ЗДРАВЕЙ, ОБИЧ!

За една година преживях всичко, което политиката и улицата могат да измислят. Не знаех, че безсилието и омразата имат такава фантазия. Ако някой събере всичко, написано срещу особата ми, ще се получи планина от нелепости и лъжи. Известни и неизвестни имена и пера се нахвърлиха отгоре ми като глутница, сякаш не съм човек, а дивеч. Не знам дали им преча, но знам, че ги настървявам, и това е единствената ми утеха. Навремето дядо ме учеше: "Нападнат ли те, наведи се и вдигни камък. Злите са страхливи и ще побягнат." Така и правя понякога, но днес злите, изглежда, са по-зли от времето на дядо ми. Не бягат, а вият...
Добри хора ме питат често: "Как издържаш, не те ли е страх?" Аз си знам как издържам, но честна дума, не ме е страх.
Срещу името ми не тракат само зъби. Има и обич, която ме пази. Тази обич е навсякъде и глутницата, ще не ще, си подвива опашката. Докато някои плюят зад гърба ми, мнозина ми подават ръка, свалят шапки, казват ми скъпи думи. Това ми стига. Не знам какво мислят злите, но мога да ги уверя, че обичта е по-силна от омразата. В нея има нещо вълшебно, което дава на човека не само топлина, но и храброст.
Има един случай, който не мога да забравя. Той ме прави не само щастлив, но и силен.
Пресичах един булевард, но насреща ми се зададе трамвай и спрях, за да му дам път. Беше тройка. Трамваят се приближи и изведнъж, без да разбера защо, удари спирачки. Реших, че съм застанал близо до линията, и отстъпих назад, готов да се извиня на ватмана. Но стана нещо неочаквано. Вратата на трамвая се отвори и от нея скочи русо момиче, което ми протегна ръцете си. Ватманът се оказа ватманка.
- Здравей, "Дума" - извика момичето и докато се усетя, се намерих в прегръдките му. - Нека всички знаят, че ние, трамвайджиите, сме с вас и ви обичаме!
Погалих смутен момичето по косите и без да искам, погледнах виновно към прозорците на трамвая. По стъклата се бяха налепили разни лица, които гледаха учудено. Някакъв господин викаше нещо и аз го разбрах, без да чувам гласа му, защото видях, че ми показа двата си пръста.
- Благодаря ти, мила, но тръгвай, защото вътре ще ти се карат...
Ватманката махна с ръка и извади от джоба на сакото си вестник.
- Няма да тръгна, докато не ми дадете един автограф.
Взех вестника и написах: "Има една пиеса, озаглавена "Трамвай желание". Твоят може да се нарече "Трамвай надежда". Вярвам ти!"
След секунда трамваят пое и онзи с двата пръста ми се изплези. В отговор ватманката натисна звънеца и видях, че се смее. Стана ми весело. Ето как добрата среща е по-силна от всичко. Много хора са се спирали по пътя ми, но цял трамвай - никога. И сега, като видя "тройка", търся с очи русото момиче. "Стар си, дядо", викат внуците ми и се гушат в брадата ми. Вярно е, ама нали съм човек...

"Дума", 20 декември 1991 г.
Из "Из тъжно и весело"
 

                                        
НЕПОМРЪКВАЩ ПРИМЕР
Проф.Тодор Абазов
 
Колкото повече времето ни отдалечава от деня, в който се разделихме със Стефан Продев, толкова по-сложен и многопластов застава неговият образ пред нас. Съдбата ни срещна двамата още като голобради средношколци и съм свидетел на развитието му, преминало през колкото вълнуващи, толкова и драматични исторически обрати.
Помня го като възторжен ремсист (комсомолец) в гимназиална униформа, който, окрилен от бликналия на 9.IХ.1944 г. ентусиазъм, се впусна с още неукрепналото си перо и крехките си юношески сили да съдейства за промените. Днес се изговарят какви ли не нелепици по адрес на тази дата, но истината е, че за мнозинството от хората тя беше една голяма надежда. С течение на времето обаче, доловил, че по поетия път едни раздават себе си, а други присвояват плодовете им, Стефан Продев откри тревожното разминаване между идеи и дела. По-късно дойде разочарованието му от проиграния през 1956 г., оказал се за жалост последен, шанс в промяната да настъпи промяна, която да озонира атмосферата и придаде човешки образ на системата. Така той по свой собствен, вътрешно изживян, самостоятелно осмислен път стигна до изводите, направени от голяма част от лявата интелигенция по света, че социалната справедливост и общественият прогрес са немислими без гарантирана за всички свобода. И за последен път изживя ново, още по-тежко разочарование, когато след 10.IХ.1989 г. много скоро стана ясно, че не само сталинският модел на социализма, но и заимстваната от довоенното ни минало псевдодемокрация може да обслужва користта, при това в още по-големи и нечовешки размери.
Фанатично предан на своите идеали, Стефан Продев беше пълна противоположност на фанатизма. Така успя да премине през историческите катаклизми с отворени очи и, без да отстъпва от убежденията си, непрекъснато да ги обновява, както и, разбира се, да уважава усилията на всеки друг в тази посока. Способен да разбира съмненията, разочарованията, дори прегрешенията, той беше непоклатим само към едно - към вероотстъпничеството, което след като мумифицираше десетилетия наред социализма, за да черпи от облагите му, накрая, когато повече нямаше изгода от него, го захвърли като употребена носна кърпичка.
Това правеше от Стефан Продев личност и творец от типа на блестящата кохорта от леви  интелектуалци като започнем от Пол Елюар и Теодор Драйзер и завършим с Пикасо и Оскар Нимайер, отдали талант и убеденост на идеите си.
 В този смисъл е непомъркващ пример.

Продевите острови
Петко СИМЕОНОВ

По-свободно речено: със Стефан Продев ме е запознал Фридрих Енгелс. Енгелс беше един от Светата троица. Маркс, Енгелс, Ленин. Върховните официални авторитети. Пророците на Истината.
За тях се пишеше като за светци, прозрели и обяснили тайните на природата и обществото. Мъже не от този свят. Непорочни и изрядни. Липсваха само молитвите към тях, но пък имаше задължителни клетви за вярност и химни за възхвала...
И така, през шейсетте години се появи книгата "Фред или пролетта", необичаен разказ за младия Енгелс. Младеж, нормален и приличен на всички смъртни. Името на автора се разчу. Стефан Продев! Хареса ми как пише. Излят слог. Кюлчета от емоция и енергия...
Стефан Продев зае празна ниша в българската публичност. За комунизма, за социализма, за авторитетите, за реалния живот се пише убедено, с ясен език и честно. На границата на конфликта.
Винаги на границата!
Той беше организирал Клуб. Уж за архитектура. За архитектура и градоустройство наистина се дискутираше. Но няма как да се говори за устройството на селищна среда и сгради и да се заобикалят въпросите за устройството на обществото и мястото на човека в него. Ходех там като социолог, когато темата ме интересуваше.
В онези години съществуваха такива острови на свободомислие. Архипелагът на свободата! Стефан Продев умееше да създава около себе си такъв остров, където всичко беше подобно на него: ясно, честно, гранично. Клубът на архитекта, списание "София", вестник "Народна култура"...
А после "Дума". През 1990 г. се видя, че при него границата е барикада. Стои изправен - левичар, боец, партиен.
Тогава разбрахме, че е живял без преструвка. Правил е компромиси толкова, колкото да си остане на барикадата...
Познавахме се лично, но не бяхме близки. Разговаряхме на обществено-политически теми. И двамата балансирахме - появи ли се тема, по която бихме се сблъскали, заобикаляхме я.
Беше член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Ръководеше събранието на клуба в кино "Петър Берон" - на 2 ноември 1989 г. В изтръпналата, ентусиазирана зала Продев влезе в конфликт с Желев. Когато Желев в изказването си призова към обединение на неформалите и възстановените опозиционни партии, т.е. към създаване на СДС, Продев го прекъсна и рече: "Това е лично мнение, то не е мнение на Клуба..." Беше първият знак, че се разделяхме и влизахме в битка.
Кандидатурата на Продев беше обсъждана в Координационния съвет на новосъздаденото СДС за главен редактор на вестник "Демокрация". Той отказа - не беше съгласен със създаването на СДС и надигащия се антикомунизъм.
Седмици по-късно станах директор на "Демокрация", а той главен редактор на "Дума". Бяхме един срещу друг. Труден противник.
Като се случеше да се срещнем, пак така заобикаляхме темите, по които бихме могли да сменим тона на уважителна размяна на мнения и баналности.
Голяма личност, вътрешно съсредоточена, излъчваща сила. Все ми се струва, че в БСП не си дават сметка кой беше Стефан Продев...   
                                                 

Дойде времето и на "хлебарките". На неуспелите, на бездарните, на циниците, на лицемерите. До 10 ноември всички те се гушеха в пукнатините на обществото и само на четири очи се осмеляваха да изразят "личното" си мнение. Обикновено цъкаха с език, вдигаха неопределено рамене и изпълняваха всякакви поръчки - от поръчката "ура" до поръчката "долу". Душите и перата им не поемаха никакъв риск, когато пишеха или когато се подписваха. Опазил ги бог! Рискът им се струваше романтичен жест или необмислена работа и затова никой от тях не влизаше в открит бой със злото. Дори мнозина от тях помагаха на злото със своя интелектуален непукизъм или с меркантилното си отношение към словото. Добре че имаше кафенета, където пълзяха край масите и се забавляваха с чуждата смелост.
Сега е друго. Общественият трус размести пластовете и "хлебарките" излязоха от дупките. Наистина пропуснаха първите митинги, но след месец-два разкършиха пипала и започнаха да "трупат" биография. Оказа се, че всички те, милите, били жертва на тоталитаризма, че "лапите на комунизма" ги задушавали, че неспокойната им съвест е покрита с кървящи рани. Някои дори не се посвениха и започнаха да занимават обществото с "нелегалните" си позиции и прозрения. Така постепенно на "хлебарките" им поникнаха крила и перата им се превърнаха в ножове. В тъпи, но злобни ножове, чиято първа жертва се оказаха онези, които години наред рискуваха чест, име и творчество за мечтаната свобода. И ето че се стигна до онова познато духовно грубиянство, което започна да превръща обезценяването на ценностите от лично отмъщение на бездарието в политическа игра. Та колко му е да омаскариш един достоен човек, един Валери Петров например, когато омразата ти ръкопляска.
Обществото е болно не само когато "хлебарките" се крият, но когато се активизират. Тяхното изпълзяване от пукнатините е тревожно явление. То е знак, че безнравствеността продължава. Затова, ако мислим за здравето му, нека не позволяваме на дребните животинки да ръфат душата му. Нека защитим големите, истинските творци, независимо от политическите им възгледи, от агресията на злите. Драмата на Алеко ни предупреждава. Талантите принадлежат на България, а не на една или друга партия. Те не остават в историята заради идейния си цвят. Радичков не е просто червен. А само той ли?

"Дума", 9 април 1990 г.     

Ремсистът
Анжел Вагенщайн

Не знам дали всички са разбрали за какво и за кои се отнася посланието на Стефан Продев, от какво и от кого се е разграничил, когато заяви, че е ремсист. Защото РМС - това е най-чистата, най-ярката и неопетнена страница от историята на българската левица. И името на този голям журналист и мислител ще остане вписано на тази страница сред паметните имена на ремсисти, посветили живота си на един велик идеал!        

Написано с главни букви
Леда Милева

Щастлива съм, че познавах Стефан Продев - публициста, журналиста, общественика, интелектуалеца, достойния носител и защитник на идеалите на социализма. И незаменимия приятел. Всичко това, написано със главни букви. Нека името и делото му бъдат пример за младите поколения. Нека бъде вечно жив споменът за него.


Сърце и разум - в едно
Георги Пирински

Стефан Продев беше щастливец. В смисъл, че при него сърцето и разумът бяха в пълен синхрон. Тази уж мъдрост, че на младини човек е социалист, пък после, като стане по-разумен, става обратното, за него не важеше в никакъв случай. Той беше и докрай си остана от сърце младеж и ентусиаст. И това не бе романтичен ентусиазъм, а се съчетаваще с едно много дълбоко осмисляне на социалистическото начало. С цялата сложност да се защитава лявото в условията на България през последните десетилетия.
Имаше, разбира се, и рядката дарба да увлича хората. Това, което при него бе като екип и колектив на в. ДУМА, беше наистина едно от редките и много ярки явления в обществения ни живот от времето, в което той ръководеше вестника.

Недостижим връх
Бенжамен Варон

Стефан Продев е част от най-ценното в националното богатство на България на границата между ХХ и ХХI век.
Като социално-политически морал е еталон без конкуренция в този период.
В публицистиката е недостижим връх.
Събраните му литературни произведения от издателство "Захарий Стоянов" хвърлят в дълбок размисъл за цената на загубата на България от преждевременната смърт на Стефан Продев.
В приятелството - само ние знаем какво губим без присъствието на Стефан, всеки ден, всеки миг.

Притежаваше голяма гражданска смелост
Петър Берон

Той беше забележителен човек. Знаехме се отпреди промените, беше главен редактор на в. "Народна култура" и на сп. "София", където публикува мои материали, които други не посмяха да поместят. Критични материали! Беше човек с гражданска смелост и с критично мислене. След 10 ноември бяхме заедно и в Народното събрание, макар и в "противоположни групи", и когато ругаех Желю Желев, той ми каза: "Нямаш право да говориш срещу него, защото ти гласува за него - за президент. Аз имам право, защото гласувах "против", въпреки повелята да гласувам "за".
Стефан Продев беше "гвоздеят" на събирания, на литературни четения, на представяния на книги. За него съм с най-добри спомени!