Илюзията да бъдеш щастлифт

"Inter pedes puellarum est fortuna puerorum". Няма да превеждам пословицата, за да не бъда упрекнат, че влизам скандално в темата. Пък и я цитирам, не за да я подкрепя, а за да я опровергая. По-възрастните сигурно ще си припомнят смисъла й, тъй като вероятно е била о(б)съждана в ученическите им години, а по-младите ще се опрат на Гугъл. Може би и едните, и другите ще се съгласят, че щастието не е предмет, орган или физиология, за да се търси в някое анатомично достойнство или в онова взаимодействие на телата, което обикновено не вадим на показ.
Светът обаче не се състои само от едните и другите. Има и трети, които сме свикнали да наричаме политици. Някои от тях - нашенските стари и нови десни - смятат, че ще ни ощастливят с конституционни промени. След приемането ни в ЕС преследваната в продължение на две десетилетия национална кауза била реализирана и вече нямало какво да мотивира обществото. Ето защо трябвало да дадем шанс на младите да останат в страната и да намерят щастието си тук. За целта било нужно да се промени Конституцията, в която вместо "социална" да се запише, че България е "щастлива държава".
Едва ли някой ще вземе да спори, че трябва да се намери формула, която да вдъхновява младите, пък и не само тях, да реализират житейските си планове тук. Само че това надали ще стане със смяната на една думичка с друга. Ако беше така, България отдавна щеше да е социална държава, нали това беше записано още през 1991 г. Случи се обаче точно обратното. Най-напред бяха унищожени материалните основи на социалната политика. Няма я индустрията, разбитото земеделие е на загуба, туризмът понася удар след удар. Отказахме се от по-нататъшно развитие на ядрената енергетика, отблъснахме офертите за нови тръби, та поне от транзитирането на нефт и газ да печелим нещо. В обозримото бъдеще държавата няма откъде да акумулира онези приходи, които да й позволят да стане социална, а още по-малко - щастлива. Мрачни са перспективите и пред частната инициатива. На всичкото отгоре се натоварихме с 16 милиарда заеми, които няма как да се връщат, освен с нови и нови кредити. Антисоциалността се подсилва и от данъчната политика, наложила еднакъв процент върху доходите и на бедните, и на богатите. И разчитаща на косвените данъци, които всеки потребител заплаща също еднакво, независимо от финансовото си състояние. И най-вече на онзи висок ДДС, който няма милост дори към хляба и лекарствата. Но след като държавата ни не е и дълги години няма да бъде социална, тя няма как да стане щастлива. Независимо от постиженията, с които се хвалят поредните правителства, според всички изследвания българинът се чувства най-нещастен в целия ЕС.
В известното си "Есе за щастието", прочетено по "Дойче веле" през 1972 г., Георги Марков противопоставя щастието на свободата, която според него липсва при социализма, на щастието на робството, което се поднася на широките маси. За него пищните реклами на леки коли, хладилници и цветни телевизори са подигравка с духовния живот на нацията. Материалните блага не могат да бъдат инструмент на щастието. "Дори ония - отбелязва той, които се чувстват щастливи от притежанието на една или друга вещ, се стараят да скрият това си чувство като евтина реакция, която някак ги излага пред очите на ония, които може би не притежават тази вещ".
За разлика от тогава, сега щастието на вещите е в стихията си. И нито техните собственици, нито пък медиите се стремят да прикрият издигането им в култ. Както безкрайните реклами, така и неизброимите телевизионни формати, и несвършващите прониквания в света на псевдоелита, внушават едно и също: щастието е в онова, което притежаваш - от заснетите с дронове замъци през лъскавите возила до силикона в гърдите, устните, че и в анатомичните потайности. И тъй като поради изброените по-горе и други причини благата са малко, а разпределението им - крайно несправедливо, битката за придобиването им погазва всякакви правила. Парите не правят богатите щастливи, защото те треперят да не ги загубят при неразумно инвестиране или банкови фалити, поради рекет, отвличане или покушение. Не са щастливи и онези, които искат тепърва да забогатяват, защото почти няма как да сторят това по честен път, което пък ги превръща в печални герои на черните хроники. Да не говорим пък за мнозинството, което едва свързва двата края, но не е съгласно или способно да ги събере по криминален начин.
Ето как щастието и при капитализма се оказва не на свободата, а на робството. И то в много по-лош вариант, защото притежанието заробва и при придобиването му, и при неговото запазване. Сега можеш да бъдеш щастлифт, но не и щастлив, колкото и да се променя Конституцията. Тъй като щастието не е в притежаването на блага, постове или анатомични достойнства. То произтича от достойнствата на обществото, които обаче трагично липсват, при това - за дълго.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info