Поезия

Галена ВОРОТИНЦЕВА е родена на 1 януари 1962 г. в Шивачево, Сливенска област. Завършила е българска филология във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" и журналистика в СУ "Климент Охридски". Работила е във вестник "Твърдишки глас" като редактор и репортер; в социален дом за деца и юноши "Стефка Чамурова" - град Твърдица; била е преподавател по български език и литература в СОУ "Георги Каревелов" - гр. Шивачево. Сътрудничила е на радио "Канал Ком". От 1989 г. работи в чужбина.
Наградена е в националните конкурси за поезия "Още стихове за вечните неща" - 2009 г., "В полите на Витоша" - 2010 г.; носител е на първа награда от международния конкурс "Мелнишки вечери на поезията" - 2010 г.

Молитва

Не те намерих, Господи, в небето -
завръщам се сама след всеки полет.
Дали не си зад прашните пердета -
съвсем до мен? За всяка луда пролет  
помолих те за прошка. Ти къде си?
Ела нощес, ела на чаша вино,
че нощите са непосилно тесни
от праведност, скрепена с твойто име.
Ела да скърпиш тялото с душата,
изправени на нож откак съм жива,
с целувка спри на дявола ръката
за дяволската жажда да ме има.
Ела и дай ми сили да измия
ръцете на поредната измяна
и после от страха си да се скрия
в тъмницата на сто самозабрани.
Ела на гости, Господи, в съня ми -
там всеки със съмнение наднича.
А после с мен  ще прекосиш деня ми
очовечен, какъвто те обичам.

1991-май, 2009


 Еднопосочно

Еднопосочно ще вървя,
дори светът да се обърне.
Аз две и двеста разпилях.
На сладост и на сол обръгнах.
Да сея, без да жъна, свикнах
живях без признак на живот.
Кога ли Господ ще ме викне
да  плащам сметки като поп?
Но ще му кажа:  - Боже, виж! -
замесих пръст, дъжда изплаках
и в сетна дупка на каиш
душата си скопчах, но чакам
в оная, цъфналата ръж,
дори на оня свят да никне,
щом път ми отреди веднъж -
ще  ида - само да ме викне!
Помагай, Боже, да вървя -
от днес за утре, ако скътвам
надежда, вяра и инат,
все някой ден ще свърши пътят.
А  той, ако се умори -
ще ме боли - ти знаеш колко.
Тогава, Боже, ми прати
за цяр една по-силна болка.

21.04.2010
Атина

 Софра за врабчета

Елате да се стоплите, бе хора!-
сега ще ви подпаля стих и песен,
ще дръпна двете излинели щори,
ще ви постеля облаче небесно.
И без това ме гони тиха лудост -
на бял кон вятър откога ме вее.
Щом само три дни трае всяко чудо -
какво му е на нокти да живееш?!

Какво му е дори да не живееш?

Елате на софрата ми, че че имам
от лани вино - няма ги мъжете -
един си тръгна - други се спомина
и бурето да ритна под въжето
ми иде. Но да мине тази есен -
знам въздухът как става на решето,
надупчен от снежинки и от песен,
натикан от безкрая във кьошето...

Елате - да премине тази есен...

Тук идват две врабчета на  перваза -
раздърпани, премръзнали и гладни -
не искам щурав вятър да им каже,
че просто гръмнах  гръм когато падна,
че слънцето в един разголен юли
опече ме - окото му не мигна.
Елате ми. И нищо не сте чули.
След вас на пръсти тихо ще раздигна.

...и  ще изтупам спомена от юли.