изследване, проведено през 2010 г., над 80% отговориха, че съществува любов към книгата, си мисля, че по-скоро тези отговори са продиктувани от унаследената от Възраждането почит и дори благоговение пред писменото слово и нашите анкетирани отговарят така, за да ни се харесат.
И все пак - място за оптимизъм има. В една своя публикация задавам въпроса: "Четенето - нова мода или екзистенциална необходимост?" През последните 5 години сме свидетели на множество инициативи, които са посветени на стимулиране на четенето. Създават се форуми, читателски клубове, мероприятия за четене на открито, чествания на 23 април (Международния ден на книгата и авторското право), четения на деца и пр. Стана модерно приятелите да те виждат с книга в ръка, а тази тенденция ме радва. Дори четенето да е мода, а не да е продиктувано от екзистенциална необходимост, според мен, важното е, че се чете. Е, разбира се, следващата ни претенция, на нас, преподавателите и хората, които ни е грижа за духовността на нацията, е да се чете качествена литература (но и това е твърде е относително!). 
- Вие сте и една от добрите анализатори и познавачи на буккросинга. Дали в страната ни хората успяха вече да разберат идеята на тази практика: да се оставят книги на обществени места, за да бъдат намерени и прочетени?
- Буккросингът набира все повече популярност у нас. Докато през 2012 г. регистрираните буккросъри в България бяха 356 души, то днес (юни 2015 г.) те са 877. Разбира се, най-популярна е тази практика в големите градове, като повече от половината са от София. Последователи на буккросинга има в Пловдив, Варна, Бургас, Велико Търново, Шумен, Видин, Габрово, но и в с. Белопопци, например, където мои студенти създадоха буккросинг зона. Голяма заслуга за популяризирането на този глобален феномен през последните години имат инициативите на "Аз чета", провеждани около 23 април, както и на големите издателства и библиотеки. Вижда се, че преобладават младите хора-буккросъри. Тенденция, различна например от Германия, където също съм провеждала свои проучвания чрез ръководения от мен проект "Нови политики за стимулиране на четенето. Изследване на буккросинг практики в България", финансиран от фонд "Научни изследвания". Всъщност, искам да кажа, че този проект вече трета година си чака финансирането за втория етап, но това не означава, че съм прекратила своите изследвания. Аз и моят екип от млади учени смятаме, че е уникална възможността да изследваме буккросинга като съвременен феномен, роден от любовта към книгите, и да разработваме стратегии за четенето и издигането престижа на книгата.
- Като преподавател в УниБИТ, предполагам, имате наблюдения дали днешните студенти притежават необходимата култура на четенето или посягат предимно към учебници, необходими за подготовката им за изпити?
- Културата на четене, както я нарекохте, се възпитава още в ранна детска възраст (а даже някои учени твърдят - вътреутробно). Затова онези студенти, на които родителите са им чели книжки като деца, а и самите родители са уважавали книгата и четенето - което означава да четат, да имат библиотека, да водят децата си в библиотека и пр., са добри читатели. Да. Имам наблюдения - някои мои студенти, като седнат на студентските банки, всеки път поставят нови книги до себе си, които очевидно четат. Бях дълбоко изненадана от едно момче, което с целия си изглед на нехранимайко заяви, че като дете го оставяли на село и тъй като нямало какво да прави, изчел всички томове на Достоевски, които били в семейната библиотека. Така че има и четящи студенти, но за съжаление, доминира чалга културата, която не се връзва с книгите и четенето. И като казвам това, имам предвид цялото ни общество. А докато не се обърнем към духовните си корени, към писменото слово, към историята, всевластващата духовна криза и липсата на общуване ще се задълбочават.
- Как приемате славата на баща ви - известния български поет, учен-книговед, изследовател на Българското възраждане и книжарство Петър Парижков?
- Ще споделя нещо лично. Когато татко почина, бях поканена от ректора на УниБИТ да чета лекциите на моя баща по "Книгознание". Отказах категорично. Не си представях, че някой въобще може да го замести, още по-малко пък аз. След една година осъзнах своя синовен дълг да се погрижа делото му да не бъде забравено. И въпреки че съзнавам, че не мога да се измервам (а и не искам) с неговите всестранни таланти, си мисля, че успявам да поддържам жив спомена за него. 
- Стоите и зад документалния филм-портрет за Петър Парижков. Какво ви накара да го направите и какво ви коства?
- Какво ми коства? Изключително много емоционална енергия. Дълго време след смъртта на татко (през 2007 г.) не можех да се опомня, а и когато правех филма (вече през 2012 г.) доста си поплаквах. Без екипа си, обаче, нямаше да се справя - това са колежките ми Събина Ефтимова и Соня Спасова, моят добър приятел Милко Дудулов, който ми подари музиката си, без студентите, които четоха лириката на татко във филма, без оператора Владимир Сирийски и New Age Studio с ръководител Спас Спасов. Филмът е реализиран благодарение на проект, който спечелих по конкурсна сесия "Млади учени" на фонд "Научни изследвания". Поводът да го направя бе, че през 2012 г. се навършваха 5 години от смъртта на моя баща. А вярвам, че за хората, които са посветили живота си на духовното, трябва да се говори и да се припомня непрекъснато.
- Наскоро бе открита и паметна плоча върху родната му къща в село Алеково, Великотърновско. Как приеха този факт местните жители?
- Всъщност инициативата беше именно на съселяните на Петър Парижков. Тяхната почит и уважение дълбоко развълнуваха цялото ни семейство. Благодарни сме им, че ни посрещнаха с толкова топлота и обич - рецитираха стихове на татко, пяха песни, беше много трогателно.
- Създаденият по ваша инициатива литературен клуб на негово име застава зад различни конкурси, някои от които са насочени към учениците. Какво е впечатлението ви от участието на децата в подобни надпревари, вдъхновяват ли се малките днес от литературни състезания?
- Да. Децата се впускат в надпревари. Е, все още се натъкваме на есета, изпъстрени с клишета, но не само учениците са виновни за това. Не им се дава пространство да мислят и да творят. Но вече се научих да търся и оценявам малкото. Достатъчно е в един конкурс да открием един талант, едно истинско провокативно мислене, един текст, продиктуван от душата...