Проникновен прочит на гениалния Алеко

Елена АЛЕКОВА

Петко ТОТЕВ е роден е на 12 януари 1932 г. в с. Бичкиня (днешен квартал на Габрово). През 1950 г. завършва Априловската гимназия в Габрово, а през 1956 г. - българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Учител е в гимназията в Котел и Априловската гимназия. През 1960-1962 г. специализира във в. "Литературная газета" и сп. "Вопросы литературы" в Москва. Работи като редактор във в. "Литературен фронт", изд. "Народна култура", Партиздат. От 1973 до 1990 г. е зам. главен редактор на в. "Антени", през 1997 г. - главен редактор на в. "Български писател", а от 1998 до 2004 г. на в. "Жарава". Автор на над 1100 публикации в литературната и обществено-политическата периодика, както и на книгите "Литературни статии" (1974), "Политическата сатира на Георги Кирков" (1974), "Алеко Константинов" (1977 и 1990), "Книги за препрочитане" (1979), "За него - Живота" (1983), "Винаги има и други" (1988), "Поети" (2002) и "Белетристи" (2007). От 1978 г. е носител на орден "Кирил и Методий", а през 1981 г. получава званието "Заслужил деятел на културата".

В едно от малкото неща, писани за Петко Тотев, прочетох, че в анализите си той "подчертава единодействието на публицистиката и художественото слово, романтиката и реализма, критичността и градивността на българската многовековна духовна приемственост". Подчертавам думите: ЕДИНОДЕЙСТВИЕ, ГРАДИВНОСТ, ДУХОВНА ПРИЕМСТВЕНОСТ. Това е една сгъстена, абсолютно точна характеристика на всичко онова, което е Петко Тотев и което той е сътворил. Малко е да се каже - написал. Защото той винаги не само, не просто пише. А именно твори, сътворява. Което значи гради. И надгражда. Неговите статии винаги са не само, не просто анализи, констатации за нещо. Те са градеж на нещо ново. Проникновения зад видимото на онова, което вече е било. А и често - надникване в бъдещето. Не преувеличавам.
Сигурно сте забелязали как от човек на човек, от творба на творба прехвърчат искри, как на място, където огънят е изтлял, внезапно припламва ново пламъче и се разраства. Така се е получило и при Алеко Константинов, който след повече от век в лицето на един наш съвременник е намерил своя приемник - Петко Тотев. Не става дума само за съвпадения от рода на датите на раждане (Алеко Константинов е роден на 13 януари 1863 г.) или за това, че и двамата са завършили Априловската гимназия, да речем. По същество книгата на Петко Тотев "Е, ами кога ще живеем?" е един проникновен прочит на гениалния Алеко.
 Удивителни проникновения в миналото ни като народ. И пророчески надниквания в бъдното. Бай Ганьо е вечен - не само като литературен герой, но и като обществен типаж. Ала е вечен и Щастливеца - не само като Дух, но и като Плът - в лицето на неколцина щастливци, предпочели тихите съзерцания пред светската суетня, един от които е авторът на "Е, ами кога ще живеем?"

Просветление от миналото към бъдното


Самият Петко Тотев с безпогрешния си художнически усет е уловил онова просветление, което се предава от миналото към бъдното в националната ни духовност: светите братя Кирил и Методий - патриарх Евтимий - Апостола - Щастливеца... Но при него прозрението е не само по посока на вертикалата (време), а и по хоризонталата (пространство): Дон Кихот - Щастливеца - Джордж Гершуин - Чарли Чаплин... Спрямо Щастливеца просветлението продължава в друга плоскост - писателят според Петко Тотев притежава "моцартовско дарование", способност за "философски синтез", но и за "пророческо проникновение". И в друга плоскост - социалната идея: "Странните хора, наричани от дремиградците "чучулиги", са дълбоко убедени, че идеалите не са празна работа, както мисли жадната за облаги сволоч, че има идеи, способни да променят света. И започва - още преди появата на Бай Ганьо - велика битка за социална справедливост, за братство и равенство, която срутва кумирите на капитала. Изкачването на Бузлуджа и Черни връх става почти едновременно".
И още... Поканата на Щастливеца до Черни връх е покана "за ново мислене, за изкачване към други представи за човека и света, за коренно различна цивилизация, за здраве душевно... Само ако поемем към върха, можем да поемем чист въздух..." Това е покана - пред надвисналия нов потоп да се поеме "по стръмнините към Ноевия ковчег". И най-важното разширение според мен: "... хвърковатите бележки на Щастливеца ще са сред много малкото ни оправдания пред Страшния съд".
Но също тъй - по вертикалата и хоризонталата - продължава и спиралата на мрака. Петко Тотев не ни е спестил тази - уви! - безрадостна истина за живота. Но защо да се съсредоточаваме върху мрака. И без туй на огромни порции той повседневно ни се сервира от така наречените медии.

Две успоредни противоположности

Мракът и светлината според Петко Тотев се движат във времето и пространството успоредно и няма как да се пресекат, да си повлияят взаимно. Няма как мракът да затъмни светлината, нито как светлината да освети мрака. Въпреки това неразрешимо съперничество обаче авторът допуска възможна приемственост между противоположности от друг характер. Достатъчно е да си спомним колко елегантно той преодолява противоречието между любовта към отечеството например и съвременната тенденция за превръщане на света в "глобално село":
 "Тъкмо българската природа нашепва - след толкова пътувания по света - образа на достойна, съвършена родина, пълноценна в своята първозданна красота, възвишена и чиста, неопетнена от корист и хитрост, незамърсена от грубост и сквернословие, незагубила мяра и свян във величие и победи, недокосната от робство и позор в дни на изпитания. Единствен в своя род романтичен образ слива мечтаната родина с бленувания Свят и Космос, без да се появяват тъй познатите мъгли на претенциите за нещо на всяка цена универсално, космополитично, без никакво отдалечение от най-естествения, най-земния образ на България. Напротив - всичко е постигнато чрез непрекъснато доближаване до него - доближаване всеобщо и благородно дори и само като физическо движение".

Духовното срещу бездуховността


Книгата "Е, ами кога ще живеем?" излезе непосредствено в началото на тази година, когато нямаше и помен от събития, които ще доведат обществото ни до предсрочните избори на 12 май 2013 г. А по какъв невероятен начин редове от нея кореспондират с днешния ден, с наглостта на тези, които за четири години доведоха народа ни до просешка тояга: "Спонтанният вик на Бай Ганьо "Идеали! Бошлаф!" - пише Петко Тотев - е глас на "природния човек", който навсякъде предпочита да има поне гарга в ръцете си, вместо седем жерави в небето".
Вместо да поемат отговорност за мизерията, до която ни докараха, за престъпленията спрямо нас, които извършиха, те продължават да мътят водата на днешния политически живот с една-едничка цел - да се докопат отново до властта. Всичките им стъпки отпреди и след изборите показват единственото им стремление - "гарга в ръцете". Никакви идеали, никакво небе, никакви жерави!
Пренесено на българска земя (през думите на Петко Тотев от статията му "До Бай Ганьо и назад"), това звучи така: "Бай Ганьо се интересува от Алеко Константинов. Той сетне ще го убие - и в живота, и за хиляден път в съзнанието - но интересът е искрен. Неимоверно висока цена се заплаща за всеки миг на среща между духовното и бездуховното".
И тук закономерно възниква въпросът: Дали днес духовното ще надделее над бездуховното? Всеизвестно е, че когато казваме Щастливеца, ние знаем, че това е Алеко Константинов. И никой друг. А когато казваме Бай Ганьо, знаем, че той няма конкретно име. Защото името му е легион. Знаем, че той няма конкретен образ. Защото е въплъщение на световното зло. На злото, което разяжда душата и тя изсъхва и умира. Като казах "легион", имах предвид оня, бесноватия, от земята Генисарет, когото Иисус пита как му е името, а той отговаря: "легион". Бесовете обичат глутницата.

Бесовете обичат тълпата

...Бесовете обичат анонимността. Защо ли? Защото се страхуват. Страхуват се от бездната, която ще ги погълне. Страхуват се от високото, откъдето ще паднат и ще се разбият. Страхуват се от светлината, която ще освети делата им и ще ги погуби. Затова някак естествено е, когато говорим за Алеко Константинов, непременно да става дума и за Бай Ганьо. Защото ръстът на людете, които носят и съхраняват духовността, се съизмерва не сам по себе си или в сравнение с делото на другите ревнители за духовност, а в сблъсъка с бруталността, която техните опоненти излъчват. Щастливеца и Бай Ганьо. Будителят и онзи, чието име е легион. И дори ако цената от тази среща между духовното и бездуховното е неимоверно висока... Нищо! На 11 май 1897 г. куршумът, изпратен от Бай Ганьо, настигна Щастливеца. Но тъкмо на тази дата Щастливеца се роди за безсмъртието, а Бай Ганьо окончателно подписа смъртната си присъда. Така съдбата на Щастливеца ражда недвусмислено в нас вяра, че Духът е по-силен от Плътта. Че Доброто в крайна сметка бележи победа над Злото. Че има спасение за човека.
В "Е, ами кога ще живеем?" Петко Тотев говори за трите жажди, които измъчват човека - жаждата за злато, жаждата за власт и жаждата за първенство. Сега да си спомним за трите изкушения на Иисус в пустинята: с хляб, с власт над целия свят, със себелюбието, които той преодолява с чисто сърце. Значи спасението е възможно! Пътят към него вече ни е даден. Трябва само да го извървим.