Психология на васала

Можете ли да си представите следната ситуация - Сергей Станишев като лидер на ПЕС отива в италианския сенат и почва да командва Матео Ренци кого да кани в правителството и какви политики да следва? Или пък нещо повече - Станишев да си намери стая в сградата на италианската законодателна власт, а лидерите на политическите партии да се редят на опашка да влязат при него, да му целуват ръка, а после да дават бодри интервюта как са се озарили от непреходен европейски блясък след тази среща.
Трудно ще е да си представите нещо такова, нито културата на Станишев, нито климатът в италианската политика, ще позволят подобно отношение. Защото Италия може да има много проблеми, но политическият елит има ясното усещане за достойнство, независимост.
И сега контрастът с посещението на лидера на ЕНП Жозеф Дол тук. Посещение, запомнило се с това, че френският политик даде акъл по всички теми на обществения живот, привика лидерите на основните партии на среща (а един от тях - Николай Бареков - се видя с Дол във ВИП-а на летището, защото бе пропуснал да му целуне ръка в парламента), а най-накрая дори пусна ръка и на столичната кметица Йорданка Фандъкова. И на никого не му дойде наум, че подобно поведение е политически неморално. Сякаш психологията на васала вече трайно е вкоренена в съзнанията на политиците и те дори не могат да видят как изглеждат отстрани.
Вместо това вестниците са пълни с интервюта на велможата от ЕНП, който раздава акъл с пълни шепи и се държи като фактически господар на българската политика. Май нашите елити не могат да разберат, че с това, че представят безпрекословното подчинение като абсолютна ценност и като цивилизационен избор, всъщност завинаги провалят своята легитимност в очите на обикновените хора. Тук не опираме до фигурата на Дол, опираме до манталитета на управленците у нас. Васалите никога не ги канят на голямата гощавка, а ги крият в по-малката стая. Това може би обяснява настоящото положение на България.