Сутрешните часове на руската перестройка

Андрей Грачов
списание “Огонек”

Дори очакваната смърт идва неочаквано. Смъртта на Константин Черненко през март 1985 година едва ли е учудила някого, особено след като нейното неумолимо приближаване бе оповестено по телевизията пред цялата страна с тягостната сцена на неговото гласуване на изборите в импровизирана „избирателна секция“, изградена в съседство с болничната му стая. И все пак, изглежда тогавашното партийно ръководство бе стреснато от смъртта на Черненко. При отсъствието на каквито и да било легални институции и традиции на приемственост в ръководството на съветската власт и, естествено, пълната невъзможност тя да се обсъжда на глас при жив (по-скоро полужив) началник, близкото обкръжение на вожда очакваше финала на проточилата се пиеса и даже участвуваше усърдно в нея. Така се случи и този път.
Би било преувеличено да се каже, че цялата страна „застина в очакване“ на решението от започналото в 15:00 часа на следващия ден в Кремъл екстрено извънредно заседание на Политбюро. Първо, страната не очакваше почти нищо от поредното разместване на креслата в мъглявите партийни върхове и смяната на портретите пред Централна поща. Второ, тя и без това нямаше никакви шансове да изкаже своите предпочитания и да повлияе върху избора на собствения си върховен ръководител. Ако някой тръпнеше в очакване Политбюро да направи своя избор (официално то можеше да номинира само един кандидат, който трябваше след това да бъде одобрен от пленум на ЦК), то това бяха тези, чиято кариера зависеше от него: редовите членове на ЦК, основно секретари на областни комитети и „промишлени генерали“. А също така, разбира се, многобройната „пехота“ от апаратчици на ЦК, очакваща смяната на портретите на стените и, най-важното - на табелките върху вратите на кабинетите. Революцията — това са много овакентени места.
Това, че по негласна класация сред членовете на Политбюро, по последователност на споменаване в комюникетата на ТАСС и по място в различните президиуми Михаил Горбачов се считаше за втори човек в партията, и при отсъствието на Черненко (тоест практически постоянно) водеше заседанията на Секретариата и Политбюро на ЦК, все още нищо не означаваше. Особено ако се вземе предвид фактът, че той имаше достатъчно могъщи противници и в самото Политбюро, и в закостенелия брежневско-черненковски апарат на ЦК. Затова имаше “възможни варианти” при решаването на въпроса за новия Генерален секретар. Пикантна особеност на момента — този път съставляващия болшинство генералитет съвсем не беше настроен послушно да одобри каквато и да е препоръка на своите маршали. След три погребения на генерални секретари, протекли на Червения площад с регулярност на държавни празници, и пред лицето постоянно натрупващите се проблеми в стопанските региони и отрасли, този втори ешелон ръководители-“стари моми” беше готов открито да въстане срещу партийните старци, които не им даваха път в случай, че тези ръководители за пореден път решат да наложат някой от своите кадри.
Но намеса на “засадния полк” измежду членовете на пленума, воден от Лигачов и Рижков, не се наложи. Въпросът за „безкръвния“ избор на нов Генерален секретар бе предрешен от стратегически пакт, сключен в навечерието на заседанието на Политбюро от Горбачов и Андрей Громико (последният - член на могъщата “тройка” след смъртта на Андропов и Устинов, управляваща Брежнев, а чрез него и цялата страна). Веднага след началото на заседанието, Андрей Андреевич взе думата с правото на политически патриарх и, без да допусне да бъде изпреварен, предложи Горбачов за длъжността Генерален секретар. При тази ситуация стремежите на всички други към мечтания пост — от Гришин, режисьора на предсмъртната поява на Черненко на телевизионния екран, до брежневския премиер Тихонов — губеха смисъл. Последният пирон за решаването на въпроса бе забит с изказването на председателя на КГБ Чебриков, който заяви, че “чекистите са му поръчали да издигне кандидатурата на Горбачов. А, както знаете,— напомни на членовете на Политбюро Чебриков, — гласът на чекиститите, на нашия актив (!) — това е гласът на народа”. В резултат на това, приемането на съдбоносното решение се сведе до състезание на участниците в заседанието по изказване на лоялност към новия „стопанин“.
Атмосферата на обсъждане бе повлияна и от сигналите за натрупаното недоволство, идващи от партийните „низини“. Именно предчувствието, че може да се повтори ситуацията от 1957 г., когато по сигнал на Хрушчов болшинството от членовете на ЦК въстанало срещу Президиума и за един час превърнало сталинските патриции Молотов, Каганович, Маленков в „антипартийна група“, трябва да обясни неочакваното, малко измъчено единодушие на Политбюро, което препоръча на пленума кандидатурата на Горбачов.
Но зад привичния ентусиазъм, с който пленума (на крака) приветствува новия лидер, се криеше (още трудно различимо) съчетание на различни, дори противоположни мотиви и очаквания. Независимо от факта, че почти всички искаха промени и смятаха, че те повече не трябва да се отлагат, аплодиращите в този ден Горбачов имаха различна представа за вида на тези промени. В крайна сметка стана ясно, че ще се наложи да се живее (и служи) дълго с новия Генерален секретар за разлика от неговите предшественици - той едва беше навършил 54 години – една неприлично ниска по кремълските стандарти възраст. (Разбира се, тогава никой не предполагаше, включително и самият Горбачов, че отреденият му срок ще се окаже толкова кратък.)
След като реши въпроса с името на новия началник, партийният апарат се зае с промените, преди всичко кадровите, които трябваше да настъпят с утвърждаването във властта на новото ръководство. Апаратът не очакваше (и не желаеше) политическа революция, но от кадрова не би се отказал; както е казал един мъдрец, всяка революция — това преди всичко са много вакантни места. Затова „апаратните уши” основно обръщаха повече внимание на слуховете за това, кой ще влезе в обкръжението на младия Генерален секретар и на кого ще посочат вратата, отколкото на неговите първи изказвания (за целия си живот на Стария площад те се бяха наслушали на какво ли не). Напразно – от самото начало кадровата логика следваше политическата. Още в първата реч на Горбачов на Червения площад, на погребението на Черненко (над нейния проект са работили Яковлев, Медведев и Болдин) прозвуча непривична фраза, като че ли взета от друг политически език: “Ние изхождаме от това, че правото да се живее в условията на мир и свобода – това е основно право на човека”. До неотдавна такава „крамола” нямаше шансове да мине през цензурата на тогавашния Отдел за пропаганда. Между другото, именно неговото ръководство стана една от първите жертви на започналата апаратна чистка. Последва изгонването на несменяемия Клавдий Боголюбов от стратегически важния пост на завеждащ Общия отдел (Боголюбов година по-рано скрива под покривката бележката на Андропов, изпратена от болницата, в която смъртно болния Генерален секретар препоръчва на Политбюро Горбачов за свой наследник). През останалите месеци от 1985 година Политбюро напускат Романов, Гришин Тихонов. Наближаваше реда и на републиканската „тежка категория“ от брежневския клан — Щербицки, Кунаев, Алиев.
Както казваше слад това самият Горбачов, “ние искахме от самото начало да обявим своите намерения”. Но би било преувеличено да се каже, че от неговите изказвания на първите пленуми през март и април, както и от започналото „спускане сред народа“ на срещите с трудещите се от завода „Лихачов“, а след това и в Ленинград, става ясно за намеренията на новото партийно ръководство.
На първо място защото, получавайки властта от ръцете на болшинството в Политбюро и пленума на ЦК, поне докато не се смени това болшинство, Горбачов е принуден постоянно да се оглежда в него и да доказва своята вярност към решенията на предишния конгрес. Второ, защото намеренията на самия Горбачов и неговия достатъчно пъстър екип (към първия ешелон от Лигачев, Рижков, Чубриков, с които той успешно печели първата партия – избиране за Генерален секретар – през 1985 година се включват Яковлев, Никонов, Елцин, Зайков, Лукянов) по това време още бяха далеч от яснота и конкретност.
В утрото на перестройката (тя тепърва щеше да бъде наречена така) все още изглеждаше възможно да се изработят собствен език и политическа философия, както и да се вкарат всички тези пожелания в рамките на един обединяващ цялото общество проект, и този проект да се реализира без да бъде заплатен нито с икономическа криза, нито с разцепление в партията и активизиране на опозицията, нито с разпадането на единната държава.

Визитна картичка

Андрей Грачов е роден през 1941 година в Москва. Завършил МГИМО (Московски държавен институт по международни отношения), работи в Комитета на младежките организации (КМО на СССР), референт в Отдела за външнополитическа пропаганда към ЦК на КПСС. От 1989 година заема поста заместник завеждащ Международния отдел на ЦК на КПСС, влиза в съвета на учредителите на ежеседмичника “Московские новости”. От август до декември 1991 година Грачов работи в най-близкото обкръжение на президента на СССР — бил е прес-секретар на Михаил Горбачов. Автор на книгите “Горбачов”, “Кремълски хроники”, “Горбачов. Човекът, който искаше колкото може по-добре...” и други.