Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Ноември 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

Общество

Личности

Патриархът от парка "Заимов"

Най-нови щрихи към портрета на Павел Писарев

14. Ноември 2014 , брой: 264   647   0
Снимка
Павел Писарев с наградата за лява публицистика "Георги Кирков - Майстора", връчена на му на събора на Бузлуджа през 2012 г.
Снимка Мариета ТОМОВА

Димитър Генчев

Павел Писарев на 80! Осемдесет години са си постижение. Гьоте беше казал на Екерман, че да ги докараш до 80 е въпрос на характер. Според Кольо Георгиев, който е на 86, - деветдесетте изискват талант. А пък Джеки Вагенщайн, който е на 92 и си чака Нобеловата награда, е доказателство, че в отсечката до сто е необходима и малко гениалност.
Навръх рождения си ден Павел Писарев ни зарадва с нова книга - мемоарния сборник "Такива ги запомних". Че ще има продължение на "Спомени за изгубеното време", ми беше ясно, още когато я представях пак тук, в дома на киното, пред вас. Защото с годините свободата да кажеш каквото мислиш става все по-голяма. Както казваше Станислав Йежи Лец, "когато изпаднат зъбите, езикът се върти по-свободно в устата". Освен това "Изгубеното време" беше прочетено, оценено, запомнено до такава степен, че когато в групата "Елемаг" се събирахме всяка събота десетина "братя во Аполоне" и Павел се опитваше да вземе думата - ние хорово го прекъсвахме - знаем, знаем: пета глава, стр. 336, четвърто изречение от долу нагоре. Писарев нямаше избор: или нова книга, или да мълчи като комунист на разпит в кафенето. Та ето така (по необходимост) се появиха тия десетина спомени - разкази - (или разкази спомени), посветени на Тодор и Людмила Живкови, на Александър Лилов, Иван Башев, Богомил Райнов, Тончо Жечев, Николай Хайтов, Николай Петев и още много български и европейски мислители и политици.

В заглавието "Такива ги запомних"

е закодирана методологията - "доколкото си спомням". Павел Писарев няма претенции за изчерпателност, не се изживява като вманиачен доктор по история, нито пък твърди, че винаги е бил в центъра или във вихъра на събитията. И че е последна инстанция на истината или върховен касационен съд на историята. Неговите научни, литературни и политически вдъхновения са "Видрицата", "Записките" и "И аз на този свят" - на Поп Минчо Кънчев, Захария Стоянов и Александър Балабанов.
"Видрицата - обяснява попът - е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочее, и прочее, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох "Видрица", защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, войводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее."
"Видрицата" на Павел Писарев е пълна със самоирония, любопитство, доброта, честност, съзнателна небрежност, самоопрощение и индулгенция, поднесена като милостиня. Много знае Писарев,

много казва, но не всичко

Защото е наясно, че последната дума дори при светците има не Павел, а Петър - оня същият, който държи ключовете към райската врата.
Когато излезе "Изгубеното време" и Павел Писарев я връчи на Александър Лилов с дарствен надпис, Лилов я задържа в ръката си и малко натъжено каза "абе, от ниските етажи на властта се пише по-лесно." Каза го не от завист, по-скоро като оправдание, че сам не е дръзнал да напише спомени. Павел обаче захапа като доберман: "Е, така е, Сашо, но гледката отдолу-нагоре също си има предимство - вижда се задницата на историята..." Мисля, че благодарение на Писарев Лилов набра кураж да напише спомените си. Бяхме се уговорили да ми ги разкаже във формата на анкета. За съжаление болестта му попречи - останаха фрагменти, които скоро ще публикуваме в списание "Понеделник", а в паметта ми е врязана оценката му за Живков: "Той не беше просто или само хитър политик. Той беше умен политик. Цялото Политбюро да пуснеш в месомелачката, не можеш да направиш и малкия му пръст". Цитирам го във връзка с разказа спомен за Живков. И Писарев твърди същото във "Височайшата особа". Най-голямото постижение тук не е личността на Първия. Живков, рано или късно, ще си получи заслуженото - като обективна историческа оценка - от днешната анкета 55 на сто от българите се отнасят положително към него. Повече се вълнувах от  личността на мемоариста. Слава Богу - на Писарев и

носталгията му е скептична

И каква ирония и самоирония: "Когато правеше срещи с творците, с които в момента аз работех, с хората от телевизията, киното или театъра, го приветствах и му благодарях за грижите, които той лично и партията полагаха за нас. Имаше си ритуали и аз ги спазвах усърдно - пише оправдателно Писарев в едно изречение, за да се самодегероизира в следващото - ядосан на себе си: "...Ритуали ли, може и чисто подмазване да се нарече". И след като се е самоосмял, да се подиграе и на "височайшата особа", че е малко простовата: "... Веднъж го нарекох меценат и на другия ден Митко Методиев ми каза, че той питал какво съм искал да кажа с тази дума".
Леко, небрежно, малко безметежно Писарев ни споделя собствени откровения. Без претенции за изчерпателност и преднамерена категоричност: анализът му се люшка като ходене по въже: "от една страна, от друга страна". Той отдавна знае, че историографията плува върху трите кита: какво е станало, как е станало и защо е станало, затова, когато пише, че 25 години не са достатъчни за историческа оценка, той лукаво се усмихва на читателя:

Каквото е станало, е станало

Карайте напред и кой знае, може би в прекрасното бъдеще да преживеете онова, което ние вече преживяхме. Истината е някъде там... в преамбюла към портрета на Иван Славков: "Този социализъм няма да го живеем още един път - пише Писарев, - той е минало време като Балканската война. Виж, за нея не съм сигурен, че няма да се повтори..."
За социализма толкова - "De mortuis aut bene, aut nihil" - както казват древните. Той изглежда особено привлекателен от Айфеловата кула, ако го гледаш на държавни разноски. Това вече го четохме в "Изгубеното време". Различна е работата с капитализма. Особено българския. Него както и да го гледаш - от Елисейския дворец или от Дондуков 2 - все си изглежда отвратителен. Писарев не се лъже лесно. Той е обходил Европа, живял е на Запад и като българо-германски франкофон се чувства гражданин на света. Поради което знае със сигурност:
1. Никаква финансова, икономическа и политическа криза в момента няма. Това си е

 обикновен капитализъм

свободно придвижване на капитали от бедните към богатите. Бедните стават още по-бедни, богатите стават все по-богати.
2. България не е обречена страна: тя винаги е стигала до поредното си национално и социално освобождение. За съжаление ние няма да присъстваме на празника.
3. Прогресът се ражда от борбата между лявото и дясното. Но не трябва да забравяме най-важното: В България всички сме българи, дори когато сме турци и цигани.
4. Надписът "Съединението прави силата" над парламента е верен - "Българи от цял свят - обединявайте се".

Още много неща ни е казал и ще ни каже Павел Писарев. Въпросът е, че политическата класа не чете. Иначе днес държавник № 1 щеше да му връчи най-високия български орден.
Веднага бързам да го предпазя от подозрение в тщеславие: Павел Писарев няма да получи като награда "Стара планина", но пък получи наградата си на Стара планина - преди две години, когато на старопланинския връх Бузлуджа му бе връчена наградата за лява публицистика "Георги Кирков - Майстора". Свидетел съм: 50 000 души скандираха името му, а той се изправи и им каза просто: "Благодаря ви, свалям ви шапка" и си свали шапката "идиотка", както се сваля патриаршеска корона - с две ръце...
Честит рожден ден, Павле! Да си жив и здрав и още дълги години да се занимаваш с литература. Както беше казал Марсел Пруст в "A la recherche du temps perdu": не може безнаказано да се пише. Някой път ще сбъркаш и ще напишеш нещо гениално. Това ти го желаем най-искрено и лично. Да сбъркаш - дано!
А всички вас - приятели, читатели и почитатели на Павел Писарев - ви каня отсега на следващата му премиера през 2019 г., когато ще прочетем продължението "Спомени за намереното време". Всички заедно - до един.
Отсъствия не се приемат.

 

 

 

Общество

  • На фокус
    Как една странна коалиция от работодатели, експерти и граждани не позволи обективен поглед върху споразумението СЕТА
    23. Ноември 2017 230
    144
    0

    В понеделник присъствах на заседание на Икономическия и социален съвет (ИСС) - орган в държавата, който се представя на сайта си като "гражданския парламент" на България. Поводът беше гласуване на становище относно Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (ВИТС) между ЕС и Канада, известно повече с латинската си абревиатура СЕТА...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"