Цигански страсти

Петър ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Завършил е Висшия селскостопански институт - София. Дълги години е ръководител на ТКЗС в родното си село, зам.-председател на АПК "Скът" и зам.-кмет на гр. Бяла Слатина.
Автор е на белетристичните книги "Скът" (2000), "Дива кръв" (2002), "Лудо време" (2003), "Залези в равнината" (2005), "Удавени очи" (2010), "Уморени пътища" (2010) и др.
Член е на Съюза на българските писатели.

Преди години като председател на кооперативното стопанство в Търнак приех на работа в стопанския двор един циганин. Ристо... Всъщност истинското му име беше Рушид, но когато покръстваха циганите и им даваха нови имена, той си пожелал да го наричат Христос и голям майтап станало, когато близките му разбрали това:
- Христос ли? - смеели се неговите комшии. - Какъв Христос е това? Това си е Ристо, Ристо... От Рушид друго не става..., това си е Ристо... И с това име всички го приели. А иначе... Беше среден човек, с черна несресана коса, очи, пълни с огън, и мургава кожа, мургава... чист циганин...
Впрочем историята му беше малко неясна. Бил от Златийските цигани, май че е от Цибър, и доста време се не знаеше дали точно е от влашките цигани или от друга порода. Години наред скитал по айван пазарите на Лом, Оряхово и Кнежа. Обичал много конете... Купувал, продавал... Въртял търговия с хубава стока. В селото дойде след Белослатинския панаир. Доведе го Саид, от нашето село. Нали и той беше коняр. На пазара се запознали и бързо се сприятелили. За него научих още и от шефа на градската милиция, който на една оперативка в щаба по прибиране на реколтата ме задържа на изхода на общината.
- Ей... - каза ми загрижено той. - Прибери го там... и му търси някаква работа. По ферми ли, по полето ли... нали все ревете, че ви не стигат хората - и завъртя глава в почуда. - Два пъти го прибираме в ареста за търговия и далавери с коне. И от Берковица имаме писмо за него. А иначе не изглежда лош човек... Но-о-о... беше в града, сега се е завъртял във вашето село... Устройвай го някъде, дано се оправи.
Това знаех за Ристо. След дни и домакинът ми обади, съобщи, че Саид завел Ристо във фермата и краварският бригадир разговарял на четири очи с него, и в топлия умерен поглед на чужденеца той усетил голямата му любов към конете. Бригадирът ми разказа всичко, убеди ме в добрите чувства на Ристо и затова още следващите дни пуснах заповед и му поверихме обора с работните коне на цялата бригада.
- Ей... - триеше доволно ръце бригадирът - гореща кръв, циганска кръв... И конете усетиха, че ги обича. Пълни вечер яслите с люцерна догоре и всяка сутрин с три чувала чака за зоб.
- Демек, случихме с него. Такива грижи за конете никой досега не е полагал - добави домакинът. - За седмица почисти обора, изреши конете, амунициите тури в ред, в стаята си всичко промени. Даже налепил по стените снимки на коне от различни породи.
- Абе-е-е... Дано да е така всеки ден. Дано имаме късмет с него - казах и аз доволно пред бригадира и домакина и се замислих, въздъхвайки. Мислехме да намалим конете, нали въведохме механизация в процесите на цялото производство, но звеноводите ме спряха. "Нека, нека още някоя година да задържим конете, има още работа за тях. Пък и стопанството ни е стабилно, конете няма да са ни в тежест". Съгласих се с тях и помислих за Ристо. А той сияеше. Като разбра, че ще запазим конете, подскачаше от радост. От следващите дни не само се грижеше добре за животните, но помагаше и на доячи, и на пастири, даже и на нощните гледачи даваше почивките. Всички се убедиха в неговата почтеност и много луд смях завладя доячи, телчари и пастири, когато емоционално разказваше как по Тудориците бил първенец, даже и в Божурище на кушиите надбягвал елитни жребци и кобили. Странен човек, чудеха му се всички. Само дето не обичаше да присъства на седмичните съвещания на фермата. Седи си в ъгъла на дървената пейка, върти се в очакване до края на съвещанието, не можеше да слуша отчетите за млеконадоя. Когато го питали нещо да каже, той винаги иска повече зоб за конете.
Хм-м-м, ха сега... - подсмивах се на себе си. Не съм срещал скоро такъв циганин. Нали се говори за тях, че са мързеливи, крадливи... Пък тоя?
 На другия ден палнах джипа и отидох в стопанския двор. Беше валял топъл дъжд, измил беше асфалтовите площадки до оборите и водоема, зад който отвързали се крави смучеха вода от калните локви. Погледнах към кантара, към млекопункта, после към оборите и видях Ристо да кове дъски по оградата, в която три кончета скачаха, играеха и пърхаха с нежните си ноздри във влажния въздух. Ристо ме видя, изправи се в цял ръст и прибра с вила купчинка разпиляна люцерна. После се почеса зад ушите и погледна слънцето над тополите по шосето за града:
- Чакам да ми докарат още храна. Няма да им стигне за цялата нощ. Конете обичат много люцерна - усмихна ми се той и със силно притеснение завъртя глава, когато усети, че го прегърнах и приближих главата му до моето тяло.
- А защо, защо досега не си се хванал някъде на работа, а скиташ по пазарите, будиш съмнение и създаваш работа на милицията? Нали знаеш, че днешните хора на реда не се церемонят много-много с безделниците. Пък и работа има днес навсякъде.
Ристо се отвърна веднага. Наведе глава, дълбоко изпъшка, като сякаш се колебаеше да отговори, защото видя, че около нас дойдоха още няколко мъже и жени, които го заслушаха с интерес.
- Така де... Виждам, че си хубав човек, работлив... Я, я виж как си подредил конюшнята. За седмица-две и животните обърнаха гръб. - Ристо мълчеше, стоеше прав, гледаше ореха до пожарния водоем, мереше с мълчалив поглед дебелия ствол, клоните на който покриваха половината стопански двор и през тъмните листа едва-едва прозираха лъчите на следобедното слънце.
- Абе защо, защо... Защото... Постъпвах три пъти на работа, но след седмица напусках. Управниците все ми викаха, че циганска ми е работата. Не ме харесваха. А иначе не тръгнах лошо. Ожених се рано. Зелма, Зелма се казваше жена ми. Улучих с циганка. Добра, хубава, певица.
- Охо-о-о... - изкиска се един от пастирите, - значи Лепа Брена била. - Но Ристо не обърна внимание на присмеха и продължи спокойно. - Три деца ни се родиха. Е, скромно, скромно, но добре... добре си живеехме, нищо не ни липсваше...
- О, Боже-е-е... - подсмиваха се мъжете, невярвайки на разказа му.
- Добре, добре - намеси се една от жените и дяволито смигна на другите - след като си бил толкова доволен, как така го докара до скитничество по пазарите, а накрая донесе маята и в нашето село?
Ристо сви вежди, избърса с кърпа влажното си лице. Искаше му се да е сам в тая минута, да няма нито едно от тези чужди лица, които с хитри очи следяха всеки негов жест и всеки негов израз на очите му.
Вдигнах ръка, за да успокоя нещата, а и видях в Ристовите големи и тъмни очи да излиза влага, пламъкът угасна. В погледа му влезе едно равнодушие и безжизненост, характерни за безнадеждността на един изчерпан човек. Но той все пак събра кураж и като огледа насъбралите се наоколо, продължи:
- Верно, циганин съм, но и ние, циганите, сме хора. Даже по-горещо любим и обичаме от вас. - Той прекъсна разказа си, отиде до стаята в конюшнята, за да се върне след минута с окъсан албум в ръка.
- Не вярвате ли? Те... разглеждайте.
Хората разтваряха албума и от страниците на оръфаните снимки грееха лицата на Зелма, децата, на братя, сестри... Голяма циганска рода. Всички цъкаха с език, гледаха образите на хубави, здрави лица с тъмни очи и мургав загар, събиран от слънчевите пътища, по които години наред беше расло тяхното циганско племе.
- С друг циганин се събрахме и уж направихме комбина. Събирахме старо желязо. Аз обикалях стопанствата, чистех дворовете от железни боклуци, а той с моята платформа и жена ми предаваха всичко във "Вторични суровини". Радвахме се, веселяхме се вечер по кръчми и кафенета. Жена ми пееше, изкарваше още пари... От добре по-добре... Аз вярвам в хората и никога не съм допускал, че ще ме изиграят така хитро. С досада разбрах, че парите от желязото слагали в негова сметка, те си направили комбина, а и станали гаджета... Стигнахме дотам, че когато им поисках обяснение, те така ме набиха край едно кафене, щото осъмнах на другия ден в болницата с патерици. После изчезнаха, а аз останах с гипсирани крака три месеца и десет дена... И със строшена платформа... На гола поляна. Затова тръгнах по пазарите... Дано забравя всичко... Но забравя ли се животът с жена, която си обичал и от която имаш деца... Ами децата?
Хората слушаха притеснени и потресени. Те търсеха погледа на Ристо, чийто очи плуваха просълзени. Светът, в който Ристо беше потънал, за тях беше трудно разбираем.
- А защо, защо не я потърсиш още веднъж... Имаш деца от нея, обичаш я?
- Не знам - каза Ристо, запали цигара и смукна така дълбоко от тютюна, щото бузите му хлътнаха между розовите му венци.
- Абе, какво те бърка? - погледна го жената до него. - Може пък да й е дошъл акъла. Направи още един опит... нали няма да даваш пари?
- Чух, че по Златиите пак е отишла - каза Ристо и припали нова цигара - пак пяла по сватби и кръщенета, но й плащали малко..., а и с ортака ми се разделили.
- Виждаш ли? - намесих се по-решително и аз в неговата история. - Ще помагаме... Ако трябва, и джипа ще ти дам...
Ристо се позасмя. Следобедният хлад попиваше умората от тялото му, умора от дългите скитания по пътища, пазари и цигански разправии, и затова новият му пристан в стопанския двор за него беше неочаквана радост и отмора.
След няколко дни го облякохме в нови работни дрехи, напълнихме джипа с цветя и с най-добро настроение циганинът замина за Златиите. Как и къде са се открили със Зелма не питах, какво са си казали не знам, но лъчезарната усмивка от лицето на Ристо не слизаше цяла неделя. И невероятното стана. След седмица във фермата дойдоха и циганката и децата. Още на другия ден уредих потребностите и децата отидоха в училището, а нея назначих за доячка. Всички я приеха. Харесаха я. В неспокойните й кафяво-зелени и влажни очи хората усетиха топъл и хуманен поглед. Беше пъргава, енергична и работлива, и весела. Само след година си купиха къща. А на селските празници Зелма пееше по цяла седмица. Животът на това циганско семейство започваше отново.
Сетих се за Ристо тия дни. Някакво настроение от спомени ме бе обладало. Това беше отдавна. Сега съм пенсионер. Бях си отишъл на село и като билка за мене той дойде един следобед... Да се видим... Разбрал, че съм имал ядове с кръвното. Та-а-а затова... А иначе... Нищо не бил забравил от онова време.