Защо водното ни богатство изтича безполезно?

Иван Върлев*

В сравнение с много други страни България не е особено богата на водни ресурси. Това твърдение се подкрепя и от факта, че водноелектрическите централи например в Швеция, Канада и др. покриват над 50-70% от общо консумираната енергия, а в България този процент е около 7. През средна климатична година речният отток у нас е около 19 млрд./м3, докато през суха година намалява на 11 млрд./м3. Около половината от този отток е през периодите на интензивни валежи, когато основната задача е водите да се отвеждат безопасно. Характерна особеност е, че това богатство тече и ако не се използва днес, изтича безполезно.
От различните клонове на водното стопанство приоритет има питейното водоснабдяване, което понастоящем

задоволява нуждите на 98 на сто

от населението. За него се изразходват около 1,4 млрд./м3, докато за индустриални нужди са необходими 1,2 млрд./м3. През последните две десетилетия в тези области са възниквали и съществуват редица проблеми, каквато беше напр. водната криза в София през 1995 г. Решения за тях продължават да се търсят, тъй като те са свързани основно с финансирането.
Съвършено различно обаче е състоянието на напояването на селскостопанските култури. През 80-те години на миналия век към плодородните ни земи се отправяха 3-4 млрд. м3 вода, с които се напояваха 7-8 млн. декара. От посочените цифри се вижда, че при рационално използване на водните ресурси напояването е основен консуматор на вода. Следващите безспорни факти са без прецедент в света. За последните 20 години напояваните площи у нас трайно паднаха на "дъното" - под 0,4 млн. декара. За сравнение в Гърция се напояват 11, в Румъния - 8, а в Сърбия 1,1 млн. декара.
Причините за невероятната криза в напояването са десетки. Една от най-съществените е разделянето на обработваемата земя у нас на 20 милиона парцела! Голяма част от най-малките напоителни канали, редица помпени станции, съоръжения и др. бяха разрушени вандалски през периода 1990-1993 г.  Държавата, която въпреки охранителните си органи 

допусна масово унищожение

на тази нейна собственост, сега трябва да я възстанови. Това е възможно да стане през следващите 4-5 години, след което тези съоръжения да се предадат за ползване и съхранение на сдруженията за напояване. За възстановяване на малката канална мрежа могат да се използват и европейски фондове (Мярка 125).
Другата важна причина за сегашното състояние на напояването са абсолютно неизгодните цени на водата, доставена от търговските дружества "Напоителни системи". При гравитачно транспортиране тя струва около 0,26 лв./м3, а при помпено изкачване - над 0,40 лв./м3. Това означава например, че при напояване на царевица, слънчоглед, соя и др. култури стойността на допълнителната продукция не може да покрие дори цената на водата. А когато към разходите на производителя се добавят и тези за труд, инвентар и подготовка на площите, става ясно защо съхнат растенията на площ от милиони декари дори в районите, където има годни напоителни системи.
Проблемът с цената на водата обаче се върти в "омагьосан" кръг. Основните разходи на "Напоителни системи" са в категорията на "постоянните" разходи. Поради това, когато се използват само 5-7% от годните площи, необходимата вода за напояване е малко и следователно себестойността на 1/м3 е изключително висока. Този резултат не е изненада, тъй като едва ли в света съществува предприятие, което при използване на 7% от капацитета му да е печелившо. Ако вместо 0,4 у нас се напояват поне 1 млн. декара, себестойността на водата ще намалее повече от два пъти! Но въртенето в "омагьосания" кръг: "малко напоявани площи - висока цена на водата" продължава вече 20 години! Едно от малкото възможни решения е цената на водата за напояване за полските култури да се лимитира до 0,12 лв./м3, а за зеленчуци, овощни градини и др. - до 0,20 лв./м3. При такива цени

производителите ще имат изгода

от напояването, площите неизбежно ще нараснат, а себестойността на водата ще намалее. Това решение може да се реализира единствено с помощта на държавата. За да се покрие разликата между сегашната себестойност (напр. 0,26 лв./м3) и цената (напр. 0,12 лв./м3) в течение на 4-5 години, "Напоителни системи" трябва да бъдат подпомагани финансово. През първата година ще са необходими около 10 млн. лв., като тази сума постепенно ще намалява и в края на периода ще стигне до нула. Тогава при напояване напр. на 1 млн.декара себестойността на водата ще спадне под лимитираната цена (напр. 0,12 лв./м3). Като не се подценяват и други съществени причини, каквито са огромните загуби на вода от филтрация в каналите (над 70%!), може да се твърди, че без решаване на проблемите с малките канали и цените на водата напредък в напояването няма да има.
Предлаганите решения не са нещо изключително и оригинално. Практически всички съседни държави подпомагат развитието на напояването си. Така например в бюджета за 2012 г. на Сърбия са предвидени 50 млн. евро за увеличаване на напояваните площи, които се оценяват като крайно недостатъчни. В следващите години се предвижда напояването в тази страна да обхване 11 млн. декара.
Нормално е в период на всеобхватна икономическа криза обществото и управляващите да търсят и най-малките допълнителни източници за увеличаване ефективността на икономиката. А в плодородната българска земя и благоприятния климат се крие огромен неизползван потенциал, който е 3 пъти по-голям от сегашното производство. На специалистите е известно, че например през 70-те и 80-те години България беше износител №1 в Европа на домати. Ето защо е крайно време да се положат специални грижи от държавата за възстановяване на зеленчукопроизводството и износа на тази продукция. Стойността на нашите зеленчуци е сравнително висока и поради изключителните им вкусови качества, така че не е трудно да се намери реализация в чужбина. 
Научни изследвания на БАН, Селскостопанската академия и др. доказват, че наред с нуждите на питейното и индустриалното водоснабдяване, при разумно управление на водните ресурси у нас могат да се напояват над 7-8 млн. декара. От направените оценки на "Напоителни системи" се установява, че годни за напояване в момента са над 5,5 млн. декара. Но тъй като не се напояват дори 3 млн. декара, т.е. половината от годните, нашата икономика понася огромни загуби, които превишават 300-400 млн. лв. годишно. Ако в близките години напояването се възстанови на 6-8 млн. дка., очевидно е, че икономиката ни ще получава

над 600 млн. лв. допълнително

С други думи: посочените по-горе разходи за възстановяване на напояването са скромни в сравнение със загубите през последните 20 години.
Сега в България има над 170 големи и около 2000 малки язовира. Обемът на завирената вода в тях надвишава 5-6 млрд. м3. За да работят нормално и безопасно за населението, тези съоръжения се нуждаят от непрекъснато наблюдение и поддръжка. Именно липсата на подходящо поддържане и управление е безспорната причина за трагедията с язовир "Иваново". Като се имат предвид данните, посочени в началото на материала, можем да направим извода, че през сухи години използваемият воден отток в реките е 5-6 млрд. м3 за година. Толкова приблизително е и обемът на изградените язовири. От тези цифри следва да се извадят 3 млрд. м3 за питейни и индустриални нужди. След което възникват най-малко два въпроса.
1. Допустимо ли е 2-3 млрд. от ограничените водни ресурси, вместо да напояват жадната ни земя, да се изтичат безполезно извън границите на страната?
2. Има ли институция и ръководство, които следва да носят отговорност за огромните загуби?
От множеството разисквания и дискусии, проведени със специалисти от "Напоителни системи", инженери и техници от сдруженията за напояване и др. стана ясно, че почти всички споделят изложените тук констатации и предложенията за решаване на проблема. Тези специалисти обаче нямат възможността да променят съществуващите законови уредби и правила, т.е техният глас не се чува. Нещо повече - от 2002 г. насам от научно-техническите съюзи на "Специалистите в земеделието" и "Водното дело" многократно са отправяни официални предложения до Министерството на земеделието за излизане от кризата в напояването. Но за съжаление традиционно те са оставени без отговор и реакция.
Затова добронамерено и настойчиво за пореден път предлагаме министърът на земеделието да се информира в детайли какво е състоянието на сектор "Напояване" у нас и какво е в съседните страни. Само с решение на най-високо управленско равнище може най-сетне да се прекъсне безполезното изтичане на над 3 милиарда кубически метра от ограниченото водно богатство на България!
--------------------------- 

* Авторът е проф. инж. д-р. на селскостопанските науки