28 Март 2024четвъртък22:38 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Белетристика

Инатливо дете

/ брой: 238

автор:Дума

visibility 1736

Жената държеше за ръчичка натъкмено момченце с красива уста, бяла кожа, светлокосо и светлооко. Очите - между зелено и жълто. Кехлибарени някак, с тъмни точици, като плувнали в янтара песъчинки. Детето не знаеше кои са тези хора, но усещаше със сърчицето си какво искат. Нейното колебание се предаваше през държащата го топла длан. А те носеха поръка от чичо му в Америка да го отведат при него, защото там се живеело добре. Доларът бил равен на пет лева наши, той изкарвал по много американски пари, а си нямал семейство. Добре щяло да бъде и за детето, и за чичото.
Момченцето не знаеше какво му мислят. Но и те не знаеха какво то можеше да им стори.
Беше малко, но очевидно инатливо. Погледът и волево стиснатите му кантовани устнички трябваше да им подскаже. Само че решението беше на родителите.
Домакините подадоха на жената стол и я поканиха да седне. Столът висок, необичайно за нея, неумело седна като обра диплите на фустана. Почувства се нелепо, сякаш се беше покатерила. Държеше детето си за едната му ръчичка. То се прилепи плътно за нея и загледа още по-враждебно събеседниците на майка си. Те продължиха да излагат аргументите си, видите ли, ако тя го пусне в Америка, щяло да бъде добре за всички. Първо за него, че ще заживее в страна свободна отвсякъде. Ще се изучи. Ще стане господин. Ще носи часовник и обуща с бомбета. Ще има пари. На последното наблегнаха. Тя пък ще се освободи от грижите за него и ще може да наблегне на останалите си деца. За изгодата на чичото много-много не говориха. Подозрения към него нямаше. Той емигрант от много години, побягнал в една кървава суматоха и стопил се в неизвестността. Беше се скрил успешно. Разбраха го, като получиха от него хабер от Чикаго. Бяха минали много години. Това бил градът, в който за последно уседнал и където, божем, се бил изскубнал от мизерията на чужденец. Пред роднините си бързо се доказа, че им мисли доброто. Пращаше редовно колети. Понякога пари. Пишеше им, че ако живот и здраве се върне, няма да иска дял от бащиния имот. Пристигаха сандъци с нечетливи за тях надписи. Добри, здрави сандъци, от най-хубав материал, които те сетне приспособяваха за покъшнина. Чували с брашно също посрещаха. Бяло брашно - красота! Жената никога не си позволи да замеси хляб само от него. Да завърти баница й се струваше богохулно. Смесваше го с царевичното брашно, та хлябът ставаше! - прекръсти се, целувай и чупи комати. От чувалите шиеше ризки на момчетата. Бели, тънки, красиви. По някой оставяше и за калъвки за възглавници. В махалата им завикаха "американски працалчета". В което имаше завист. Завистта на лишените от късмет.  
Колетите бяха празник за къщата, няма що да си кривят душата. Понякога съдържанието на съндъците предизвикваше недоумение. В предния им беше пратил дръжки за денкове. Американците опаковали багаж и го закачали с тези стабилни хватки при дълъг път. За по-удобно и сигурно пренасяне. Удобно ли? Местните сякаш нямаха дума за нещата, които правят живота по-лек и по-красив. Бяха свикнали да се мъчат като как дишат въздуха чист. Сребърни лъжици, шило за вадене на ядката от черупката на ореха, и то сребърно, кожени кесийки с лъскави закопчалки - башка за монети, башка за книжни пари. Всякакви такива ненужности. Веднъж получиха стъклени чорапи. Кръстиха ги така, защото бяха толкова тънки и прозрачни, че през тях се виждаше като през джам. Пък как с тях можеш да стоплиш краката си, си остана тайна велика за тях. Няколко рола тоалетна хартия ги хвърли в размисъл за кратко. На жената й текна, все пак преди децата да я разнесат на късове по градината, че може да влезе в употреба, когато й дохожда месечината. Толкова беше мека, приятна и плътна тази хартия. Във всеки колет намираха бележки: "Доларите са за Магда", негова първа братовчедка, останала нежежена и по тази причина несретница. "Гребенчето е за Базиргяница" - жената на негов акранин от махалата. Запомнил я беше, види се, че беше красива и с дебели шивета, в чиято напрегната сплитка се усещаше къдравата коса. За всички деца - дъвка.
И винаги писмо, което завършваше: "Дано Бог даде да се видим..." Пристигна и едно куфарче. Ама да умалееш за него! С метални ъгълчета, с красива дръжка, с лъскава ключалка и с малко ключенце в нея. Гледаха го, радваха му се като на едно красиво излишество в техния скромен живот. Хармониката предизвика истинско веселие с безраборните звуци, които измяукваха из меха й, щом се опитаха да я разгледат. Всички имаха глас, но да се научат да свирят на нея, някак си не смееха да си помислят. Толкова купешко и непостижимо им се виждаше.
Последната молба на чичото от Америка беше да му пратят по негов и техен земляк, който скоро щял да си идва, най-малкото му племенниче. За да го отгледа и изучи. Беше предвидил, че ще им трябва време да осмислят това му предложение и затова писмото предхождаше два-три месеца идването на емигранта.
Настъпи часът на провождането на племенника. Подредиха в американското куфарче багажа. На съдържимото му беше доволно хлабаво поради очевидната оскъдност. Щеше да се приплъзва между двата капака дни наред в каютата на презокеанския параход.
Двата месеца до пристигането на пътника от Америка къщата се насити с кавга. Да го пратят или не - бяха умували и будували нощи наред. Прехвърляйки като горещи въглени аргументите за и против, двамата родители се замеряха с различни обиди. Тя, че той иска да угоди на брат си. Той, че тя е глупава и не проумява ползата за детето им. Различни обвинения, но еднакви по същество притеснения.
Големият им син, както си играл, беше заспал един ден в градината върху влажен пясък. Изваден от реката, която течеше край тях, и не оттекъл се още. Скова се и отвори голяма беля. Може да се изправи, рече докторът, но трябват много пари. Това едно на ръка. Второ, светът вреше в голямата война и хлябът ставаше все по-кът.
Когато след последната кавга между мъжа и жената решиха все пак да пратят малкия на чичо им, майката почна да уговаря детето:
- Чедо, нали много ти са умръзнали тиквите? Е, като идеш при чичо ти, нема да ядеш тикви. Никога повече.
Разбира се, жената не знаеше, че Америка е родина на тиквата. Тя можеше и отглеждаше тикви на нивата и с тях замесваше кукурузения хляб. За някаква променка. Вареше им качамак с тикви или просто с водица и искри шарлан правеше манджичка от този свински плод. Когато има млекце от козичката Рожка, повече приятел на децата, отколкото добитък, не пропускаше да забележи:
- Е-е-е, деца, днеска тиквата е с млеко!  
Застягаха малкия пътник. Андриата, майстор шивач, му уши голфче по снимката, която му показаха на чичото от Америка. Купиха му гумени шушони с копченца отстрани. Баба му изплете вълнени шарени чорапки. Дебело пуловерче също спретнаха. Това, на което залагаха, че ще склонят детето, защото то през цялото време повтаряше: "Па нема!", е обещанието за купена шапка. То още не бе тръгнало на училище, а и, както си му е редът, износваше дрехите от по-големите. Сега щяха да му купят нова шапка, истинска ученическа. С цветна околожка като на брат му, към чиято собственост изпитваше неутолимо влечение.
Отвън чакаше автомобилът, с който дошлият си от Америка земляк трябваше да отпътува до София. Оттам с влак през Белград, Париж до Марсилия... И така много дни през океана.
Времето за изпращане се стопяваше като грудка сняг, внесена в топла стая.
Детето не се пускаше от майка си. Как не се умори от оная напрегната поза, от която ако го бяха отвързали, щеше да изсвисти като камъче от прашка.
Не искаше да припари към човека, който трябваше да го обгрижва в предстоящото пътуване. Както и той да се опитваше с ласкави думи да го придърпа към себе си. Детето гледаше под вежди, каквито всъщност нямаше, но погледът му създаваше усещане за рунтави, страховити стрехи над кехлибарените му очички.
- Е, невесто, времето ми изтече. Чака ме дълъг път - рече презокеанският пътник.
Жената пое с две ръце малката ръчичка на детето си и се опита да го подтикне към него.
- Па нема... - изрече то като гледаше злобно право в очите мъжа, който трябваше да го отведе в Америка и където нямаше повече да яде варена тиква на обяд.
Мъжът стана. Поклони се с шапка в ръка на жената като на мадам и преди да успее да се обърне към изхода, детето се изхвърли напред и го ритна в кокала под коляното. Остра болка сгърчи лицето на човека, но прихванал в чужбина културни обноски, овладя се, усмихна се на зверчето и като не рече нищо, излезе от стаята.
След малко колата запърпори. Изпращачите замахаха унило с ръце. Прибраха се в къщата, насред която жената с инатливото дете стоеше изправена, сконфузена, но неизразимо щастлива. В едната ръка продължаваше да държи синчето си, в другата американското куфарче със скромния му багажец за несъстоялия се път.
- Ми, невесто, що да ти река... - повдигна съчувствено рамене майката на емигранта.
- Ми, нищо - отвърна младата жена, чието инатливо дете я беше спасило от несторен грях.

Зад малката вратица Рожка проблейваше дрезгаво. Повдигна се на задни крака над портичката и лизна шапката с околожка на момченцето, обуто в голфче по модел от американска снимка.



Бойка АСИОВА е родена в Разлог. Инженер-химик по образование, но е работила като журналист в "Дума" и "Земя".
Автор е на книгите "Добрата дума" (1985), публицистика, на сборниците с разкази "Сребърна пара" (1987), "Да излъжеш дявола" (1999), "Мир вам, сто врабчета" (2001), "Приписки" (2003), "Време назаем" (2004), "Песните на мама" (2005) - сборник народни песни. Сборникът с разкази "Мъжко можене"(2002) и романът "Яловата вдовица" (2007, II изд. 2007) са издадени от "Жанет 45". За книгата авторката е номинирана за приза "Хеликон", носител е на наградата "Николай Хайтов" (2007).
Неотдавна излезе най-новата й книга- сборник с есета "Рецепта за камбана".

Без паспортна проверка за пътуващи от и за шенгенски държави

автор:Дума

visibility 312

/ брой: 59

Светофарите с различни сигнали за посоките

автор:Дума

visibility 314

/ брой: 59

Върнаха 48 млн. лв. от аванса за правителствения комплекс

автор:Дума

visibility 291

/ брой: 59

Протест в Унгария срещу корупцията

автор:Дума

visibility 336

/ брой: 59

Педро Санчес против независимост на Каталуня

автор:Дума

visibility 271

/ брой: 59

Израел ликвидирал командир №3 на Хамас

автор:Дума

visibility 291

/ брой: 59

Накратко

автор:Дума

visibility 235

/ брой: 59

Рецепта за катастрофа

автор:Дума

visibility 355

/ брой: 59

Пътят надолу*

автор:Валерия Велева

visibility 302

/ брой: 59

Цялата соросоидна сган - вън!

visibility 320

/ брой: 59

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ