Литературният класик Йордан Радичков

Проф. Чавдар Добрев

Йордан Радичков не само в "Барутен буквар" и романа "Всички и никой", а и в новелите, събрани в книгата "Тенекиеното петле", се легитимира като значителен и неповторим художник. И в тези свои творби белетристът прилага предпочитания от него прийом да създава ситуации на прехода от едно житейско състояние към друго, което му помага да прониква по-многостранно в процесите на съзряване на човешкото действие или мисъл. Той и тук възприема действителността като недостроена: силово поле на конфликти, които не е необходимо да крият непременно трагически заряд. Несъвършените хора, убеждава ни авторът, са подвластни на недостатъци, които ги отчуждават от същността им, въпреки че в човека, благодарение на цивилизационното развитие, пламти "божествената искра".
Човекът, който също е "недостоен", е способен да се усъвършенства и да постига хармония, въпреки заблудите и предразсъдъците, въпреки оскъдицата, която нерядко има и чисто материални проекции. Социализмът като идея би могъл да се превърне в сила, която възражда целостта на човека, когато осигури истински свободи и справедливост за хората, когато действа за разкрепостяване на вътрешния им потенциал. Движението на обществото от миналото към неговото бъдеще е мъчително-драматично и противоречиво, и заедно с това непредотвратимо. От своя страна социалното се втъкава още на равнище сюжет на новелата. То обозначава човеколюбие в променящия се кръговрат на времето и заедно с това качествените отлики между образите - опит и чувствителност.
В "Горещо пладне" Радичков създава символ на хуманистичния акт, доказвайки конкретно каква степен на активизация могат да постигат ценностните характеристики на човека в една нова обществена ситуация. В "Привързаният балон" фабулата се разгръща във връзка с баражен балон от периода на Втората световна война, който пада в затънтено село от родния край на писателя, предизвиквайки истински шок в местното население. Балонът подейства на местните селяни като гореща новина и истинско изпитание: доколкото те са подготвени за сполетялото ги събитие, доколкото се поддават на бедняшката си алчност и доколко успяват да осмислят случилото се. На друга плоскост белетристът изтъква сблъсъка между народа и органите на народната власт. В новелата "Последно лято" съдбата на главния персонаж Иван Ефрейторов не може да бъде обяснена извън спомена на героя за кошмарното преследване и убийството на ранения нелегален, извън "одисеята" на кооперирането, извън конфликтите на Ефрейторов с роднината от града и т.н. И в "Последно лято", и във "Вятърът на спокойствието" изпъква противоестественият характер на войната.
Но може би с най-конкретна социална топография е новелата "Тенекиеното петле". Тя е изградена откровено като "мемоари" със забележим паралел между самосъзнанието на героя и идеите на автора. Тук Радичков изследва съзряването на един младеж от петдесетте години. И личните му преживявания. И кълновете на любовта. И срещата с Железничаря. С едва ли не публицистична директност прозаикът изтъква наличието на противоречия между съзнанието, което приема живота като "приложение" на идеята, и съзнанието, което с драматизъм се натъква на трудностите при осъществяване на мечтите в реалността. 
Така Радичков афишира една от централните теми на поколението млади писатели от 60-те години на ХХ век, което чрез своето творчество направи твърде много, за да бъдат дискредитирани предразсъдъците на сектантското мислене. Въпросът е в това, че белетристът не изобразява "отвън" ситуацията, а я разкрива като личен, дълбоко съдбовен проблем. Той изобразява душевни мъки и колебания, напрежението между принципността и инстинкта на човека да прави или да не прави компромиси. А това разколебава единния статус на монолитната личност. Прозаикът задава въпроса: има ли грехове, които могат да бъдат опростени? Със същата убеденост разкрива, че за уродливостта, за насилието, за търгашеството милост не може да има (в други свои произведения Радичков не си позволява подобна категоричност в изразяване на писателската си позиция).
От значение е, че в "Тенекиеното петле" Йордан Радичков съумява да разшири влагания смисъл на различни нива от разказа. По такъв начин той споява по-убедително социалното и моралното в представите си за естествения човек, който живее в съюз със себе си, природата и другите, свободен, за да осмисля своето битие и история. Както и в други случаи, белетристът успява от най-дребния житейски факт да почерпи познание за кардинални изводи. И най-незабележимият човек при Радичков е необикновен като родово предразположен да се реализира, ако получи условия за това. Не е случаен интересът на автора към "обикновените" хора - досегът му с тях е изпълнен с нотки на взаимно разбиране и толерантност.
Същевременно критичността у Радичков, дори и най-суровата, започва от позицията на солидарността. В непосредствената реалност на разказите и новелите му моралните категории сякаш се "изравняват", бидейки звена от непрекъсната верига. Доброто и злото, справедливостта и несправедливостта са неделими, те взаимно се предполагат и като че ли притежават еднакви права. Само в контекста на целостта авторът си позволява да открои своето кредо. Твърде често то е с притчов характер.
В "Горещо пладне" писателят разкрива победата на човеколюбието в новите условия на живота. Безкористието ражда радост, а красотата извира от жеста на спасителя. Спасението на едно селско момче в новелата ражда и по-далечни асоциации: човечеството би могло, ако е солидарно, да избегне диктата на разрухата и войните. Саможертвата, твърди авторът, е дълг, но и щастие, щом се осъзнае, че всеки отделен човек е незаменим. Тогава тя има място както в изключителни обстоятелства, така и във всекидневието. По такъв начин Радичков отново разширява понятията: образът на майката, на спасителя полковник, на рожбата постигат конкретно и олицетворяващо значение, а внушението за красотата на колективния жест се превръща в апотеоз на човешкото безкористие.
Интересно е, че в двете новели "Вятърът на спокойствието" и "Последно лято" прозаикът създава "двойки" герои, които изразяват двете набелязани категории. Иван Ефрейторов безспорно се различава от Гръбльо. Но и двамата са агресивни, стихийни, поривисти, мрачни, подвластни на инстинктите си. Единият обаче е обременен от вината си за "съучастие" в колективно престъпление. Насилието го измъчва и става линия на поведение. Ефрейторов е не само адепт на дивите нрави, не само първична натура, не само Робинзон, който се бунтува срещу цивилизацията. Той е спонтанно жесток (макар че за това има и социална мотивировка) в съпротивата си срещу прогреса. Съзира единствено негативните му качества. Ефрейторов, според автора, е трагически обречен образ: за него не може да има изход - липсва пространство за приложение на първобитния му морал и закон. Около себе си сее тъмнина, а не светлина. Падат жертви, защото и той самият е жертва на исторически обстоятелства...
И в двете новели има образи, които играят ролята на контрапункт. Те са носители на мъдростта. И двамата герои са Старци. И двамата са преживели войната. Ужасите. Канибализма. Озверяването. И двамата са проумели цената на човека. И двамата крият познание. Те търсят точката на равновесието. Хвърлят мост между раждането и смъртта в името на продължаващия живот. Ако единият Старец живее под кошмара на жестокостите и със спомена за осиновеното дете, другият помни гибелта на сенегалеца с поуката от безсмислието на масовото изтребление. Трагична е смъртта на Бащата на Ефрейторов, може би по-точно е да се каже: нелепо кошмарна. Старецът във "Вятърът на спокойствието" намира пътя към Гръбльо, до него достигат звучите на пробуждащото се разбирателство.
Така Радичков в две новели създава образи, които обобщават неговото виждане за съдбата на човека в преходността на течащото време. Те имат допирни точки като пътуване на писателя към своя народ и днешната му участ, като опит, през бездната на дълбоките противоречия на времето и героите, да се открие поне лъч светлина.
Войната и нейното отражение в живота на българския народ е тема, която живо занимава Радичков. Тази тема пронизва и "Привързаният балон", и "Последно лято", и "Горещо пладне", и "Вятърът на спокойствието". Радичков разглежда войната като отрицание на живота, като човешко падение, като крайна и нелепа форма на насилие. Рядко в нашата литература се е издигал на такава висота гласът на българския писател хуманист срещу войнолюбието, мракобесието, масовите форми на унищожение на народите.
Затова, че Радичков намира ключ към социалната природа на войните, свидетелства новелата "Горещо пладне". Мирът се оказва най-голямото земно благо, симфония от търсени съзвучия. Вероятно в контекста на мира и войната би трябвало да се оценят словата на Стареца: "Човекът не бива да бъде докарван до състоянието на животно. Уродливите не страдат от милосърдие... Много по-добре е човек да бъде с уродлив крак или ръка, отколкото да бъде уродлив неговият ум или сърцето."
Но Радичков не може да бъде разбран като автор и на новелите в "Тенекиеното петле", ако останем глухи за неговата обич и пиетет към обикновеното в живота. Авторът не обича да поставя героите си на пиедестал. Тържествената поза не му приляга. Чуждее се от смазващите с величието си масивни постройки. Той намира красота в делничните грижи. Разрушава външната ценностна йерархия между образите, за да ги определи според вътрешните им качества. Поезия на всекидневието, нерядко с тежнение към метода на неореализма. Симптоматична в това отношение е новелата "Неделя", където се показват образи и ситуации от "нашата улица". Писателят слепява отделните фрагменти в нарочно нарушена сюжетна организация. Но и сега баналното се съюзява с необикновеното, а обикновената вещ или жест ни насочват към "вечни" срещи и стълкновения в битието.
Естествено е да изпитваме уважение пред таланта на Йордан Радичков. Талант органичен, естествен, закърмен със стихията на устното творчество, което черпи сила от непосредствения изказ, от искреността на неподправената изповед, от изкуството на анекдота, от усета за откровен диалог с партньора в разговора. Понеже Радичков в разглежданите от мен новели се оттласква на места от последователното развитие на фабулата, той и тук разрушава нерядко обективното лице на сюжета и му придава по-интимни измерения.
Въпреки всичко, именно новелите, публикувани в "Тенекиеното петле", най-определено, в сравнение с други негови разказвачески прояви на белетрист, са изпълнени с правдивост и земна непосредственост, с реалистично изобразяване на обстановката и образите. Неслучайно отбелязвам, че само на отделни места авторът разрушава обективното лице на сюжета, тъй като новелите в общи линии спазват и последователността на сюжетната диалектика, и насищането на персонажите с характерни черти и свойства, и постигането на сцепление между жизнени наблюдения и идея, между битие на героя и битие на обществото. 
Радичков е сладкодумен разказвач - това неведнъж е изтъквано от нашата критика. Всяка дума, слог, откъс от изречението раждат нови асоциации, значения, неподозирани внушения. От тях се задвижват енергии на въображението. Така става откриването на непознати светове. Във всичко това има майсторство на импровизатора, който сменя маските, разнообразява жестовете, удивлява ни с движенията си, с умението си да кореспондира остроумно и свободно с широката публика. Тук клоунът е трагик, а трагикът е виртуоз на пародийното изкуство.
Да, тези особености на дарованието са налице и в новелите от сборника "Тенекиеното петле". Но сега обръщам внимание върху онзи дял от творчеството на Радичков, който стои по-близо до методологията на реалистичното изкуство, до ангажиментите на писателя с идеите на времето, в което живеем. Имам предвид, наред със споменатия сборник, така и книгата му "Барутен буквар", романа "Всички и никой", повестта "Неосветените дворове", пиесите "Опит за летене", "Образ и подобие" и др.
Колкото и днес конюнктурно да се премълчава, факт е, че в такива свои реализации Радичков застава безусловно на страната на антифашизма в България, изобразява с видимо преклонение саможертвата на персонажи от съпротивата, от лявото национално движение, от строителството на социализма. Радичков е творецът разказвач, който с най-безспорна художествена сила установи и доказа връзката между такива негови персонажи и интересите и съдбата на българския народ. В този аспект сборникът "Тенекиеното петле" тепърва ще бъде оценяван с критерии, освободени от днешния "постмодернистичен" прочит, повлиян и зависим от извън литературни съображения и институции.