Силикон в биографията

"Три акорда на китара, леко дрезгав глас и покорявах сърцата на момичетата в нашия клас!" Толкова лесно ли са ставали свалките, сигурно се чудят сегашните млади, слушайки музикалните откровения на Георги Минчев за онова време, срещу което той изпя не една и две песни, но същевременно го определяше като "блажени години". И може би не само защото "рокендролът беше млад".
Лесно или трудно - така беше. По-бързо можеше да се вземе момичешкият акъл, и не само акълът, с кола, но за купуването й се чакаше ред, докато китарите си ги произвеждахме в Казанлък, а и бяха по джоба на всекиго. Наистина точно три акорда бяха достатъчни да заредиш с романтични очаквания цяла вечер, цял лагер, цяла бригада, че и цяла младост. И да се настаниш в категорията на желаните и пожелаваните, по които в началото тайно и дори явно се въздиша и с които после учестено се диша. Умението да дърпаш струните не само компенсираше това, че не си пръв красавец или най-добрият ученик, но и се оказваше по-важно от всичко друго.
Всяко нещо с времето си. Рокендролът може и да не е умрял, но изгуби битката с чалгата, поне по нашите географски ширини. С кафанската музика нахлу и кръчмарската естетика. Силните на деня и силоваците наложиха не само парите и мускулите си, но и вкуса си. И вече години наред около тях кръжат не аскетичните тела на изтънчени красавици, а девойки с пищни по ориенталски форми. Съвременният афродизиак е не звънът на китарата, а силиконът. И материалът не се жали - тъпче се в гърдите, в устните и където още авангардното мислене се сети. Силиконът не просто компенсира липсващите обеми, но и, както в предишното време - играта със струните, се оказва по-важен от всичко друго. Отваря вратите на клубовете и джиповете, плаща сметките в моловете и купува билети за скъпите курорти.
По-първите мъже на държавата щяха да са такива само по звание, но не и по призвание, ако не бяха намерили още по-авангарден начин за употреба на силикона. Имплантират го не в телата, а в биографиите си. Това навярно е нормално за страна с обидно малко дисиденти. Трябва все пак да се влезе в положението на новоизлюпените демократи. Не върви някак си да се пъчат за големи държавници, ако в сиви-то си нямат поне една думичка срещу предишния режим. Ето защо никак не е за чудене, че у нас настана голямо насиликонване. Един държал шлифера на герой от първия свободен митинг преди 25 години, друг му носел чадъра. Трети пък бил създал още преди 10 ноември нелегално звено в телевизията. А може би брошурите, с които громеше американския империализъм, са му служели за прикритие.
Четвърт век по-късно фабриката за фантазии не само не е фалирала, но и боравенето със силикона се изроди от наливане в оливане. Разчита се сякаш на това, че след като времето е поизличило доста от спомените, лесно можеш да се наредиш между бащите на демокрацията. И песента на Георги Минчев зазвуча другояче: "С два плаката във ръката, леко шепнещ глас/покорявам сърцата на гласуващите у нас!" А плакатистът ни уверява, че било толкова страшно, та никой от митингуващите не смеел да му помогне. Вероятно по същия начин след 9 септември е било опасно на лозунга ти да пише: "Смърт на фашизма!", а в наши дни - да викнеш: "Долу НАТО!" насред Червения площад.
Височайшите плакати станаха най-търсеното нещо в държавата. Също като дипломата на Тато - където и да копнеха багерите навремето, шегобийците все се присмиваха, че ровят, за да я намерят. Така и не я откриха. Няма ги и плакатите, въпреки хилядите снимки. И как да ги има, като на 10 ноември нямаше и митинг. Хванат на тясно, авторът на самиздатските лозунги премести събитието на 17 ноември. Пак не улучи датата, защото тогава беше казионният митинг, нито пък се намериха фотографиите. Но по-лошото е, че подцени паметта ни. Сякаш за броени дни сме забравили думите му, че след като чул по новините за важна промяна в държавата, отишъл смело на прословутия митинг и изразил ясната си гражданска позиция. Вестта за свалянето на Живков бе съобщена на 10-и и плакатодържецът няма как да я е чул едва на 17-и. Ето защо предпочете да увърта, че това е неговият 10 ноември, без значение дали датата е била 17-и или 18-и.
И без да сме се имали за такива смелчаци, някога често се шегувахме, че Октомврийската революция са успели да я направят чак на 7 ноември. Сега обаче не ни е до шеги. Когато се окаже, че твоят 10 ноември е на друга дата, че твоите планини са в друг континент, че твоите паркинги са в друга страна, че твоята вила е на друго море, дали пък тази държава е твоята? Уви, точно твоята е. Друга не би те избрала. Колкото и силикон да имаш в биографията.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info