Нашият земляк Павел Матев

Таньо КЛИСУРОВ

В края на 1974 година вече имах двегодишен стаж в старозагорския окръжен вестник "Септември", когато главният редактор Константин Колев ми напомни, че наближава 50-годишнината от рождението на Павел Матев, тогава, струва ми се, още председател на Комитета за култура, и че не можем като на наш земляк да пропуснем да не отбележим събитието. "Помисли, каза ми Колев, ако искаш, ще те командировам до София, ако искаш пък изпрати на Матев въпросите за едно интервю, но трябва да подготвиш специална страница".
Избрах да напиша и изпратя на Павел Матев въпросите в писмо, като, честно казано, не се надявах да обърне внимание на един млад журналист, и то от провинциален вестник. Огромна бе изненадата ми, когато само след седмица получих отговорите на поета и сякаш сам израснах в собствените си очи - нали бях разговарял като "равен" с един от големите поети на България. Бях си позволил и няколко въпроса извън стандарта, на които 50-годишният юбиляр (боже, колко много ми се виждаха тогава годините му, а сега аз съм на доста повече!!) ми отговаряше естествено и откровено.
 Питах го: "Коя според вас е най-хубавата поетическа възраст?", едва ли не с намека, че моята тридесетгодишна е по-хубава от неговата. Отговорът: "Талантът няма възраст. Когато е истински, неподправен и силен, той не се подчинява на годините. Няма защо да ни учудва - напротив, нека да ни радва, че някои стари писатели пишат такива млади творения. Питате ме коя според мен е най-хубавата поетическа възраст. Моята! Не, не се шегувам. Преживяното ми дава право на по-трайна размисъл и - надявам се - на по-верни изводи... Макар че и аз не съм много чужд на желанието на един поет, който казваше: Бих променил зрелостта с цъфтенето."
През 1978 година Павел Матев включи интервюто ми в книгата си "При огъня на славата", излязла в издателство "Народна младеж".
Не зная дали от времето, за което разказвам, големият поет беше запомнил името ми, но по-късно продължи да проявява интерес към моите изяви.
Беше излязъл първият брой на старозагорския литературен алманах "Хоризонт". Вълнувахме се всички пишещи хора в града. Да имаш свое издание, и то с национален обхват, какъвто беше замисълът, не беше шега работа. Когато разгръщахме първия брой в редакцията на вестник "Септември", помня, това стана в кабинета на Константин Колев, и изказвахме мнение за една или друга публикация, Колев внезапно каза: "Таньо, Павел Матев те поздравява за двете ти стихотворения, но и ти прави една критична бележка." Изчервих се, макар първоначално да се зарадвах на добрите думи. "Едно от стихотворенията ти, публикувани в "Хоризонт", вече било излязло и в габровския алманах "Зорница", продължи Колев, не си позволявай в бъдеще подобни повторения. Ще го забележат критиците и ще стане зле!"
Вероятно по невнимание бях предложил и в габровския алманах стихотворението си "Зелено", което излезе във втората ми книга "Най-скъпото". Повече наистина никога не си позволих това, защото имах чувството, че Павел Матев първи ще забележи.
В началото на осемдесетте години Павел Матев гостува в Стара Загора. По това време бях заместник-председател на писателското дружество в града, председател беше Иван Мирчев. В залата на Профсъюзния дом на културата се събраха стотици хора, имах чувството, че стените ще се пръснат от напрежение и очакване. Може би в ония години беше пикът в интереса към поезията в България. На първия ред бяха седнали партийни и стопански ръководители, на останалите редове - от ученици до пенсионери.
Излязохме двамата с поета, защото бях натоварен да водя срещата. Посрещнаха ни с ръкопляскания, които днес могат да се чуят само при гостуванията на чуждестранни изпълнители по стадионите. Павел Матев притежаваше рядко обаяние: излъчваше вътрешна светлина, която придаваше особен чар на иначе едрите черти на лицето му. Гласът му звучеше издълбоко, топло, пронизан от някаква болка и нежност. Не можеше да останеш равнодушен, когато поетът говореше, слушаш го и му вярваш. Отнасяше се с внимание към всички, които му зададоха въпроси от залата. Мислите си за живота, за любовта, за поезията изпъстряше с множество цитати главно от наши и руски поети. Запомнил съм стиха на непознатия за мен руски поет Аркадий Кулешов, който Павел Матев цитира: Для вдохновенья/                          флагам нужен ветер,/а мне/для вдохновенья/                                       нужен флаг.
   Запомнил съм още и поетическите формули, които поетът сподели в онази вечер, формули, изкристализирали в творческата му лаборатория: "Синевата не е нищо друго освен сгъстен простор","Цял живот не мога да се освободя от чувството, че куршумът, който Яворов насочи към себе си, ми нанесе жива рана, тя няма да завехне","Думите са ноти. Стихотворението - оркестър".
 Към края на осемдесетте години, когато летувахме заедно с Павел Матев в писателската станция във Варна, се сближихме още повече. Заедно със съпругата си Лиза и внука си Павел се хранеше на председателската маса, аз и моето семейство - малко по-далече. Веднъж-два пъти председателят на съюза ме покани да седна на обед на масата му. Притеснявах се и все намирах начин да отклоня поканата. Но един ден самият Павел Матев седна на масата ни, заговори малката ми дъщеря, разпита съпругата ми Мария къде работи, как живеем.
"Трябва да се помага на талантливия, бездарникът сам си пробива път"- тази мисъл поетът обичаше да цитира често. Не смея да мисля, че отношението му към мен се базира точно на това му разбиране, ще бъде нескромно. Но че ми е помагал преди всичко морално, не мога да отрека.
Доста години по-късно бяхме на Пеньо-Пеневите празници в Димитровград. На вечерята седяхме един до друг. Разговаряхме дълго за поезията, за поетите. Един от митологизираните в новото време поети беше получил наградата на празниците, въпреки че цялото му творчество, пък и гражданското му поведение беше в разрез с веруюто на димитровградския поет. Какво да се прави, членовете на журито, които бяха също толкова далеч от Пеньовата естетика, бяха решили, че "мислят по новому" и бяха попаднали във водите на новата конюнктура. Павел Матев с горчивина в гласа сподели: "Не зная какви са критериите на днешните тенденциозни критици, Таньо. Не разбирам поезията на К. Студена, формализъм, асоциалност лъха от нея. Такъв ли е бил Пеньо? И как властите тук са се съгласили да харижат наградата точно на сегашния лауреат?"
 Павел Матев беше прям човек, макар и деликатен. Спомням си един леко комичен случай. По случай неговата 60-годишнина, чествана в Стара Загора, бяха дошли много видни писатели, начело с Любомир Левчев, тогава председател на писателския съюз. В ресторант "Верея", където се състоя вечерята след официалната част, юбилярят бе приветстван и от Левчев. Той произнесе думата "вино", с ударение на втората сричка. В отговора си Павел Матев не пропусна да поправи председателя: "Любо, ти си писател и трябва да знаеш, че книжовно е правилно да се произнесе "вино" с ударние на първата сричка." Избухна смях, последван от ръкопляскания.
С Павел Матев се срещахме още неведнъж в годините след промените. При едни Гео-Милеви празници в средата на деветдесетте беше пристигнал в града с дъщеря си Уляна. Седяхме преди голямото литературно четене на откритата тераса срещу античния форум. Между другото стана дума и за скорошно честване на годишнина от рождението на Пушкин. Някои новоизлюпени "демократи" бяха обявили и Пушкин за "червен", бойкотираха честването. Пълна глупост, която в ония години не беше рядкост. Павел Матев разказа по този повод спомен за Алексей Сурков, съветския поет, който гостувал у нас в първите години след 9 септември 1944-та. По памет Матев предаде думите на госта пред българската аудитория: "Аз участвах в свещената война на Съветския съюз. Проучих живота на всички герои на моето отечество. И не намерих нито един, който да не носеше в раницата си томче на Пушкин или Лермонтов". Вечерта пред многобройната публика Павел Матев рецитира свои стихотворения за Русия.
За последен път срещнах Павел Матев на 5 декември 2005 година. Старозагорският театър гостуваше с постановката си "Великолепният рогоносец" на сцената на НАТФИЗ. След представлението очаквахме нашите актьори, за да си тръгнем към Стара Загора. Неочаквано край мен премина поетът. Извиках му. Обърна се и сърдечно се прегърнахме. Бях му писал писмо, с което го молех да ми изпрати цикъл стихове за нашето списание "Участ". Заинтересува се дали съм ги получил. Отговорих му, че книжката с неговите стихове ще излезе през март. Не ги видя. В началото на януари 2006 година поетът се пресели в по-добрия свят.


Павел Матев в разговор с Таньо Клисуров
Снимка - личен архив на автора