Непознатите цивилизации на Пакистан

Габриела Николаева*

14 август е националният празник на Пакистан - ден на независимостта. На тази дата през 1947 година в резултат на многогодишна идеологическа и политическа борба в тежки икономически колониални условия под ръководството на Мухамед Али Джина се създава Пакистан. Основната цел е да се гарантират правата на мюсюлманското население, което преобладава в северозападните и североизточните райони на колониална Индия, съответно в новосъздадените Западен Пакистан и Източен Пакистан, който от своя страна през 1971 г. се откъсва и обособява в независим Бангладеш.
    Идеята за отделна от Индия административна единица и думата Пакистан се появяват за първи път през януари 1933 в писмо на Чаудхари Рахмат Али на едно от заседанията на кръгла маса за конституционни промени в Индия. "Пак" означава буквално "чисто, свещено", а "стан" означава  "място". Разделянето на Индия и Пакистан е записано в историята на света като едно от най-кръвопролитните събития, при което повече от 10 милиона души по свое желание или по принуда напускат родните си места, за да се заселят в другата страна. В този процес на масово изселване, в който етническата и религиозна принадлежност определят самосъзнанието на многобройни групи от хора, напрежението и емоциите ескалират до масово насилие и жестокост. Загиват между двеста хиляди и един милион индуси, мюсюлмани и сикхи. В района на Южна Азия и до днес все още се чувстват следи от нестихваща омраза и взаимно обвинение между тези религиозни общности.
    Пакистан е дом на повече от 180 милиона жители, които говорят по два или повече езика. Национален език е урду. Съществуват още няколко езика, като пенджаби, балучи, синдхи, пащу, които служат като средство за общуване, самоопределяне и интеграция на различни етнически общества. Повечето са от индо-европейското езиково семейство и по-точно индо-иранскато или дардическата група. Има редица изключения като брахуи и бурушаски от дравидското езиково семейство, узбекски и тюркменски от тюркското, арабски от семитското и т.н. Затова Пакистан е държава с много култури. Многоезичната литература, архитектурата, изкуството и религиозните и битови традиции в различните провинции и райони са друго ярко доказателство за това.
    За съжаление сме склонни да търсим и помним сензационното и така пропускаме или забравяме добродетелното и красивото. Свързваме Пакистан с талибаните, с ислямски фундаментализъм, с корупция, с неравноправие, с бедност, с тероризъм. Забравяме, че тук се е приютило, развило и процъфтява до днес едно прекрасно, мирно, поетично и мистично измерение на исляма, наречено суфизъм. То е течение и начин на практикуване на исляма, което се състои от съвсем личното и интимно преживяване в търсенето на истината, на съвършеното знание и така  на връзката между душата и Аллах. Основано е от Хасан Сабах през втората половина на ХI век, който го разпространява в Сирия и Персия. По-късно суфизмът прониква и в Южна Азия. Лал Шахбаз Каландър заедно с други мистици бягат от Средна Азия заради настъпващите монголи и се разселват в днешен Пенджаб, в град Мултан, където живеят индуси, будисти и мюсюлмани. Бързо превръщат суфизма в религиозна практика на милиони.
    Последователите на суфизма вървят по пътя на единението на душата и божественото, път на духовно и морално развитие и дисциплина. Суфизмът не отрича, не отхвърля, не дискриминира, а щедро приема последователи и почита другомислещи. Върховният израз на суфизма е поезията - изказ на всеобща и всеопрощаваща любов и екстаз, израз на болка от раздяла на душата от божественото начало, израз на копнеж да се слеят отново. Стиховете на Руми, на Омар Хаям, на Ал Гхазали се четат по целия свят. Амир Хусро, още наричан от специлистите индийският Орфей, e почитан като велик суфи-поет и като баща на стила каввали, музиката на суфите от Индия от ХIII век. Той пише вълшебни любовни стихове, в които съвършенството в прелестта на любимата е възпято като форма на божественото превъплъщение.
    Суфи-учителите и техните ордени са известни сред миряните със своята всеотдайност към Бог и към всички негови чеда без разлика във вяра, етнос, пол, възраст, език. Там, където тези мъдреци-аскети са напускали тялото си, са построени  светилища. В пакистанските провинции Синдх и Пенджаб има стотици такива светилища, посещавани от милиони поклонници. Суфизмът е течение диаментрално противоположно на фундаментализма. Талибани често организират атаки срещу празнуващи шествия, срещу невинни хора, срещу тяхната вяра в това, че всички хора са частица от божието начало и са равноправни.
    Пакистан е люлка на това уникално направление с ярки социални и философски характеристики. Много суфи твърдят, че са извън лоното на една конкретна религия, защото са вдъхновени от хуманистични цели да подпомагат бедните и слабите. Но подобна социална активност е често неотделим от политическия живот на общността и по тази причина това движение заслужава повече внимание и анализ на Запад. Това ще ни помогне да разбираме по-добре сложната плетка на политическия живот в Пакистан. Тук няколко популярни и влиятелни ордена вече се обявиха срещу талибаните и тероризма. Пример за това е движението Барелви, което се провъзгласява за неотлъчно от суфизма, но се проявява като политическо активно и реформистко движение в крак с новите реалности и предизвикателства. Ръководителите на ордените на Барелви са стъпили здраво на политическата сцена, от която защитават позициите си на антиталибанизация и антитероризъм с лозунги за братство, мир и толерантност. Това е т.нар. неосуфизъм, който започва все по-активно и успешно да събира и обединява населението на Пакистан. Не би било неочаквано, ако това движение на свой ред претърпи радикализация. Но преди това трябва да имаме предвид корените му, за да намираме общ език за интелектуален и политически диалог.

*Авторката е доцент преподавател във Факултет за Изучаване на Близкия изток и Исляма и ръководител на Хинди и Урду Програми в Ню Йорк Юнивърсити.