Състрадателната Магдалена

  Станко НАЦЕВ е завършил българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Има издадени десет книги. За "Пасажери за рая" е отличен с наградата за белетристика на Съюза на българските писатели, "Огледало за двама" е отличена с втора награда и медал от конкурса на Северноамериканската международна поетическа асоциация, а "Секунди" - с приза "Изборът на редакторите" на Международната библиотека за поезия на САЩ. Негови разкази са превеждани на английски, руски, немски, чешки и сръбски език.

Всеки ден се връщам от работа по една и съща дълга улица. И много често измъквам от някой контейнер за боклук старицата Магдалена. Изтеглям я заедно с двете пластмасови торби, които стиска в костеливите си ръце. Едната е пълна с празни стъклени бутилки, а другата - с изпомачкани вестници. На следващата сутрин ще ги дотътри до някой миризлив пункт за вторични суровини и ще ги продаде. С парите ще си купи половин кило хляб и парче сирене. И ще обядва с тях.
В един все още топъл вторник на месец септември, след като я спуснах на тротоара, заедно с торбите й, тя неочаквано се прехвърли чевръсто обратно в боклука и с тържествуваща усмивка ми подаде лявата си ръка да я изтегля. В дясната стискаше един голям кокал. Помислих, че го е взела, за да го свари на супа, тъй като кварталният месар продава евтини кокали с твърдението, че в кипяща вода те изпускат фосфор, който е полезен за човешкия организъм. Не му противоречах, защото като ученик бях чувал подобно твърдение и от устата на учителите по биология и химия.
Кокалът беше толкова голям, че за да влезе в която и да е тенджера, трябва да се натроши поне на три части. Затова предложих на старицата да отскочим до месаря и там, с чисто трионче, да го разпарчетосаме. Старицата не ми отговори веднага, защото навиваше на пръста си дълъг кафяв конец от жилетката си, разнищил се след задирането в някаква нащърбена консервена кутия.
- Няма нужда да го трошим тоя кокал - отвърна след малко тя. - Няма да го пъхам в моята тенджера. Ще го занеса на кучката Джина. Тая, дето спи пред прозореца на мазето на фризьорката Прокопова. В младите си години Джина спечели сума медали по разни състезания и изложби. С тия  отличия, овесени на врата й, стопанката й я водеше на расови песове, за да я забременява. Родените кученца коафьорката продаваше на госпожи и госпожици, натъпкали се до уригване с пари след реституцията. С толкова много мангизи се нагуши тая Прокопова от продадените кученца, че си обзаведе апартамента с мебели, докарани от Австрия. Хвалеше се, че били от замъка на някой си граф Бидермайер, или че били по проект на художник с име Бидермайер - не помня точно. Извика ме да й помагам, докато ги влачеше из стаите да им търси най-подходящото място. Лъскави, красиви, с луксозен фасон - да те е страх да им изтриеш дори праха.
След като Джина се съсипа да ражда кученца за продажба, Прокопова я изхвърли като непотребна вещ. За да е близо до двете си все още непродадени дъщери, които фризьорката запази за разплод, Джина се свря да живее в прозорчето на мазето, откъм улицата. Постлах й едно изхвърлено чердже от входна врата, за да не я хване ревматизъм от студените плочи. Милостиви съседки й носеха остатъци от трапезите си, защото отхвърлената Джина беше загубила интерес към живота и беше престанала сама да си търси храна. Така е и при хората - видиш ли, че си ненужен, сам решаваш да се отправиш към отвъдното.
Сигурно Джина много ще се зарадва на тоя хубав кокал. Ами че той мами с обещания за охолен живот и с нови надежди. Горката кучка, тя вече е толкова престаряла, че няма здрави зъби, с които да загризе подаръка ми. Все пак достатъчно е да го гледа в тъжните последни часове на живота си, за да се пресели в отвърдното със спокойна усмивка.
Гледах с учудване милосърдната Магдалена, защото никога до този момент в това наше свирепо време не бях чувал по-състрадателни думи от нейните.
- Ще й занеса кокала, след като погреба повяхналите сватбени букети на младоженците Влаеви. Бяха ги запокитили в контейнера до булеварда...
- Но защо трябва да се погребават изсъхнали цветя? - попитах я аз.
- Как защо? - сопна се баба Магдалена. - Защото заслужават почит и уважение! Ами че те са носили толкова хубост и радост, докато са били свежи! Бива ли сега да се въргалят заедно с мърлявите бутилки на пияниците и с изстърганите загорели манджи от тенджерите на нескопосните домакини?
Тази жена съвсем е откачила, помислих си аз. И за това е виновен синът й. Този непрокопсаник така хлътна в хазарта, че поради многото дългове продаде дори прозорците и вратите на бащината си къща. Оцеляха само вратата и прозорецът на кухничката, в която живееше старицата.
На следващата сутрин, тръгвайки за работа, нарочно минах край мазето на фризьорката Прокопова. Престарялата Джина пак лежеше пред прозорчето, а на сантиметри от проскубаната й муцуна се търкаляше големият кокал. Поради немощ животното нямаше сила дори да го близне с език, но блясъкът в очите й говореше, че е щастлива. Може би я беше споходил споменът от някогашните охолни години.
В късния следобед, когато се връщах от работа, минах да видя дали гладните квартални песове не са отмъкнали кокала. Не, той си беше на мястото. До него лежеше бездиханната Джина. Беше покрита с разплетената жилетка на баба Магдалена.
Обиколих околните контейнери да търся старата госпожа, за да я изтегля заедно с двете й натежали найлонови торби, но не я открих. Предположих, че без разплетената жилетка й е станало студено в настъпващата есен и се е прибрала в кухничката си. За мое най-голямо изумление вратата и прозорецът на нейното миниатюрно жилище бяха изтръгнати. Не се виждаше никакво легло. Нямаше маса, също и печка. Несъмнено синът й за пореден път беше задлъжнял на комар. Единстевото нещо, която съзрях в настъпващия мрак, беше една картонена кутия от луксозни обувки върху пода. В нея бяха подредени няколко изсъхнали цветя - явно, приготвени за погребение.
 От този ден винаги, когато видя захвърлени повяхнали цветя, се сещам за милосърдната баба Магдалена и ги погребавам. Закопавам ги в двора на моята къща. Ако съседите ме видят какво правя, сигурно ще стана за смях в махалата и може някой зевзек да ми лепне прякора Гробаря. Обаче хич не ми пука как ще ме нарекат, защото това погребение е единственото нещо, което мога да направя в памет на бедната, измъчена, добра старица.