Силното е силно още в името му: Исак Паси

Николай К. Василев

   
    Проф. д.ф.н. Исак Паси (1928-2010) е  роден в Пловдив в семейството на видния адвокат Соломон Исак Паси, който е бил испански вицеконсул в същия град. Исак Паси завършва Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски" през 1950 г. Става асистент в катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" (1952-1959) към Философския факултет на Софийския държавен университет. През 1957 г. защитава докторска дисертация на тема "Г. В. Плеханов и марксическата естетика". От 1971 г. е професор по естетика. Изследванията му са в областта на историята на естетиката, историята на западноевропейската литература.
    Проф. д.ф.н. Исак Паси е член на БКП. През 1993 г. в знак на протест срещу закона "Панев" се пенсионира и заявява, че не се отказва от идеите си "по естетически съображения".
    През 2003 г. проф. Паси е удостоен с орден "Стара планина" (първа степен) "за фундаменталния му принос в областта на българската философия, естетика и културология, за заслуги към Република България и по повод 75 години от рождението му".  През 2008 г. с указ на президента на Република България Георги Първанов проф. Исак Паси е удостоен с орден "Св. св. Кирил и Методий" (огърлие) "за особено значимите му заслуги за развитието на българската философия, естетика и културология и по случай 80-годишнината му". На 19 март 2008 г. при специална церемония в зала 1 ректорът на СУ "Св. Климент Охридски" проф. Иван Илчев връчва на проф. Исак Паси най-престижното академично отличие "Почетен знак на Софийския университет с огърлица".
    Исак Паси почина на 13 август т.г. 


    Исак Паси се превърна в мит.
    В "Автобиографични есета" (1994) българският философ конструира две метафори, които митологизират неговото творчество:

    Първата метафора

е недвусмислена, очевидна, традиционна: "През младостта си аз исках да полемизирам с всички и с всичко, охотно влизах в полемика и сам с пубертетна настървеност ги предизвиквах; нетърпимостта към чуждото мнение е едва ли не закон на младостта, както е закон и нейното желание да преобрази света по свой образ и подобие. Младостта е Лесинг."

    Втората метафора

 е парадоксална, изгражда се неочаквано: "С годините обикновено идва Гьоте - желанието му да отхвърлиш от себе си всичко, което е "друго", да се потопиш в онова, което намираш за красиво и добро, и сам да търсиш опорните точки на духа. Трудно ми е да реша дали в тази еволюция се отразява само броят на годините или и нещо, което неизбежно идва от тях - прозрението? Но си мисля, че сега разбирам по-добре, отколкото през младостта си, втората част на "Фауст". Елена в "Евфорион", радостта на творчеството, на продуктивността."   
Тези две метафори - родени от "чисто разточителната охота на деня" (Хегел) - имат съвършено конкретни измерения не само в творчеството, но и в живота на Исак Паси.
   
Един от най-просветените умове

Те изясняват, доразкриват все още неясната биографична връзка между духовните послания на един от най-просветените умове на Българи и психологическите прагове, които същият този ум е трябвало да преодолява във времето: академична завист, премесена с мъгляви отрицания и удари под кръста (тук само ще припомня текст от писмото, което Исак Паси изпрати на 17 май 1994 г. до акад. Йордан Малиновски, тогавашен председател на Българската академия на науките: "Господин председателю, поради неправилно проведените условия на законно обявения конкурс за академици и член-кореспонденти прекратявам участието си в конкурса за академик по философски науки и изтеглям представените за тази цел документи..."); характерно присъствие в интелектуалния пейзаж на страната, което лишаваше от възможност подражателите, имитаторите и различно оцветените епигони да превърнат неговите творчески постижения в система от философски правила, цитирани без кавички...
Текстовете на Исак Паси се себемитологизираха, сами се озвучаваха посредством някакво бароково разточителство във филиграна.
Исак Паси смяташе, че неговите студии за Цицерон, Хораций, Блез Паскал, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Густав Льобон, Дмитрий Мережковски, Анри Бергсон, Зигмунд Фройд, Карл Густав Юнг, Мигел де Унамуно, Хосе Ортега-и-Гасет, Лабрюйер, Сьорен Киркегор, Владимир Соловьов, Лев Шестов, Николай Бердяев, Томас Ман и др. трябва да бъдат прочетени два пъти - и като предговори към произведенията на класиците, но и като отделни книги.
Исак Паси провокираше своите читатели, защото търсеше ново съдържание във формата на портрета. Той не просто искаше да бъде разбран, той искаше да обучава всички...
Исак Паси приличаше на възрожденски книжовник от средата на XVIII, на будител, на монах, ако щете, който - съзерцавайки космополитното философско мироздание - пръв открива за България универсални сюжети, снети от регистрите на всеобщото хуманитарно познание.

Просвещавайки без остатък...

Винаги съм имал усещането - разлиствайки поредицата "Класическо наследство" на Университетско издателство "Св. Климент Охридски", че Исак Паси, просвещавайки без остатък своите читатели, е изследвал и себе си, своето лично израстване и проглеждане, отчитайки индивидуални, психологически отвоювани философски разстояния между своята младост (която при него "е Лесинг") и своята мъдрост (която при него "е Гьоте").
Исак Паси приличаше на Джойс, Форстър и Робър Грейвз, защото търсеше в отминали, забравени времена преживявания, близки до съвременните.
Подобно на Томас Мас и Херман Хесе той размишляваше върху изчезналите, но изначалните, изконните човешки стойности.
Исак Паси беше стратег в българската философската наука.

    Едно безкрайно чувство за принадлежност

към мистичното безвремие на човешката мисъл непрекъснато го изтласкаше към всемирните представи за мита, инстинкта, екстаза и интуицията за единство...
Цялото творчеството на Исак Паси олицетворява онова, което е обречено да остави диря: "Трагичното" (1963), "Философски литературни етюди" (1968, 1981, 1987, 1993), "Смешното" (1972, 1979, 1993, 2001, 2002), "Томас Ман" (1975, 2008), "Естетиката на Кант" (1976), "Френски моралисти" (1978), "Есета" (1981, 1987, 1993), "Немска класическа естетика" (1982, 1985, 1991), "Метафората" (1983, 1988, 1995, 2001, 2002), "Естетика на немския романтизъм" (1984), "При изворите на модерната естетика" (1987), "Проблеми, хора, спомени" (1992), "Автобиографични есета и други статии" (1994, 1997, 2002), "Към философията на живота. Осем философски портрета" (1994), "Биография на духа" (1994, 2000, 2004, 2005, 2007), "Мислители и мисли" (1995, 1998), "Руски мислители" (1996, 2000) "Фридрих Ницше" (1996), "Артур Шопенхауер" (1998), "Сьорен Киркегор" (1998), "Човек и хора" (1998), "Фрагменти. Миниатюри. Пътувания" (1998), "Съвременна испанска философия: Мигел де Унамуно и Трагедията на човека; Хосе Ортега-и-Гасет и Социологията на нашия век" (1999), "Философски миниатюри и фрагменти" (2000), "Ралф Уолдо Емерсън" (2000), "Шопенхауер, Киркегор, Ницше" (2001), "Николай Бердяев. Опит за философски портрет" (2001), "Мотиви на човешкото поведение: 14 социално-психологически етюда" (2002), "Избрани произведения в 6 тома" (2003-2004), "Човек не само с разум живее: Десет етюда върху европейския ирационализъм" (2006), "Мотиви на човешкото поведение: 60 социално-психологически етюда" (2006), "Френски мислители" (2007), "Философски портрети" (2007), "Философски портрети, миниатюри и фрагменти" (2008), "Философски послания" (2008), "Автобиография. Четиридесет и четири философски преживявания" (2009)...

Нещо от трагизма на рицаря


    Недвусмислено видение, спасено от детската ми чувствителност, възстановява образа на висок човек с къдрава коса и рижа барокова брада, който влиза в университетската аудитория с изтъркани джинси и дънково яке...
Това е оптимистичен щрих към физическия портрет на Исак Паси от 70-те години на миналия век...
Но в оптимизма на Исак Паси имаше и нещо от трагизма на рицаря и неговото показно разточителство.
В поведението на Исак Паси хората виждаха черти от възкръсналите романтични духове, наречени Просперо и Ариел...
Исак Паси живееше в два свята - единият беше светът на вежливостта и романтика, другият беше светът на простите човешки истини...
Исак Паси ненавиждаше простите човешки истини, затова беше превърнал дома си в недостъпна крепост.
Исак Паси просвещаваше до последния момент от живота си.
Бунтът срещу външното, срещу реториката, срещу научния традиционализъм винаги ще напомня усилията на Иска Паси да докаже, че когато една хуманистична идея започне да говори толкова интимно и така тържествено, както само религиозният обред може да го стори, тогава тя самата се превръща в своеобразна религия, поемайки всички задължения и отговорности на свещения ритуал... 
Университетският професор знаеше, че силното е силно още в името му: Исак Паси...