От Ромпуй до ромпост

Димитър ТОМОВ

През годината, когато бе инагурясан първият европейски президент Херман ван Ромпуй, в най-югоизточната най-външна точка на Европейския съюз - между българското селце Резово и Република Турция - на мястото на формената гранична полиция, щръкна ромски пост - ромпост.
Единствено местното население отказа да приеме за нормално, че покрай непристъпните стълбове на граничната бразда, където някога постоянно протичаше променлив електрически ток, изведнъж се проточиха цигански каруци - жилав несъкрушим фортпост на прииждащата демокрация. Хората, дето десетилетия бяха живели в унаследена изолираност от собствената си държава, изпитаха свенливото неудобство на отшелник, който трябва да се примири, че свещеното му убежище се превръща в туристическа атракция.
Гледката беше величествена. Подир ясната, непомръкнала табела: "Гранична зона. Border Area.", приканващо зееше изтърбушеният портал на граничните войски, а от фургона на липсващите граничари се носеше тънък, специфичен цигански дим. Миризмата удряше после: възкисела, кипнала от жегата конска пот, разтворена с другата, човешката безкрайна роса на мургавите дървосекачи, към които лятната топлина нямаше никакво отношение. Здравите, бликащи от трудово постоянство тела, ухаеха еднакво през всичките годишни сезони.
Нито коренните жители (родени в съдбовно съжителство с не по-малко вкоренените из тия земи цигани), нито пришълците (теглени от магнита на това забутано източноевропейско парче девствена територия), можеха да предвидят бездънното проявление на всеки циганин сред отвореното и глобализирано катунарско общество.
Най-старият и опитен циганин контролираше дървесната сеч. Авторитетно и авторитарно, ала напълно демократично, пропускаше натоварените с окастрени трупи каруци - право от ръждясалия фундамент на граничния фургон. Този преброителен орган старателно чегърташе чертички върху омазнените страници на още по-лекьосан и прокиснал тефтер, който не се разпадаше не заради жилавата амбалажна хартия, а от невъзможността във влажните цигански длани да протече каквато и да е химическа реакция на разграждане. Такива ръце бяха орисани само да съзидават!
В един слънчев ден на тази година, историческа с избора на първия европрезидент Х. в. Ромпуй, циганският старейшина - стожер на законната дървосеч - цъфна като детелина в изоставения караулен фургон с нова-новеничка униформа на лесничей. Масленозелената куртка направо си беше ушита, за да се слее с мургавината на едно гледжосано тяло, което, подобно на хамелеон, можеше да придобие всякакъв оттенък в зависимост от дрехата, която го е обгърнала.
Царствената униформа на горския (тъй простонародно наричаха държавната началническа длъжност лесничей) имаше поне шест части: куртка, панталон, риза, чепици, шапка и колан. Само ризата не се виждаше върху преобразеното, стегнато, стройно, внезапно изпънато тяло на най-стария и обигран цигански ръководител, който, воден от прастария нагон на своята раса, нямаше как да не се изпъчи с лъскавата си премяна, защото кому е потребна новата вещ, ако не се изфукаш с нея? Въпреки юлската жега куртката бе закопчана до последното златно копче, оплетено в невидимата прежда на слънчевия паяк.
За една държавна граница дължината на спусната бариера престава да бъде забранителен проблем от мига на нейното изчезване. Тук изчезналото, премахнатото бе представлявало не просто пречка за движение върху неосъществен шосеен път (или умишлено стеснена военна полоса, където Варшавският договор и НАТО не биха се разминали даже във внезапен пацифистки поход). То криеше от нежелани погледи, че изроненият, изпосталял участък свършва с предизвестения край на самата държава - студена броеница камъни, нанизани в устието на река Резвая. Усмирителният гердан над малтретираната Резовска река - еднакво унизителен за двете съседни държави България и Турция - не можеше да възпре кроткото, упорито и безпределно движение на хилядите кубически метри непрестанна вода, която всеки миг отмиваше дори спомена за жалки милитаристични приумици, прицелени в брегова застиналост.
Tам, където има цигани, границите никога не са застинали, камо ли на изоставен от държавата пропускателен пункт. Внезапно подмладеният цигански тартор, още от първия ден на униформеното си преображение, повече не се изтъпани върху вехтия фургон. Горд, издължен и зелен, той застина като богомолка край осиротелия стълб, който вече и не чакаше никаква оглозгана бариера. Сега ръцете на униформения мъж бяха свободни от издайническия тефтер. Изплуваше ли поредната каруца с дърва, великодушно махваше "Минавай", и в този безмълвен жест се съдържаше неизреченото: "От мен да мине, бачкайте, изпотявайте се, няма какво толкоз да ви записвам, моето е вече друга работа. С тази униформа не заслужавате и да ви приказвам..."
Ала проблемът се изтъркули не откъм скрибуцането на претоварените каруци.
Още от началните минути на новото му самоназначение на мястото, където доскоро граничните полицаи (а малко по-отдавна войничетата от резовската застава) спираха всичко живо за проверка и го пропускаха едва при явно съвпадане между човек и документ; още тогава прииждащите коли и пешеходци се струпаха в колона. Мина време, докато осъзнае, че през смъкнатите стъкла шофьорите пъхат току под носа му някакви карти. Почти всички поздравяваха учтиво и докато той успее да отвърне, идващите отминаваха. Видно бе, че го признават за контролно лице и то не на дървени трупи в конски каруци. До вечерта не мръдна от поста. Безкрайната върволица не секна. Безропотно, чинно, преминаващите показваха документите си за самоличност, някои се извиняваха, че не ги носели в момента, но той щедро махваше с ръка.
По мръкнало усети умора сякаш наистина цял ден бе въртял брадвата. Ала мисълта му дълбаеше като бургия. Никак не бе случайно, че хората го възприемат за орган на официалната власт. Години наред при този граничен участък пиле не можеше да прехвръкне без съответното разрешение от най-горно място. После режимът се бе смекчил - държавата минала накъмто Европейския съюз, защото Съветският бе пропаднал като окепазен, разнебитен катун. Циганите сами виждаха, че военните бяха изчезнали. Върху гърбовете на новите униформени бе написано "Гранична полиция", а едрите, бели букви в тъмното святкаха, ако върху им паднеше лъч.
Неусетно вечерта премина в нощ, а нощта погълна мургавите дървосекачи. Най-старият, опитен и мъдър циганин приседна край неизменния огън, озарен не просто от играта на живия пламък. Дали от магическата униформа, дали от тялото му, просмукано с достолепието на служебната дреха, дали от туй, дали от онуй, рехавият мрак разбули неосъзнавана до този миг мисловна завеса. Прокълнатата циганска съдба Му пращаше знак и Той бе Избрания да поведе отруденото си племе към ново Начало.
Шишето мастика притичваше като нестинарка над разжарените въглени. Дъхавата течност вливаше в жилите му допълнителна яснота, която напираше да излезе през туптящата, изпъкнала вена на росното му чело. И той се възправи: нереален, уголемен от пламъците мъж, чиято още по-великанска сянка се сливаше с мрака на Странджа планина.
- Братя! - пукотът на гласа му надви огъня. - Нашето време дойде! Настъпи моментът да завземем истинското си място при демокрацията...
Безмълвният ореол от десетина чифта очи разпъждаше мрака като халка от паднали звезди.
- Братя - възземаше се гласът му над прокудената нощ. - Всеки може дърва да сече, но кой ще пази границите на Майка България и на обединената ни Европа? Кой ще бди да има ред, законност и справедливост, ако не ние, национално отговорните цигани?...
На другия ден каруците не помръднаха от граничната бразда. Празните платформи напомняха разбъркана барикада, чиито защитници бяха я изоставили внезапно, най-вероятно, за да оцелеят, защото трупове не се забелязваха. Живите стопани се появиха подир още няколко дни в неузнаваем, ала напълно разпознаваем вид, тъй като сега цялата бригада бе комплектована в одежди с надпис на гърба: "Гранична полиция".
Новоизлюпените пазители не губиха никакво време. Върнаха бариерата и оттам насетне работата се улесни. Както някога, проверките си тръгнаха и в двете посоки: при влизане в малкото гранично селце Резово и на излизане от него. Глобите също не закъсняха. Нарушителите без документи плащаха като попове на изпечените блюстители на възстановения закон.
Местните жители хич не се и учудиха на новопокръстените полицаи, стигаше им, че районът отново е защитен. А че защитниците бяха доскорошните цигани-дървосекачи - кой знае, може правителствената власт нарочно да ги е оторизирала под прикиритие. Или пък брюкселските комисари тъй да са наредили.
Когато една беля е циганска, тя непременно се разраства от един момент нататък. Календарната менливост погълна юли и преля в август. С атмосферните температури растеше лепкавата мълва, че нейде на юг, в един от забутаните ъгли на държавата, група цигани се е свряла като в тръвен кошер и жужи с пчелното постоянство на истинска гранична полиция. Слуховете избуяха чак до най-високите етажи на онуй вътрешно министерство, отговорно не толкова за външните граници на малка България, колкото за гордата неприкосновеност на прясно разширения Европейски съюз. Опасността идеше тъкмо от западната част на континента - тъмна като атлантически облак и непредвидима с точното местонахождение къде ще облекчи стискания порой. Самият Президент на безвъзвратно набъбналата Европа - Херман ван Ромпуй - пращаше съгледвачи да забележат докъде се е съчленил сам със себе си старият, неизтощим континент и като как се съхраняват такива граници - прескочили от щампите по картата върху реален географски релеф на Изток, който непременно трябваше да е достоен за компасния си близнак на Запад.
Страшната думичка "мониторинг" връхлетя чрез триглавата педантична плът и кръв на истински брюкселски комисари, чиято крайна цел бе да попаднат тъкмо в най-югоизточната най-външна точка на ЕС - българското селце Резово. Най-вътрешното министерство, бранещо най-външната, макар и тревясала, гранична бразда, трябваше да предотврати срамната за пред чужденци гледка: върлуваща като щръклица бригада предрешени цигани-полицаи.
Към селцето Резово, откъдето и да тръгнеш, пътят накрая е един и същ. Шосето - олюспено като изоставена змийска кожа, сбръчкано и пъпчиво, скачащо като крастава жаба, все по-тясно и все по-скрито - стъпкан хербарий от пътека на диверсант. По такъв трасеен апендикс, изначално планиран не за движение, а за сляпо черво между съседни държави, няма как да пристигнеш по-пръв. Европейската троица комисари застигна припрения български авангард с разлика от четвърт час. Евросъгледвачите и не подозираха, че стъпват на бариерна точка с шейсетгодишна давност: мястото, което трябваше да инспектират, бе нацелено и отцепено преди шест десетилетия от друга тричленка - пак комисари, ама съветски.
Циганските полицаи си бяха тук.
Най-старият, опитен и праволинеен циганин, съмоотвержено посрещна нечаканите гости. Той не знаеше точно защо са дошли, ала първичният, смътен инстинкт за оцеляване, свързваше мислите с нетрепващото му поведение. Учтивите пратеници на европейския президент изричаха името на своя патрон - Х. в. Ромпуй - с натрапчива и някак си извинителна постоянност, докато най-накрая циганският вожд схвана и взе сам да повтаря:
    - Ром - пуй. Ром - пуй. Ром... А-а-а, значи РОМ. Щом се казва ром, значи е от племето. И този Ром-пуй е президент на цялата Европа?! Значи си имаме наш президент, както в Америка черните си имат Барак Обама?...
Лъчезарната словоохотливост на мургавия униформен началник явно пленяваше чужденците, а истинските представители на българската държавна власт усещаха, че само с мълчаливото си бездействие можеха да помогнат невероятната циганска мимикрия да не бъде разобличена. Европейските комисари видимо одобряваха, че тъкмо роми пазят Европа на такова затънтено, диво място и въпросите им не спираха. Вдъхновеният, стегнат, превърнал се в център на внимание цигански вожд, все по-разпалено обясняваше:
- ...Откога сме тука, ли? Е-хе-е-е, от хиляда години, тогава ромеи ни казвали. А пък отколе столица ни е вечният Рим - Рома Бене! На север, през Дунавската река, цяла държава Романия нарекли на нас... Със Земята върти се и племето по целия свят. И проблемата ни е стара като света, щото циганите сме неразделни от останалите човеци, само докле се родим. Там, само там, в утробата най-отначало, всички сме равни! Подир раждането хората стават различни и нашето племе най-добре го усеща. Тази дърта Европа гълта още и още земи, като млада циганка бременее с нови народи. Затуй ще я пазим тази трудна Европа - тъй браним и нашта си чест, на племето що вижда достойнство, само кога е непръкнато да живее...
Дългият ясен августовски ден преваляше. Чуждестранните наблюдатели наблюдаваха наблюдателната просека - прочистена от всякаква растителност ивица с двайсетина метра широчина; непомръкналата дължина се сливаше с конуса на припадащия здрач. Ръждясалите лъчи на залеза гаснеха върху дрипавата бодлива тел на едно заградително съоръжение - огромно, протяжено и вечно - по ирония на съдбата, преживяло системата, която трябваше да съхрани. Сега безстрастните очи на европейските комисари съзерцаваха най-югоизточната най-външна точка на Европейския съюз, а в мислите им се спущаше по-тъмен и от нощта въпрос: свършваше ли на това място Европа или оттук започваше?
Август - ноември 2010 г.
____

* Името на президента на ЕС Хенрик Ван Ромпой в разказа е изписано според транскрипцията, възприета от писателя