Истината е онова, което се помни

Александра Гузева

Известният писател Захар Прилепин, който живее в малко селце на 400 км. от Москва, пристигна в столицата за да получи поредната литературна награда. Кореспондентката на „Руски дневник“ му зададе няколко въпроса.
Какво е да бъдеш автор на книгата на годината?
Аз съм възрастен човек и вече реагирам спокойно на такива неща. Всяка година се появява нов автор на годината. Литературата – това е такава област, в която трябва постоянно да доказваш своята актуалност, докато не натрупаш някаква критична маса.
А каква е тайната за успеха на „Обител“?
Аз мисля, че отчасти това е свързано с факта, че книгата не бе прочетена като история за лагери отпреди сто години. Това е роман за всичко, което вълнува руския човек: за отношенията между мъжете и жените, волята и неволята, отношенията между човека и небесата над него. Някога Сергей Есенин беше казал, че „Голямото се вижда от разстояние“. Ние не сме се отдалечили на голямо разстояние и можем, наблюдавайки онези времена, да разберем нещо за нас днес. А и това е просто една добра книга.
Вие сте превеждан на много езици, но сте „много руски“ писател и вероятно на чужденеца ще му е трудно да разбере вашите произведения…
Това е някакъв мит, при това дотолкова руски, че ние с нашите провинциални проблеми не сме интересни на никого по света. Но не съществува общочовешка литература, освен литературата за хуманоидите, които никой не е виждал.
Достоевски и Толстой – това са собствените ни мъки. Може би затова чужденците се отнасят към Достоевски с по-голям възторг, отколкото ние: той разкрива нашата същност и чужденците съдят за руснаците по героите на Достоевски.
Прилепин-писателят и Прилепин-общественикът – това различни хора ли са?
Това е една фигура, но писателят Прилепин няма партийна принадлежност и не се опитва да натрапва на читателя своите убеждения. Аз самият, точно обратното, бягам от тях и се опитвам да ги оспоря. Но тези два ипостаса – човек и автор – не бива да се разделят. Да вземем дори Лев Николаевич Толстой – той много страдал заради религиозни, гендерни противоречия, които не искал да приема заради злото, насилието и разврата. При всичко това неговите книги много често са в оправдание на света, дори самата „Война и мир“.
Книгата на кой автор от руската литература бихте препоръчали за четене на чужденците?
Аз знам, че в училищната програма на Румъния и Полша е включена „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – може би трябва да се започне с такава увлекателна литература. Това е гениален роман, макар че не мога да го отнеса към любимите ми произведения. Аз много повече обичам „Тихия Дон“, считам я за книга от нивото на „Илиада“ и „Одисея“.
Може да се сравни как се възприемат в различните страни „Война и мир“ или пък „Анна Каренина“ и написаното от Толстой.
Е, разбира се, трябва и „Обител“ да бъде прочетена.
На книжния панаир във Франкфурт бяхте посрещнат много бурно от публиката. Това неочаквано ли беше?
След Франкфурт бях и в Прага, и в Букурещ, и навсякъде реакцията бе доста бурна. Аз не се опитвам да играя комедии пред чужденците, аз говоря това, което смятам за необходимо. На Запад съществува информационен вакуум: там не четат на руски и нямат достъп до друга информация, освен тази, която им се предоставя от техните медии. А в Русия хората четат на много езици, и на нас ни е по-лесно да възприемем ситуацията в света, независимо дори от нашата телевизия, която е настроена твърде пропагандистки и недружелюбно спрямо Запада.
И в крайна сметка аз говоря неща, които са очевидни за нас, а в Европа са безкрайно учудени от тях. Когато се изказвах в Англия, аз заявих, че по отношение на случващото се в Украйна ние ще се държим така, както сметнем за необходимо да се държим, защото ние бяхме въвлечени в тази ситуация и сме принудени да предприемем някакви действия. Хората на срещата просто станаха и започнаха да аплодират.
Напоследък вие няколко пъти посетихте Донецка област. Споделете вашите виждания за ситуацията в Украйна.
Аз многократно съм посещавал Донбас и съм изненадан колко доброволци с не руска националност има там: осетинци, чеченци, грузинци. Така се получи, че в Украйна антикорупционната борба неусетно се превърна в русофобска. Някои решиха, че това е залог за тяхното прекрасно бъдеще. Русия гледаше на това с известен скептицизъм, но търпеше. В един момент украинското общество се взриви отвътре, и на нас ни се наложи да заемем нечия страна.
Аз много съм пътувал до Украйна и преди – още в началото на века цялата украинска интелигенция бе антируски настроена и заявяваше, че страната се намира на прага на гражданска война. А сега във всичко обвиняват Русия, макар че Русия няма нищо общо – половин Украйна не желае да се намира в състава на украинската митология и матрица. Те желаят да живеят съгласно руската история, да говорят на руски език. За руснаците бяха създадени такива условия, че у тях да възникне усещането, че те са дошли в Украйна на гости и поведението им трябва да е като на гости, а те винаги там са живели.
Всичко е доведено до абсурд, измислена е някаква украинска история, която никой не знае, понеже тя не се потвърждава от никакви източници, тя е измислена в Украйна и искат руските хора да повярват в нея, а те не искат. Чужденците не могат да разберат това и възприемат това руско неприемане на украинската митология като агресия. А всъщност това е демокрация в най-чист вид, когато огромната част от населението заявява, че не иска да живее така.
На Запад говорят, че трябвало всичко да се върши съгласно приетите процедури, но идеален свят не съществува. Жителите на Крим много години искаха да се отделят, но никой не направи насрещната крачка. А сега ги обвиняват, че не били направили всичко по разумния начин, но никой не би им разрешил да сторят това.
Аз бях един от първите, които заеха твърда позиция против Майдана, защото почувствах неговите русофобски настроения. Но още тогава ми направи впечатление рейтинга на най-продаваните електронни книги в Украйна – моята „Обител“ беше на второ място. И ето, мина се година, и в Украйна вече са готови да ме разкъсат, но и през тази година аз съм един от най-продаваните автори в Украйна. Разбира се, рейтингът на продаваемост на моите книги не е показател, но аз съм убеден, че и в Западна Украйна много хора разбират, че те самите имат вина за случващото се.
Каква бе целта на вашите пътувания до Украйна?
Там имам най-различни цели, но най-важното е, че от самото начало съм постоянен доставчик на хуманитарна помощ за най-различни служби и хора, в това число и за мирните жители, болници и училища.
Кога и как ще завърши тази война?
Тя би завършила, ако САЩ излязат за един месец в отпуска и кажат, че повече с нищо няма да се занимават. Сега въпросът е в това кой ще храни и спасява Украйна, защото тя няма спасителни въздушни възглавници, това е банкрутирала страна, и 40 милиона души сега ще останат без средства за съществуване. Европа под натиска на САЩ и за в бъдеще ще продължава да обвинява за всичко Русия и всичко ще продължи, или пък ще се смили над този нещастен народ и ще вземе част от Украйна под свое попечителство, като позволи на другата част не да се присъединява, но по един или друг начин да се сближи с Русия.
Откъс от романа „Обител“
Тук са монаси, помните, как е казано: „Спасение чрез труд!“ - каза Василий Петрович, като за миг премести доволните си, често мигащи очи от Фьодор Иванович Ейхманис върху Артьом. Неизвестно защо Артьом кимна, макар че не разбра, за какво става дума.
– C’est dans l’effort que se trouve notre salut? – отново попита Ейхманис.
– C’est bien cela! – с удоволствие отговори Василий Петрович и така силно тръсна глава, че разсипа по земята няколко плодчета от кошницата, която държеше в ръцете си.
– Е, значи, и ние сме прави, - каза Ейхманис, усмихвайки се и поглеждайки последователно към Василий Петрович, към Артьом и към своята спътница, не отговаряща, впрочем, на неговия поглед. - Не знам как е точно за спасението, но монасите от труд са разбирали.
Артьом и Василий Петрович във влажни и кални дрехи, с черни колене, стояха на мократа трева, понякога пристъпвайки на място, размазвайки по лицето горските паяжини и комари с вмирисани на земя ръце. Ейхманис и жена му бяха на коне: той – на дорест своенравен жребец, тя – на петнист, не млад, като че ли глух.
Пак заваля дъжд, мътен и злобен за юли. Задуха вятър, неочаквано студен дори за тези райони.
Ейхманис кимна на Артьом и Василий Петрович. Жената мълчаливо задърпа юздите вляво, като че ли раздразнена от нещо.

ДОСИЕ
Захар Прилепин – прозаик, публицист, музикант, носител на премията „Национален бестселър“.
Получава известност благодарение на романите „Патологии“ (за войната в Чечня) и „Санькя“ (за младите национал-болшевики), „момчешките“ разкази „Грях“ и „Обувки, пълни с гореща водка“.
В новият си роман „Обител“ писателят се обръща към друго време и друг опит. Соловки, краят на двайсетте години. Широка картина с с десетки персонажи, с отчетливи следи от миналото и проблясъци от бурите в бъдещето – и цял живот, събрал се в една есен. Главният герой е млад, двадесет и седем годишен мъж, който е заточен в лагер. Величествената природа и кълбото от човешки съдби, в което е невъзможно да отличиш палачите от жертвите. Трагичната история на една любов и историята на цялата страна, с нейната болка
и кръв...
Ние не сме се отдалечили на голямо разстояние и можем, наблюдавайки онези времена, да разберем нещо за нас днес.