Политиците ни са извор на агресия

Д-р Цветеслава Гълъбова е родена през 1966 г. в София. Възпитаник e на Медицинския университет (1992 г.) и на Университета за национално и световно стопанство (2006 г.). От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски", започвайки от ниво ординатор и преминавайки през началник на отделение за мъже с остри психози. В момента е директор на лечебното заведение. От 2003 г. работи и амбулаторна психиатрия. 

"Искам тия сега, дето се качиха в колите за милиони, да дойдат в психиатрията в Курило, да врътна ключа за три часа и да ги оставя да поседят там..."


- Д-р Гълъбова, от 20 години работите в психиатрична болница. Има ли ръст на болните, според вас?
- Не. Говорим за тежката психиатрична патология - шизофрении, биполярни разтройства. Там увеличение няма, процентът е един и същ. Но и не намалява. Проблемът при нас, а и по света е, че се увеличава броят на неврозите. Това са депресии, панически разстройства, тревожно депресивни състояния, всички тези заболявания, за които можем да обвиним стреса. Много хора смятат, че се е увеличил броят на психично болните, защото ги виждат по-често на улиците. Ще ги виждат още повече, което не е лошо, стига да ги виждаха в по-добър вид.
- Има сред тях кротки, които не впечатляват.
- Да. Кротките впечатляват, ако бъркат по кофите, ако са мърляви, ако саморазговарят. Няма я грижата.
- Те са оставени сами на себе си, така ли?
- На семействата си, докато издържат. Оставени са, смея да кажа, на произвола на съдбата. Лекуваме ги с чудесни медикаменти, всичко най-добро измислено в света го има у нас и за психично болните е безплатно. Тук е парадоксът - чудесни медикаменти, много добри лекари, колкото останаха в България, и липсваща социална част от грижите за тези хора. Средностатистическият болен е млад човек, защото тези болести започват в млада възраст. Някой от родителите трябва да спре да ходи на работа, за да се занимава с него. Той почти сигурно не работи, защото няма български работодател, който да вземе на работа психично болен. Той си е изпил сутринта медикаментите под контрола на близките и целият ден му е свободен. Защо? Защото ги няма дневните центрове, каквито трябваше да се създадат във всяка община. Какво може да направи той? Много неща - може да бутне жена под влака, например.
За мен големият проблем в нашата държава е, че управляващите през последните 25 г. не проумяха, че здравеопазването и образованието са два от основните темели на националната сигурност. Не да ми строят магистрали и сега да ми правят съдебна реформа. Растеж на икономиката - добре съгласна съм, но вижте, че няма хора, не останаха хора в България. Ние хубаво бягаме от миналото, ама наистина кадрите решават всичко.
- Това е факт. Без хора това тук остава просто територия.
- И когато го няма разбирането, че образованието и здравеопазването са основите на националната сигурност, те се неглижират и финансово, и като отношение към тях, а резултатът е плачевен. И ще става още по-плачевен. Не сто нови частни болници с лъскави дограми и апаратури да открием, каквото щем да направим, като няма хора - няма да стане.
- От какво "полудяваме" - от бедността, от несигурността или от липсата на надежда?
- Полудяването е комплексно детерминирано състояние. То не е от едно нещо. Ние като общество имаме много проблеми. Българинът страда, всъщност не той, а околните страдат от твърде ниския емоционален интелект. Ние не познаваме вътрешния си свят в масовия случай. Не се стремим да го разберем. Емоционалният интелект определя точно това - възможността да познаваш емоциите си, да можеш да ги ръководиш, да даваш правилната им изява. Самата емоция като такава трудно се контролира, дали да обичам някого, или да не го обичам, например. Но изявата й е въпрос на контрол, който започва с домашното възпитание. Аз много се дразня, когато се заговори за агресията в училище при децата и се започне с институциите. Но те са след родителите. След семейството. А в българското семейство много се мълчи и има много агресия.
- Имате предвид агресията, свързана с физическо насилие?
- Не. Говоря за агресията като поведенчески модел, при който един индивид иска да наложи своя начин на мислене, своите виждания и желания върху някой друг. Има различни начини това да се направи. Няма никакво уважение към личното пространство. Човекът до теб и хората се третират  като вещи, които можеш да притежаваш, да преместиш. Като собственост.
- Това е модел, който е гледан в детството, вероятно?
- Да. Затова казвам, че нещата зависят от  домашното възпитание. След това идват институциите. Човек започва да се формира като такъв още с раждането си. И съвсем естествено той пренася поведенческите модели, които вижда вкъщи, навън. После влияние оказват обществените групи. В България имаме проблем и с тях, и с цялото общество, затова сме свидетели на такава всекидневна агресия. Като погледнем най-високото ни място, имам предвид нашите политици, те са извор на агресия. Те постоянно нещо ни налагат. Един от тях по време на предизборната кампания повтаряше непрекъснато - трябва да имам 121 депутати. Защо така да трябва? Защото така го устройва.
- Този, същият политик, беше ни сравнил с кучета.
- Да, лошият човешки материал. Ето това също е агресия, която ние, възрастните, копираме, без да се замисляме.
- Но ние не го изолирахме. Не излязохме на улицата. Това прави ли ви впечатление?
- Прави ми голямо впечатление. И това е свързано с нашето желание някой друг да ни оправи нещата. Ние от 2001 г. избираме все някакви месии да ни оправят. И те ни оправят...
- Хем сме индивидуалисти, хем не сме готови да носим отговорност за делата си.
- За отговорност и дума не може да става. Искаме някой друг да ни е виновен, някой друг да поеме отговорността, поради това не ходим и да гласуваме. Може ли при такова недоволство под 50% да отидат да гласуват?
- Във Варна, помните ли гласуването след смъртта на Пламен, който се самозапали?
- Да. Отидоха 25% да гласуват. Защото българите казват "аз нищо няма да оправя". А не е така. Трябва да се научим на търпение, не да чакаме търпеливо. Ние, ако чакаме нещо да се случи, то няма да се случи. Трябва да настояваме то да се случи и да бъдем постоянни в действията си, защото обществените системи са много консервативни в т.ч. и здравеопазването, и образованието и да сме готови, че понякога промените ще дойдат след 5-10 години. Но не можем да седим, да чакаме и да казваме "то нищо няма да се промени, махам се от тази страна". Има неща, които изискват поколения наред, за да се променят. Само че ние искаме някой друг да ни ги направи.
- Това е клише - от теб нищо не зависи, което се втълпява всекидневно през медийните канали. А не е така.
- Разбира се, че не е. Но нашите мили сънародници искат нещата да се случат независимо от тях и въпреки тяхното безхаберие и те да оберат добрите плодове. Няма такъв филм. Въпреки, че съм патриот, като психиатър не мога да не отбележа онова, което не ми харесва в нашата народопсихология.
- Ние сме много затворени. Ако кажеш, че отиваш на психолог, или, пази боже, на психиатър, вече те броят за луд.
- Като млад психиатър много ме питаха - не се ли притесняваш, че може да станеш като тях. Има едно клеймо: Тях.
- Те и Ние.
- Свикнах да отговарям, че дори и да стана като Тях, поне ще знам от какво съм станала. Аз всекидневно се сблъсквам с агресивно отношение към моите пациенти.
- Без те да са агресивни.
- Да. Дамгата - лудите. Поредната такава проява беше от бившата министърка Десислава Атанасова, която на мое писмо с искане за пребазиране на болницата в София беше отговорила, че това може да се случи след широко допитване до населението. Десетки нови болници се откриха в София, мен никой не ме е питал за тях.
- На пациентите ви се гледа като на обществено опасни.
- Същото наблюдавам и от колеги от други болници, в които караме наши пациенти за лечение на други заболявания: "Тоя ни го докараха от лудницата", "Абе остави го тоя лудия". Не мога да проумея откъде накъде ще се отнасят към някого зле само защото има болест. Същевременно обществото ни реве: дайте свобода на хомосексуалистите. Ако днес вече полът е въпрос на избор, да си болен - не е. Така му се е случило на човека и го посреща едно общество, което казва - ти си много различен и те захвърля в гората. Това е тежка форма на агресия. Никой от нас не е застрахован. Много искам тия сега, дето ходят по жълтите павета и се качиха в колите за милиони, да дойдат на едно посещение в психиатрията в Курило, да врътна ключа за три часа и да ги оставя да поседят там.
- Те по такива места не ходят...
- Те ще стъпят много здраво на земята. Да дойдат един ден, когато казвам на родители, че синът им е болен от шизофрения и никога няма да е същият, да видят какво значи мъка.
- Виждате ли светлина в тунела?
- Проблемът е, че нещо се прави, но на парче. Здравеопазването има тежки проблеми. Нереформираните системи гълтат страшно много пари. Аз например бих попитала, когато се постави въпросът за актуализация на бюджета на здравната каса: Уважаеми колеги, колко пари, ако получите, ще спрете да твърдите, че системата е недофинансирана. Няма такъв отговор. След като заплатата на един лекар се формира на база брой преминали пациенти, те не ще преминават, те ще прелитат. Това е факт. Никой не иска да говори за увеличения брой хоспитализации в България, почва се с лошото здравно състояние. Не ни е добро състоянието, това е безспорно, но не е това причината. Причината е, че заплатата се формира от оборота. След като качествен оценител ще бъде количествен критерии, няма да се променят нещата. Няма воля за промяна. Откога се говори за здравна карта? Разкриват болници като бесни. Какво обслужват, как го обслужват, защо сключват договори само за скъпите пътеки. На тези въпроси никой не иска да отговори. А какво й трябва на тази система - да се направи стратегия, да се подложи на широк обществен дебат, да се приеме и всяко следващо правителство да я следва. Неотклонно.