Primavera

Петър ДЕНЧЕВ е роден на 8 август 1986 г. във  Варна. Завършил е IV езикова гимназия "Фредерик Жолио Кюри". Неговият разказ "Малако", искам да остарея" е един от двата наградени на конкурса "Екстаз" на сп. "Алтера" (2006). Получава втора награда на Националния младежки поетичен конкурс "Веселин Ханчев" (Стара Загора, 2006). С романа си "Тъй, както мъж целува жена, която обича" печели конкурса за нов български роман "Развитие" за 2007 г. В момента учи театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Режисьор на спектаклите "Смъртта и Дяволът" от Франк Ведекинд в Младежки театър "Николай Бинев" София, "Схватки" от Катрин Нейз в Учебен драматичен театър НАТФИЗ и "Слугините" по Жан Жьоне в Учебен драматичен театър НАТФИЗ.

Има женски гласове, които ме разплакват. Нещо в трептенето и преноса на звуковата вълна ме кара да настръхвам, космите по гърба ми се изправят и понякога трябваше да забивам нокти в нещо меко, за да не извикам от болка. Понякога не само пеенето ме разплакваше, думите, говоренето, стоновете. Започвах да плача, болката, която изпитвах, не беше силна, понякога това беше просто надигаща се радост, която гъделичка дланите ми отдолу, дразни връхчетата на пръстите ми, кара пръстите на краката ми да изтръпват и аз започвам да се движа, стъпалата ми оформят неясен танц върху пода. Марти крещеше като обезумяла, а лекарят и две акушерки се суетяха около нея, окуражаваха я. Мисля, че не вършеха особена работа. Първоначално тя държеше ръката ми, стискаше я, след това заби ноктите си в нея и от мен потече кръв, която не ми направи впечатление. В началото, когато болката й не беше толкова силна, а се чуваха леки стонове, плачех. След това виковете й излязоха извън обхвата на онова физиологично дразнене, което ме разплакваше. Майка й запя странна песен, която не разбирах, защото не слушах и тогава сълзите ми потекоха отново. Не ми се гадеше от болницата, както винаги досега. Песента се повтори много пъти, радостна и тъжна, с особена меланхолия. Бащата на Марти дойде и с насълзени очи ме целуна по челото. Вгледах се внимателно в слепоочията му и след това познах нейния профил. Тя продължаваше да крещи, имах чувството, че това продължава вече цяло денонощие. Вече нямаше нужда от окървавената ми ръка; не я бях избърсал и кръвта се беше съсирила с цвят бордо. Мислех, че е по-тъмна. Седях сам в ъгъла, отдалечен, и изживявах първия разговор с моето въображаемо дете. Представях си как Давид седи в горни ляв ъгъл на тази болнична стая и наблюдава своя страхлив и тъжен баща и копнее, някога когато малките крака вече могат да държат тялото му изправено, да целуне моето чело, и да разпознае своя профил или този на майка си в огледалото.
На своето въображаемо дете давам името Давид, за да мога да измисля неговия живот. Представях си собствената му усмивка, не особено ясно, защото песента, която се запяваше отново и отново, ме разсейваше, караше ме да забивам нокти в имитацията от изкуствена кожа на седалката и замъгляваше погледа ми. В един момент дори помислих, че съм изгубил съзнание - Марти крещеше, майка й пееше на фалцет, баща й мълчеше; фалцетът ме побъркваше, караше ме да треперя, да се треса встрани, сякаш не съм част от събитието, а аз го преживявах като вибрацията, която ме пронизва и кара вътрешностите ми да туптят.
Давид се роди такъв, какъвто си го бях представял - малък, толкова малък, че се притеснявах да го докосна, за да не причиня спирането на и без това увреденото му сърце. Представях си шока, който изживява при първите глътки въздух, които поема; кислородната среда със сигурност го потискаше, както всеки, който е бил скрит от този свят. Бях спрял да се треса, ръцете ми неистово трепереха; наложи се да ми дадат успокояващи. Не си спомням Марти; не мога да кажа как изглеждаше тя. Нито мога да разбера как се чувстваше, защото дори пътят към собственото ми рационално съзнание беше блокиран.
Всички прогнозираха, че Давид ще живее не повече от петнадесет минути. Смятаха, че сърцето му ще спре заради вродените аномалии, но Марти искаше да го роди и да го види. Затова наричам Давид "моето въображаемо дете", "моето въображаемо момче". Защото ми се иска да е разбрал, че го е имало поне за малко, че е съществувал и че е бил обичан; защото искам да знае, че е имал майка и баща, че първата пролет е била чудото на неговото раждане и болката, която сме му причинили с раждането, не е била нищо повече от любов, която той е заслужавал. Сега, когато си представя колко самотен е бил, докато е седял там, където си го представях, малко съжалявам. Извинявай, мое малко момче, че те оставих горе да чакаш сам собствения си край. Сигурно си се чудил защо баща ти се тресе на стола и забива пръстите си в седалката му. Защото баща ти е в истерия, че те има, и че те няма - едновременно, мое малко момче.
Дълго време всички седяха скупчени над кислородната камера. Аз като естествено срамежлив, не се бутах, а си представях моето момче и желанието му да погледне отвъд сивия полумрак на неясното начало, който го обгръща. Почти се бях успокоил, когато след двадесет минути сърдечният му ритъм започна да отслабва; всички един по един започнаха да целуват и прегръщат малкото тяло на Давид; след това изненадващо той се върна в норма и ми се стори красив в моите ръце, малък и ценен. И това се повтори много пъти.
Чудех се кое е по-ценно, Давид, да те държа в ръце тогава и да се опитвам да разбера колко те обичам, или да продължавам живота, който няма да изживееш във въображението си. Мислех дали да протегна ръка към онзи ъгъл, откъдето си мислех, че ме наблюдаваш, за да можеш да докоснеш поне върха на пръста ми с твоя въображаем пръст. Исках да взема този стол, в чиято седалка забивах пръстите си, да стъпя на него, защото таванът беше високо, много високо и да протегна ръка нагоре. Ръцете ми бяха пълни с любов, можех да ги протегна, да си вземеш малко, така както се вземат ядки. Да похапнеш малко любов, така както се яде вкусен сладкиш, който не искаш да свършва; всички тези неща ще научиш как стават в бъдещето, ще си ги фантазирам и ще те науча. Обещавам.
Всички щяха да ме обвинят в неуважителна глупост или лудост, ако се бях изправил на стола, на който бях седял и бях протегнал ръце към моето въображаемо момче, докато ти дишаше истински в ръцете ми. Затова не ми се сърди. Направих го, след като ти си замина и майката на Марти, която трудно наричам твоя баба, изпя онази песен на погребението. Ако си бил още там, сигурно си спомняш, че веднага след твоето погребение се върнах в тази болнична стая, която не ми беше станала чужда. Стъпих на стола. Изправих се и сякаш някой леко ме дръпна за ръцете, докосна ме нежно и аз изревах от радост, гърлото ми пресъхна и аз се надигнах на пръсти и чувството, че ти нежно ме придърпваш към себе си, се повтори. Извиках като диво животно, което е ранено. Нещо в мен се скъса, изгубих равновесие и паднах от стола. Ударих главата си, която после превързаха. На твоя истински брат днес показвам белега. И се моля, да не става така, че да умра твърде рано, за да ме погребва във влажната пролетна почва. И баба ти му пее онази песен "Primavera". Тогава аз излизам от стаята, защото се притеснявам, че състоянието, в което ме докарва, ще уплаши истинския ти брат. Аз му разказвам как си. Показвам му снимката ти в малкия ковчег, който беше голям колкото кутия за обувки. Но му казвам, че си най-истински в някой ъгъл, от който можеш понякога да докоснеш някого.
Много искам, като дойда при теб, Давид, да си поговорим. Защото аз не знам как звучи гласът ти. И съм сигурен, че първата пролет на твоето раждане беше начало на нещо, което няма да има край. За никого.
Само се притеснявам, че много съм остарял. Ще ме познаеш ли?