Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

17 Декември 2017 | Неделя
 
вход регистрирай се

Пегас

Деян Енев:

Писането е споделяне

Докато свят светува, споделянето ще е истинската спойка между хората - казва известният белетрист

3. Август 2013 , брой: 178   447   0
Снимка

Снимки Благовеста Цветкова

Илиана Илиева


Деян ЕНЕВ е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
Работил е като бояджия в Киноцентъра "Бояна", нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на IV градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител; журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор".
    Автор е на повече от дванайсет книги. Сред тях сборниците с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987); "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994); "Клането на петела" (1997), "Ези-тура"(2000); "Господи, помилуй"(2004); "Градче на име Мендосино" (2009), "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011), "Внукът на Хемингуей" (2013). Очерци за писатели: "Хора на перото" (2009), "Стихотворения" (2012) и др.
Носител е на Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет" (1987), Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев" (1994); Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" (2000); Годишната литературна награда на СБП (2000); Голямата награда за нова българска проза "Хеликон" (2004); наградата "Златен ланец" (2006); Националната литературна награда "Милош Зяпков" (2010) и др.
Сборникът му с избрани разкази "Всички на носа на гемията" има три издания (2005, 2007, 2009). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издаде на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България". През август 2010 лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България".

Фенове на опашка за... автограф

- След съвместната ви книга с Бойко Ламбовски, където се изявявате като поет, всяхте известен смут в поетическата гилдия. Но настана успокоение, щом се видя, че продължавате пътя си в полето на белетристиката. Кога идва и кога си отива поезията?
- Приветствам и оценявам шегата във въпроса. Стихосбирката ми, издадена заедно с разказите на Бойко Ламбовски в обща книга, наистина получи една скъпоценна поетична награда - станах първия лауреат на новоучредената награда на името на големия ни поет Николай Кънчев заедно с Пламен Дойнов. Използвам повода отново да благодаря на Федя Филкова, жената на Николай Кънчев, която учреди тази награда миналата година в рамките на традиционния вече Поетичен Никулден. Но това и за миг не ме кара да загубя почва под краката си. Моят терен си остава пресечената местност на късия разказ. Но на въпроса. Поезията е светоусещане, висш способ за опознаване, изследване и изразяване на света. Поетическият принцип е заложен в основата на мирозданието, твърди покойният поет Иван Методиев в трактата си "За образите и световете". И наистина, словото е хоризонтът, където се срещат видимият и невидимият свят. А поетичната организация на словото е неговата най-висшата възможна организация. Тъй че именно поезията ни помага да надникнем в тайните на битието и на човека тогава, когато останалият инструментариум е изчерпан. В този смисъл е добре тя, поезията, никога да не си отива, ако си пишещ човек. Добрата белетристика, смея да мисля, винаги си остава пронизана от поезия. Дважди вярно е обаче и това, че самата висока поетическа дарба, която притежават най-големите поети, е твърде рядка, тя е сравнима само с дарбата на големите музиканти.
Да обобщя: белетристиката е средството, с което летиш. Поезията е самото летене.

- В новата си книга "Внукът на Хемингуей" казвате, че в първия си разказ писателят никога не лъже. Защо е така? И кое е онова нещо, което закърмя лъжата?
- Това, разбира се, е казано фигуративно. Творчеството е сложна амалгама веднъж от елементи, взети от действителността, и втори път от въображение. Измислицата в творчеството не е равнозначна на типа лъжа, каквато срещаме във всекидневието си. Сред големите цели на литературата не е толкова реконструкцията и възстановката на действителността, а по-скоро възможността да видим това, което сме пропуснали да видим. Литературата усилва многократно вътрешните ни сетива, каквото и да значи това. И затова въпросът за четенето, за любовта към книгата е фундаментален въпрос. Отминаван, между другото, с мълчание четири години - по време на управлението на най-нечетящото правителство в най-новата българска история, това на ГЕРБ. Правителство, което хвърли трийсет милиона за "Български Лувър" и по сто милиона на година за подслушване, но не подпомогна превода на нито една българска книга навън за тези четири години, с едно-две изключения.
- Има ли граница между маниерност и модерност в писането? Има ли добрата литература праг на поносимост към думите от жаргона, от диалекта, от наплива на чуждиците?
- Маниерността е опит да си модерен по бездарен начин. Езикът е инструмент на писателя, но и писателят е инструмент на езика. Добрите писатели притежават много чувствителни антени към езика. И творчеството им служи като много ефикасен филтър за регулиране на езиковото замърсяване. Поезията на Ботев например и днес звучи архисъвременно. От друга страна, леко архаичният слог на Йовков не пречи тъкмо той да бъде припознат и от днешните читатели като големия български автор - в отлика от творчеството на съвременника му Георги Райчев, който е минавал за един от най-модерните белетристи навремето. Доброто, голямото произведение винаги е модерно, в най-добрия смисъл на думата. Ще дам пример с "Възвишение" на Милен Русков. Една книга, уж възстановяваща буквално състоянието на българския език от времето на Раковски, изведнъж отключва такива модерни възможности пред него, че веднага разбираш - талантът винаги е и модерен.
- В разказа "Как се пише хайку" според мен давате много ясна представа за "духа на хайку", който е труден за обяснение дори от теоретиците на това изкуство. А как се пише истински разказ? Кое го отличава от простото споделяне на мисли и чувства в проза?
- Съществуват десетки и стотици дефиниции за къс разказ. Те работят в курсовете за творческо писане, но не съм много сигурен доколко са полезни в писателската практика. Все пак, струва ми се, в основата на добрия разказ лежи на първо място моментът на прозрение, на епифания, който задължително трябва да присъства в четивото. На второ място, добре е това да се случва чрез съдбата на истински, жив герой или герои. И на трето, но не на последно място, разказът трябва да разчита на автентични емоции.
- Защо хората продължават да пишат, не е ли казано всичко в Светото писание?
- Писането е споделяне. Всяко ново поколение има нужда да споделя. Писателят и читателят са равностойни участници в това споделяне. Докато свят светува, споделянето ще е истинската спойка между хората. Затова и не спирам да повтарям, че да си добър читател е титла, равностойна на писателската.
- Вие сте един от съвременните писатели, които влизат в "учебната програма". Това прави ли ви по-отговорен? Вие от кого се учите?
- Имам вече близо трийсетгодишен опит в писането. Това определено има своите предимства, включително и по отношение на отговорността към думите. А ученето никога не спира, това е факт. Уча се от всяка добра книга, която прочитам. Но с годините като че ли в най-любимо занимание ми се превръща препрочитането на произведения, които съм харесал навремето. 
- Възможно ли e да се поучаваме от литературата?
- Посланията, поученията от литературните произведения стигат до нас по най-добрия възможен начин - не като назидания, а като пресован чужд опит, който става и наш. Всъщност литературата е единственото изкуство, което може да възстанови в пълна мяра чрез холографската си същност паметта за изтеклото време и за хората, живели преди нас.
- Кое е по-важното за един разказвач - да бъде реалист или вълшебник?
- Чистият реализъм без вълшебство не чини и пет пари. Но и голото вълшебство увисва във въздуха, ако не е замесено с глината на действителността. Повече реалист ли е Радичков или повече вълшебник? Или Маркес? Те и двамата черпят с пълни шепи от конкретните си житейски впечатления, но по такъв начин спояват тези впечатления в цели светове, че ние говорим за света на Радичков, за света на Маркес. Светове, много по-реални в крайна сметка от действителните си първообрази. Защото са осветени чрез Словото.
 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"