ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ

Георги ПЕНЧЕВ

Като прочете човек това, ще си рече: Че кои ли у нас не са забравени? И ще е прав. Защото от години управниците идват и си отиват, но мислят само за себе си. И то най-добре личи по сегашния хал на българите. Стигнахме дъното и живеем най-бедно в Европейския съюз. Това сякаш не ни обижда и го приемаме спокойно.
Думата ми сега е за ония много българи, жива част от България, които от години обикалят по света и търсят по-добро място за живеене. Те избягаха оттук, но имаме ли право да ги наречем бегълци. Дали не са несретници. Немили и недраги. Защото от доброто никой не бяга.
Различни причини разпиляха толкова българи по света. Промените се оказаха зла вихрушка, която обърна хиляди съдби. Някои тръгнаха заради приключения - свят да видят, но огромната част от тия хора тръгнаха за хляб и бъдеще.
В годините на преход българите са толкова притеснени и свити в ъгъла на живота, че не поглеждат встрани да видят и разберат какво става с тях. Сменят се партии, изреждат се правителства, а ние сме все последната дупка на кавала. Признаха ни за най-бедните и изглежда решиха, че няма какво да се занимават повече с нас.
 Управниците услужливо се стараят да изтрият от народната памет,

че сме били силна и забележима държава

с индустрия и селско стопанство, което познаваха по Европа. Изглежда, че успяха тия умници, защото вече се храним с плодове и стоки от близки и далечни земи. Българската земя е превърната в трънаци и пустош, а от работливите й хора сякаш не остана и помен. Народът право е рекъл: което сам си направиш и най-големият ти враг не може да го стори. Такава е нашата днешна съдба. Съдба за окайване, която не чужди, а български управници ни докараха.
 Много са днешните ни тревоги и бедният човек е петимен и за малкото, но има ли кой да му го стори. Мисля си колко ли хиляди изтерзани и страдащи хора от села и градове чакат тръпни да звънне телефон, скайпът да светне и да чуят роден познат глас. Целият им живот сега се върти все около този глас от далечната чужбина с едничката мисъл - дано са живи и здрави, дано са добре. Хиляди, десетки, стотици хиляди са такива тръпнещи и очакващи хора. Замисляли сте се, че голяма част от българското население се разпиля през последните десетилетия по целия широк свят. Ако си представим, че тези откъснали се от родината хора се съберат заедно, те ще създадат  градове като най-големите.
 Порових се из различните мрежи и стигнах до сведения, от които да ти настръхне косата. Зная че тези сведения навярно не са точни, но все пак. Според такова сведение в мрежата към 26 август 2013 г. за последните 23 години близо 3 милиона българи са напуснали страната.

Близо 3 милиона!!!

Нека данните да се приблизителни, нека дори да са с милион по-малко. Но това са страшно много хора. Според официалното преброяване от 2011 г. напусналите страната българи са около 2 милиона и 100 хиляди човека. Най-много са заминали за САЩ - 300 хиляди, за Гърция - 300 хиляди, за Испания - 250 хиляди, но вероятно са двойно повече, защото много работят там нелегално. Само в град като Чикаго в САЩ са 150 хиляди българските емигранти. Много са страните, много са и българите, намерили там покрив.
Изненада ме сведението за Германия. Известно е че много нашенци намират там приют и най-вече добре подготвените специалисти. Според сведение от 2013 г. там живеят около 120 хиляди нашенци. Но обърнете особено внимание! От тях 20 на сто са женени за немски поданици. Българските студенти там са най-много след китайските! Всеки може да си размишлява каквото иска след това.
 Има и други прелюбопитни сведения, които определят мястото и значението на нашите емигранти в живота на разните страни. Много учени, направили интересни открития, са в чужди страни и работят за тях. А бедна България може даже и хабер да няма какви научни постижения те имат. Но за други, а не за нас.
 Днешната българска емиграция е много различна от някогашната. Макар пак най-често точно беднотията да е подгонила много хора. Те са наши деца, наши братя и сестри. Защо трябва да се срамим, че лицето на нашата България по света дават ромите. Пък нима и те всичките са джебчии и крадци. Те са същите несретници. А разните отрепки, които ще са мафиоти навред по света. Те може да са българи, но не това е нашата България.
 Днешната наша емиграция, на която краят не се види, предизвиква много и все трудни и неясни въпроси. Нямам сили да посоча дори най-важните от тях. Но съм дълбоко убеден, че съдбата на българската емиграция

става много важен държавен въпрос

Известно е че има Държавна агенция за българите в чужбина, че тя върши сериозна работа. Известно е, че в различните държави българските общности са твърде активни. Имат училища, църкви, вестници, радиостанции и т.н. Всичко това е великолепно, благородно. Но дали е достатъчно. Дали ритъмът на времето не налага друг подход и други мерки. Не трябва да се сещаме за тях и да ги търсим, само когато идват избори.
От многото проблеми има един, който крие дълбок смисъл за съдбата и бъдещето на нашата нация. Не зная как ще се развива светът дори в близките години, но мисля, че е нереално да чакаме, че тези забегнали по света българи ще се върнат. Тези хора, потърсили бъдещето си другаде, се устройват там, създават семейства и пускат корен. Докато имат тук живи близки и роднини, ще наобикалят. Но с годините коренът ще завехне. Ще остане само споменът за родното място, за българското небе. Техните наследници може би вече дори езика ни няма да знаят. Излиза, че бавно и полека тези милиони българи ще забравят своето потекло. Тъжна е такава перспектива. Макар да е много възможна. Сякаш най-възможната.
Може ли нещо да се стори, за да променим такъв изход. Мисля, че колкото и сложно и неясно да е, все пак може и трябва. Държавата да събере умните си глави и да подготви дългосрочен стратегически план за опазване на българската нация. Той ще стане важна част от голямата идея против обезбългаряването. Където имаме големи наши колонии, да се поддържа активно огънят на българщината. А такива колонии трябва навсякъде да има. Едва ли има готови рецепти, но има опити по света. Има държави, които полагат много грижи и поддържат будно националното съзнание на своите емигранти. Нужна е държавна политика с далечна перспектива. Ние сме си заровили главите в  своето жестоко всекидневие и не поглеждаме встрани. А времето не пита. То лети и няма да ни чака.
 Дано се появят управници, които виждат по далече от носа си и ще помислят реално, практически за тези наши забравени българи. Те трябва винаги да се чувстват част от майката-родина. Да не живеят като отлъчени и забравени. Да знаят, че България мисли за тях. Наш дълг е това. Днес!