Поезия

Ганчо КЕРЕЧЕВ е роден на 16 октомври 1932 г. в с. Караджалово, Пловдивска област. Завършва Висшия театрален институт в Харков, специалност режисура. Стажува в МХАТ с ръководител Анатолий Станицин в МХАТ и Московския театър на "Таганка" с ръководител Юрий Любимов. След завръщането си в България се установява в Смолян. Работи и поставя пиеси в драматичните театри в Смолян, Ямбол, Хасково, Кърджали, Димитровград и Търговище.
От 1985 до 1990 г. е редактор на литературния алманах "Перелик". От 1992 г. издава и е главен редактор на "Проглед" - списание за литература, изкуство и култура. През 2006 г. излиза поетичната му книга "Тревожна тишина".
Член е на СБП.

Бяла пелена

       На сина ми Христо Христов

Още ли те няма, сине, още ли?
Още ли катериш Еверест?
Чакаме те като звезден гостенин.
Като тъжен ангел и светец.

Идвай, че животът ми е черен.
Въздухът и тука оредя.
Все едно къде ще ме намериш,
жив, или потънал във пръстта.

Иска ми се да се върнеш вече.
Синята планета те зове.
Бяла скръб навсякъде потече
и не може нищо да я спре.

И се мятам в тежка изнемога,
бяла пелена над теб виси.
Мисля си, да вярвам ли на Бога,
че за свой апостол те гласи.



Тъга по Тракия

           На брат ми

Тъй чуждо ми е тука всичко вече.
О, как се уморих във този град.
Отиде си животът ми, изтече
и няма, няма връщане назад.

И няма път. Пътеки няма даже
надолу към тракийската земя.
Очите ми от взиране са празни
и същността ми сякаш онемя.

Къде да ида и кого да моля
в изтичащите часове и дни?
За мене вече този свят е болен,
той трябва с други свят да се смени.

В лицето ми прехвърчат черни сажди,
но аз вървя през тях като робот.
Макар че остра болка се обажда,
все още имам право на живот.

А долу Тракия с Марица вика...
Тя е готова да ме приюти,
защото в този град съм вече никой.
Тук всичко може да ме сполети.



Песен на Поликсени

           От несъстоялия се спектакъл
                "Ковачи на мълнии"
                        От Иван Пейчев

Къде отиваш все нататък
и все покрай брега отиваш,
отиваш през мъгли и вятър,
през дъждове и нощ отиваш.
Навярно някъде в сърцето,
в кръвта ти някъде, дълбоко,
съвсем самотна, като вопъл,
трепти искрата на надеждата.
О, ти не знаеш, че оттатък,
зад края на това отиване,
една досадно подла утрин
те дебне със смеха на вятъра.
О, ти не знаеш, че оттатък,
оттатък зад това отиване,
те чака същата действителност,
със плесенясалата ивица
на пясъка и на надеждата.
Но ти отивай, не се връщай,
макар че вятърът се смее.
Моряците ще те посрещат,
ще те прегръщат и ще пеят.
Нали се казваш Поликсени.
Моряците за теб ще пеят.
Върви, върви, върви нататък,
където болката те води,
където мълниите бродят.




Другари

    "Бяха времена за добро и лошо..."
                    Станислав Сивриев

Нещо стана със мен,
преобърна се всичко
и прекрасният ден
отзвуча като сричка.

Като удар с юмрук
по небесната стряха.
Бягай, бягай оттук.
Те със тебе вървяха...

И те водеха, знам,
слепешката във мрака,
все натам, все натам...
Дето мъртвите спяха.

Дето падаше дъжд
и тревите растяха
върху черната пръст,
под небесната стряха.



Димитровград

       На Иван Русев

И днес след толкоз неудачи,
по пътища недовървени
аз идвам тук да се изплача
пред корпусите ти червени.

Че ти от всички най-сърдечен
прибра в прегръдките си Пеньо.
И знам, че в оня час уречен,
ще найдеш място и за мене.