Проф. Филип Куманов разказва за земи, над които звездите са по-различни от нашите

Пътешествия из разноцветна Южна Африка, тропична Замбия, далечна Австралия, приказна Нова Зеландия, колоритна Танзания, Сейшелските острови с гигантските костенурки и снежнобелите си пясъци и страната на Мачу Пикчу - Перу, са забавно описани и подплатени с пъстри фотографии в изданието "На юг от екватора" (ИК "Изток-Запад") от проф. Филип Куманов.
Мнозина са се впускали мислено по дирите на капитан Кук, на Христофор Колумб или на Америго Веспучи, мечтаейки да посетят земите на древните инки, да се озоват в сърцето на джунглата, да се срещнат с непознати племена из различни краища на света, да пробват екзотични традиционни ястия...
Спиращата дъха не само с многобройните си цветни фотографии книга "На юг от екватора" на проф. Филип Куманов допринася за опознаването на далечни култури, описвайки пътуванията на автора. Освен приключенията, в които се впуска из намиращи се на юг от екватора земи, Куманов заснема приказни местности, чудати местни жители, странно изглеждащи плодове и екстравагантни животни, а и множество исторически паметници.
"На юг от екватора" (с подзаглавие "Пътепис в думи и снимки") е книга за далечните земи на юг от мислената окръжност около Земята, над които звездите са "по-различни от нашите", а Южният кръст на небосвода "владее погледа и въображението на госта от Севера"; земи, чиито обитатели са били брутално завладявани през годините от коварни и жестоки нашественици, столетия наред потъпкващи самобитността им. В резултат у тези хора са се смесили гени и обичаи на различни раси и племена, а от това богато наследство, което се е уталожило по земите им с времето, те са спечелили невероятна жизнеустойчивост, която им е позволила да оцелеят...
Филип Куманов е професор в Софийския медицински университет. Оскъдното си свободно време посвещава на литература, история и пътешествия. Още от дете се занимава с фотография. Пак тогава благодарение на щастлива случайност извършва и първите си далечни пътувания. За своите пътешествия "На юг от екватора" проф. Куманов говори като копнеж, който "не отслабва и остава завинаги скътан дълбоко в душата като малко уютно пристанище за укриване от несгодите на всекидневието".
Публикуваме малък откъс от книгата, предоставен ни от издателите.

Изгубеният град на инките

Мачу Пикчу, изгубеният град на инките, се намира на 2350 м надморска височина в планинска седловина над долината на река Урубамба. Мачу Пикчу е съграден около 1450 г. в разцвета на инкската империя, най-вероятно по времето на Пачакутек - владетеля, при който държавата достига апогея си. Въпреки усилията си, испанците не са успели да го открият. Не е известно по каква причина - епидемия, поверие или поредица от неплодородни години - градът е бил изоставен. Забравеният Мачу Пикчу, обгърнат от гъстата зеленина, е открит едва през 1911 г. от американския изследовател Хайръм Бингъм. Поради това, че инките не са имали писменост и не са намерени що-годе надеждни източници, не е ясно какво точно е бил Мачу Пикчу: важен религиозен център, наблюдателница на небесните светила или резиденция на вожда Пачакутек. Наименованията на сградите имат условен характер, те се основават на външна прилика или косвени данни.
Над каменните сгради се е надвесил Мачу Пикчу - Старият връх. Точно срещу него, като подобаващ декор за старините, се извисява Уайна Пикчу, Младият връх.
Терасите, поддържащи основите на града, са с обратен наклон - в противен случай той би се срутил в пропастта.
Единствената кръгла сграда е храмът на върховния бог на Слънцето. При зимното слънцестояние лъчите на небесното светило проникват през трапецовиден прозорец и огряват залата вътре.
 На най-високото място в Изгубения град е камъкът Интихуатана. Предполага се, че това е било най-святото за жителите място. Приема се, че предназначението му е било да определя мига на лятното и зимното слънцестоене, а също пролетното и есенното равноденствие, което е било от решаващо значение за бита на инките. През юни, точно по време на слънцестоенето, слънцето застава над камъка - и той няма сянка. Инките предполагали, че тогава то е привързано за свещената скала, и така възникнало името Интихуатана.
...
Последното препятствие преди върха е скална теснина, през която човек трудно се провира и се налага пълзешком да се мине през нея. Възнаграждението за изтощителния поход надминава всички очаквания. От много високо, почти наравно с боговете, съзерцаваме града на инките, заобиколен от дивната хубост на околните планини. Едва тук, на този връх, може да се проумее, че истинската притегателна сила е не толкова в храмовете и заоблените камъни, а в природата. Тя е дарила това място със святост и неповторимост.
 

ПО СЛЕДИТЕ НА МАКГАХАН И ЗАГУБЕНАТА ПАТРИОТИЧНА ПАМЕТ

Проф. д-р Филип Куманов

Не предполагахме, че ще случим с такова хубаво време: тих, слънчев есенен ден. През седмицата очите ни се умориха от взиране в микроскопи и компютри и сега си отпочиваха, поглъщайки щедрите багри на гледките по пътя. С три колежки от Кливлънд по мое предложение решихме да прекараме деня в едно градче в щата Охайо, свързано с историята на България.
Прекосихме Занезвил с неговите кокетни дву- и триетажни къщи и с внушителните черкви. Пътят извива между хълмове, обрасли с широколистни дървета. Напомнят ми за познати места из Предбалкана в Северна България и за Люлин планина.
Малко подир обяд достигаме крайната цел. Спираме на площада в центъра на Ню Лексингтън. Отпред се издига солидно каменно здание в типичен викториански стил с множество кулички и ветропоказатели. Направо прилича на крепост и впечатлението ни се подкрепя от голямото оръдие пред входа й. Това е сградата на окръжния съд.
Срещу нея отвъд улицата е градският парк. Там, сред дърветата, го разпознавам. На ръст, по-висок от естествения. Забързан напред с широка крачка. С ботуши над коленете, с преметната през рамо чанта. На малкия пиедестал личи надпис:
Джанюариъс А. Макгахан
1844-1878
Поборник за свободата на България
Авторът на това на пръв поглед грубовато, но всъщност внушаващо неподправен драматизъм изваяние е известният скулптор Любомир Далчев.  Макгахан е роден край Ню Лексингтън и е погребан в това градче. Предаден е от ваятеля, както е съхранен в паметта на потомците - устремен към най-горещите събития на своето време, за да ги отрази пръв и правдиво според убеждението си: "Никога не допускам собствените ми образованост или предразсъдъци да заслепят очите ми за истината." В едната му ръка е бележник, в другата - писалка. С вълнение докосвам десницата, която е разтърсила Европа и е предизвикала войната за нашето освобождение. Гледам застиналия в неудържим стремеж журналист и си спомням думите на негов съгражданин и съвременник: "Перото е по-могъщо от меча."
В ранния следобед центърът и околните улици са пусти и ние напразно се опитваме да зърнем някого, за да ни упъти. По дворовете жълтеят големи тикви. Така по традиция се отбелязва Хелоуин. Пред една двуетажна къща с широка веранда белеят две кукли на смешници, възседнали огромна надуваема тиква.
Най-после късметът ни се усмихва. Забелязваме възрастен мъж, който събира с гребло окапалата шума. Русокосо момиченце на 4-5 години се върти покрай краката му. Старецът се подпира на греблото, поправя очилата си и преди да съм свършил с въпроса си казва: "А, Макгахан, да, ние се гордеем с него. Всяка година има тържества през юни, когато е роден. Дъщеря ми участва в подготовката им. А гробището не е далеч, на онази височина е - посочва той с ръка. - Там лесно ще откриете гроба му. Той е на втората алея. Баща ми е погребан до него, затова го знам със сигурност."
Докато следваме указаната посока се опитвам да запозная спътничките си, които са от различни страни, с живота на Макгахан. Още млад и неизвестен, той успява да интервюира току-що завърналия се от продължителна емиграция Виктор Юго. Какъв изключителен старт в журналистическата му дейност! Макгахан е сред комунарите по барикадите на Париж и признава, че е един от тях. Сближава се с обаятелния Ярослав Домбровски, благородник със синя кръв, но я пролива като командир на червените въстаници. При разгрома на комуната Макгахан се разминава на косъм със смъртта. Две години по-късно смелият американец  сам, на кон прекосява пустинята Казълкум и описва превземането от царската армия на старинна Хива в Централна Азия. Малко преди това се жени за руската благородничка Варвара Елагина, близка на Лев Толстой, която често му е гостувала в Ясна поляна сред праобразите на Ана Каренина и княз Болконски. Утвърдил се вече като военен кореспондент, Макгахан се скита цели десет месеца из Пиренеите с войските на Дон Карлос и отново, както в Париж, по едно чудо остава жив. Не след дълго неизтощимият американец се качва на кораба "Пандора" и участва в експедиция за търсене на Северозападния проход - връзката между Атлантическия и Тихия океан. Този път куршуми не свирят около него, но неизвестностите и суровата природа на Арктика подлагат пак на изпитание волята и здравето му. Изглежда съдбата благосклонно го пази за най-важната мисия в живота му.
През лятото на 1876 година, вече като кореспондент на основания от Чарлс Дикенс либерален вестник "Дейли Нюз", Макгахан пристига в България заедно със своя сънародник и отдавнашен приятел Юджийн Скайлър, също като него честен и неподатлив на чужди внушения. С правдивите си и прочувствени репортажи от пепелищата на Априлското въстание Макгахан събужда международната съвест. Благодарение на него милиони хора стават съпричастни със злочестата съдба на никому неизвестните дотогава Батак, Перущица, Панагюрище, Клисура. Той не само приповдига савана върху жертвите на нечуваните престъпления, но и недвусмислено посочва истинските причини и виновниците. Опитите да се омаловажат зверствата с оправданието, че в една война и двете страни извършват жестокости, биват пронизани в зародиш от перото на всевиждащия наблюдател. Потомъкът на фермери от Охайо променя представата за българите, като показва тяхното трудолюбие, скромност, търпение и с нескрито удивление посочва: "Почти няма българско село без училище". Никога дотогава Европа със своите труженици, интелигенция и правителства не е била така единна, както след появата на писмата му от България. Старият Гладстон се захваща с младежка енергия да отстоява каузата на далечния непознат народ, Юго държи прочувствена реч, на каквато само той е способен, Русия се възправя с християнска жертвоготовност...
Стигаме до входната телена врата на Нюлексингтънското гробище. Светлината на следобедното слънце струи между клоните на кленовите дървета. Не са малко имената по околните паметници, които започват с частицата Мак. Въпреки това без много лутане откриваме гроба на българския защитник.
Отдясно е най-старата паметна плоча - от гранит във формата на сърце. Върху нея са издълбани кръст, името и годината на рождението и на смъртта на знаменития кореспондент. Отляво е бюстът на Макгахан, дар от България. Той е копие на бюста му в Батак. Встрани е оръдие, реликва от Гражданската война в САЩ, поставено тук от членовете на клуба "Макгахан".
В центъра на този надгробен ансамбъл върху двоен постамент се издига каменен блок, чиито четири стени се стесняват и скосяват нагоре, създавайки впечатлението за древен саркофаг. Върху този изящен с простота и изчистеност на формите паметник е изписано:
МАКГАХАН ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ
Към това място никой българин не би могъл да пристъпи с равнодушие. Подобно на Байрон, донесъл свободата на Гърция, кореспондентът от Охайо, сроден по неспокойния си дух и чувството за справедливост с английския лорд, спомага за избавлението на България от вековното робство.
"Твърде добър е, за да е истински!" - възкликва Сарита Оберой, моята колежка от Индия, и аз изпитвам облекчение, усещайки, че спътничките ми не съжаляват, задето са се съгласили да ми правят компания. Дотогава се притеснявах, че те може би са разочаровани - в ден за почивка, при това хубаво време аз съм ги повел на гробище в един глух градец.
Холандката Ана разсъждава на глас:
- Не знам доколко този човек е допринесъл за вашата свобода, но аз искрено му завиждам. Такъв бурен живот: барикади, пустиня, Арктика, после през Балкана с руските войски до Константинопол!  И всичко това за някакви си 7-8 години! А ние прекарваме десетилетия все с едни и същи неща. Това еднообразие хронически ни погубва.
Думите й ме подсещат за Лермонтовия метежен платноход, бягащ от спокойствие и стремящ се към бури. Познавал ли е Макгахан тази творба? Той и Скайлър полагат началото на една традиция: взаимодействие между американци и руснаци за благото на други народи и най-ярките й проявления ще бъдат отбелязани през 40-те години на следващия ХХ век!
Бавно тръгваме към изхода на гробището. Чудя се на колко ли хора в моята родина името Макгахан говори нещо? Ние все още сме в дълг пред него. Достатъчно ли са паметниците в Батак и Елена и улиците с името му в няколко наши града? Благодарността ни към Юджийн Скайлър е още по-скромна! Достоен паметник на благородните американци трябва да се извиси в столицата на свободна България. Докога и какво още ще чакаме?
Прясно опадалите листа шумолят под краката ми и сякаш нашепват: Империи изчезват, географски карти се прекрояват, демографски сривове стопяват цели народи. Но съвестта и стремежът към справедливост винаги ще имат опора в откровението на Макгахан, споделено още в първата му дописка от България: "Защо да бъдем на страната на силния срещу слабия, когато очевидно слабият е прав?"

Кливлънд - Ню Лексингтън - Кливлънд - София
Пътеписът е публикуван във в. "Сега" на 28 февруари 2015 г.
 

Снимки авторът