Премълчавана истина

Георги Пенчев

Писателят Давид Овадия настоятелно поиска да се срещне с проф. Йордан Йотов, който беше тогава член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Лесно беше да се досетя за повода, а и Давид ми го подсказа.
 Преди време беше излязла негова мемоарна книга за партизанския отряд "Антон Иванов" - "Дед или разгромът" и из Пловдивския край беше започнало брожение. Дочуваха се приказки, че  окръжното партийно ръководство замисля да накаже писателя. На млади години Давид Овадия е бил  партизанин в този край и беше написал няколко книги за тези свои патила. Но това беше някога, а сега над главата на Давид се струпваха облаци.
Негодуваха участници в съпротивата, и не само те, на които разказаното от писателя за партизанския живот им се стори неистина и клевета. Бяха готови да го подложат на жесток съд.
 През ония години беше се наложило като неписано правило, че за антифашистката съпротива трябва да се разказва приповдигнато, да се изтъкват преди всичко героичното начало, саможертвата, примерите на смелост и другарство. Имаше оправдание за такъв подход. Участвалите в тази борба и преди всичко онези, дали живота си за идеал, в който са вярвали искрено, не са мислили за облаги и постове. Били са честни идеалисти. Мемоарната литература и пропагандата съзнателно изтъкваха героичните страни от борбата на партизаните и партизанското движение. Беше изграден светъл ореол.
А тази книга на Давид Овадия посягаше върху него. Тя се опитваше да покаже по-пълната истина, която малцина познаваха. Защото в тази борба освен героизъм и подвизи е имало и не толкова светли прояви.
  Запомнил съм тази среща. Давид Овадия явно се вълнуваше. Той имаше говорен недостатък и  заекваше, като приказва. Сега това личеше много явно. Мисля че и професорът беше притеснен. Той се срещашe често с писатели и с други хора на изкуството и лесно намираше приказка с тях, а сега беше неспокоен и напрегнат. Предварително говорихме твърде подробно за писателя Давид Овадия, за талантливия поет, който в ранните си години беше дал път в литературата на много даровити писатели, сам беше автор на поезия и белетристика с високи нравствени внушения.
 Още от първите минути това напрежение започна да изчезва. Давид започна да говори без излишно запъване. Мина толкова време и съм забравил подробности от разговора, но няма да забравя, че в някакъв момент станах и попитах Йотов дали да не изляза, за да останат сами. Той ме спря: "Защо да излизаш? Трябва да знаеш цялата истина. Ти си писател, литературата е длъжна да говори откровено"
Разговорът беше приел странен, неочакван обрат. Говореха за отношението на пловдивчани към книгата и разказаното в нея. Давид беше чул ясно, че писателят има право и е длъжен да говори истината. Вече бяха забравили повода да се срещнат и бяха се отправили по следите на спомени и забравени случки из някогашния им партизански живот. Единият е бил в отряд "Чавдар", а другият - в отряд из Пловдивско, но бяха намерили много общо в случки и преживелици. Те не говореха за подвизи и смелост, а за една друга и непозната страна на партизанския живот.
 Слушах ги и си мислех, че наистина сме били наивни, дето такова сложно и пъстро движение като партизанското, сме го възприемали едностранчиво и опростено. Събирали се хора от различни възрасти, с различно образование и опит и е трябвало да живеят като семейство. И нещо много по-важно - да са готови всеки момент да рискуват живота си заради другия, който дори непознат, е твой другар по идея. И не сме мислили, че различните хора са имали и различно поведение в трудните ситуации.
Двамата бяха се приближили един до друг, пренесли се през годините, те връщаха времето на своята тревожна младост. Не разказваха за битки и подвизи. Припомняха си за обикновения партизански бит, за отношенията между различни хора, за случки, които и тогава, а и сега, продължаваха да тревожат съвестта им. Онова, за което разказваха, не го пишеше в книгите. Но то е важна част от истина за партизанското време и за трудната съдба на партизаните.
Може би защото гладът е бил постоянен спътник в този живот, възкръсваха спомени как командирите и в най-гладните дни имали какво да ядат. Когато другите гладували. Правели го скришом, но как да се скриеш, когато гладът изостря всички усещания. Партизани след акции също прикривали по нещо за трудни дни. Станело ли известно, следвали най-сурови наказания. Спомняха си за момчета, които заради коричка хляб получавали куршум. Разказваха как за дребни прегрешения също следвал куршум. Тези, които отсъждали наказанията, не били светци. Понякога грешели повече от другите.
Единият разказваше, другият го допълваше и започвах да мисля, че сякаш става дума за един и същи отряд, за едни и същи хора. Всичко, което слушах, беше изненада за мен. Стоях сепнат и изтръпнал. Една легенда, с която съм живял години, изчезваше, за да стори място на истина, която е тъй естествена и логична.
Макар толкова сурова и грозна.
Онова, което най-дълбоко ме потресе и което щом си спомня, и сега настръхвам, дойде сякаш изневиделица в разговора. Или пък стигнаха до него естествено, а на мен се стори като гръм от ясно небе. Съзнанието ми не искаше да го побере.
Спомняха с мъка и съжаление как по време на походи и акции партизаните, които били ранени или от слабост не издържали, били разстрелвани от своите! Не помня кой първи каза за това, но другият го подкрепи и разказа за такива случки и в техния отряд. Малко е да се каже, че всичко, което бях слушал и чел за партизанското движение и за неговия светъл ореол, потъна в облак. Истина, която съм приемал на доверие и с искрена  убеденост, беше разколебана. Защото съм я възприемал емоционално и не съм мислил за корените и същността. С времето и други такива истини бяха разколебани или подложени на съмнение. Защото животът не е едноцветен, защото големите и сложните явления имат много и неподозирани дълбочини.
Голямата истина за риска и подвига на партизаните и тяхната борба не може да бъде променена, но трябва да се познава в цялата й дълбочина, да се знаят всичките страни на тази истина.
Скоро след тази среща отношението към  писателя Давид Овадия и неговата книга за разгрома на партизанския отряд "Антон Иванов" се промени, а критиката оцени творбата на писателя като искрена и талантлива повест за мъжеството и подвига на българските партизани...
Години откак писателят партизанин Давид Овадия се пресели в другия свят. Но и сега, като си спомня за него, сякаш виждам вдъхновеното му зачервено лице и неговите силни светещи очи, които останаха докрай отворени за святата истина.