ЖИВАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЛИГРАФИЯ

Мариана Корчакова

Димитър Стоев Тонев, или дядо Митко, както го наричат едни, а други - Стария Митак, е роден на 1 ноември 1923 г. в с. Доганово, Софийска област. Животът му е изпъстрен с какви ли не преживявания. Усетил е горчивия вкус на бедните години и войната, но също и сладостта от успехите и признанието. Той е живата история на българската полиграфия. Посветил е почти петдесет години на тази професия.
Пътят му на полиграфист започва през далечната 1937 г., когато още ненавършил 14 години, пристига в София и постъпва като чирак в печатница "Бембаса", а година по-късно вече работи в печатница "Преса". През 1944-та взема участие във Втората световна война, а след това отново се връща към полиграфията, става словослагател на в. "Отечествен фронт". От 1952 г. е във в. "Работническо дело" и в продължение на тридесет години е негов главен метранпаж.
Това интервю с него направих няколко години преди да си отиде. Жизнерадостен, разговорлив, той сякаш не се плашеше от превратностите на времето, запазил беше хубави спомени за патилата и премеждията в живота и обичаше с усмивка да разказва и за тях, и за работата си. И тъй като е роден точно в Деня на будителите и цял живот е помагал писаното слово да стига до хората чрез вестниците, ако днес беше жив, щеше да празнува двоен празник. Светла му памет!

 
- Какъв беше животът ти на село, преди да дойдеш в София?
- Какво да ти разказвам - немотия. Баща ми Стойо беше строг, но много трудолюбив и добър човек, майка ми Стойка се грижеше за мен и брат ми с голяма любов и всеотдайност, но беше трудно и бедно време. Когато навърших десет години, започнах да ходя през лятото при баба ми Евда в съседното село Лесново - там пасях конете. Нивите ни не бяха много плодородни, храната не стигаше.
- Разкажи за началото на професионалния си път.
- След като завърших трети клас по старому, беднотията на село ме накара да отида в града, където започнах работа в печатница "Бембаса". Още нямах 14 години. Там вършех предимно хамалска и домакинска работа. След няколко месеца се преместих в печатница "Преса" на ул. "11 август", която беше собственост на Данаил Крапчев. В нея се печатеше прочутият вестник "Зора" на Крапчев, също в. "Щурец" на Райко Алексиев, в. "Труд" и в. "Родина".
- Работил си с Данаил Крапчев, една от най-ярките личности в българската журналистика. Какви са впечатленията ти от него?
- Аз бях обикновен чирак, почти дете, и малко съм общувал с него. Това, което си спомням, е, че се държеше добре с печатарите, стимулираше ги материално, важно беше за него работниците му да са добре обучени.
- В какво се състоеше работата ти?
- Работех в наборния цех. Започнах да изучавам касата, това е мястото, където стоят буквите. Постепенно се научих да ги набирам, вадех коректури и така стъпка по стъпка напредвах в занаята.
- Участвал си във Втората световна война. Какво е усещането да воюваш на фронта?
- През 1943 г. постъпих в казармата, в 4-ти конен полк в Ямбол. Девети септември ме завари в с. Козарево, където бях войник. Две седмици по-късно тръгнахме за фронта. Участвах в боевете при Белолин, Куршумлийски бани, Остро Купле и Върбица. Условията бяха страшни: нямаше храна, конете ядяха корите на дърветата, спяхме в снега, но въпреки всичко стигнахме Косовска Митровица, каквато беше целта.
- Как се оцелява в такава обстановка?
- Ами как - младост, издръжливост, както са казали хората. Не съм изпитвал страх, и аз не знам как става, но е така... Влизаш в битката и не мислиш... На няколко пъти щях да стана жертва... Имал съм късмет, това е. Но колко хора си отидоха...
- Какво се случи след войната? Как те посрещнаха от фронта?
- Беше гордост да си фронтовак, всички се отнасяха с огромно уважение. Върнах се на работа в печатницата. Вече излизаха в. "Отечествен фронт" и  в. "Работническо дело". Те се печатаха там до построяването на Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев". Веднага след откриването му се преместих в него на работа.
- Разкажи повече за твоята пътека в полиграфията.
- В началото бях словослагател на в. "Работническо дело", после ме избраха за началник на бригадата, а по-късно - за главен метранпаж. Пенсионирах се през 1983 г., но работих до 1987-а, при това все нощни смени. Получих орден "Георги Димитров", бях удостоен и със званието "Заслужил полиграфист".
- С кои известни журналисти от редакцията на "Работническо дело" си работил?
- Хората са много, ще изброя само някои: Коста Андреев и Диньо Кьосев, които бяха зам. главни редактори; Ненчо Хранов, зам. главен редактор и завеждащ външния отдел; Вълко Грозев, завеждащ отдел "Селскостопански"; Милан Ангелов, Владко Захариев, Марко Семов, зам. главен редактор, Константин Буюклиев, Мишо Бенлиев, Кольо Колев, зам. главен редактор, Радослав Радев, главен редактор, Георги Тодорчев, зам. главен, Илия Славчев, шеф на отдел и специален кореспондент, Иван Донев, зам. главен, и още много други.
- Като главен метранпаж си имал около теб цял отбор колеги. Трудно ли се ръководи голям екип?
- Винаги съм защитавал интересите на работниците. Много се грижех за тях. Успях да се преборя за това печатарите, които работят нощем, да получат 7- и разряд. Щом се появеше повод, организирахме си тържества, на които присъстваше целият колектив. Вестник "Работническо дело" разполагаше с почивна база в Китен. Съдействах на всеки, който имаше желание да почива на морето. Наистина бяхме единни - един екип. Разбирахме се, работехме в отлична атмосфера, бяхме приятели. Това ни сплотяваше и смятам, че добре си вършехме работата.
   
    Добрата дума железни врати отваря - това беше житейската философия на дядо Митко. Такъв бе и той: благ, енергичен, общителен, винаги готов за поредната "лакардия". И макар че се е трудил и е получил признание за труда си в по-различно време, неговите постижения са достойни за дълбоко уважение. Защото любовта към професията, всеотдайността, с която й се посвещава, обичта и приятелската подкрепа, с които подхожда към хората, всички тези качества са непреходни - нали те осмислят съществуването ни!


В цеха на Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев"

Старата гвардия предава знания и опит на младите