Белетристика

Деян ЕНЕВ е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия, нощен санитар, пресовчик, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист.
Автор е на няколко сборника с разкази, сред които "Четиво за нощен влак" (1987), "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994), "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000), "Господи, помилуй" (2004),"Всички на носа на гемията" (2009).
Носител е на Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев" (1994), на Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП (2004), на Голямата награда за нова българска проза "Хеликон". Лауреат на "Златен ланец" на в. "Труд" за къс разказ през 2006 г. През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издаде в превод на немски сборник с негови разкази под заглавие "Цирк България".
Член е на Съюза на българските писатели.

Обувките му оставяха малки планини от сняг по мозайката на стълбите. По навик стисна широкия дървен парапет, изкачвайки се нагоре към втория етаж. Парапетът беше леден като парапета на кораб в Северния ледовит океан. Двукрилата врата на библиотеката отдавна не се заключваше истински - Константин просто издърпваше винта на едната халка от дупката в дървото.
В двете големи помещения на библиотеката беше истински студено. Ледените цветя по стъклата бяха станали още по-дебели и живописни - вече изглеждаха като изсечени в гранит с длето.
Старият глинен пепелник, който вярно му бе служил в продължение на три десетилетия, приличаше на изгаснало огнище. Сякаш и той усещаше, че това е последното посещение на Константин на работното му място в библиотеката. Нямаше да е честно да го остави тук, най-добре беше да си го вземе вкъщи, но пепелникът фигурираше в глупавия канцеларски опис на вещите и формално можеха да го обвинят в кражба. Като нищо и това можеха да направят.
Константин хвърли поглед по дългите рафтове с книги, навремето прилежно описани и подредени по автори и заглавия лично от него. Още утре щяха да започнат да тъпчат книгите в найлонови чували и най-вероятно да ги изхвърлят направо на боклука. Фирмата, която бе наела помещенията на библиотеката от читалището за студио на кабелна телевизия, искаше до дни да започне ремонта. Единствено страшният студ, който бе свил напоследък, можеше временно да им попречи. 
Константин се отпусна на шперплатовия стол, дръпна пепелника по-близо до себе си и си запали цигара.
Огледалото с отчупен край над чешмата на отсрещната стена, както винаги, отрази лицето му. Зеленият, забоден с кабарчета дебел картон на бюрото не бе сменян от години и целият бе нацапан от химикалките, с които записваше в картоните взетите от читателите книги.
Тиковете на главата му се усилиха, сигурно от студа. Читалището отдавна бе спряло парното си и в библиотеката бе почти толкова студено, колкото и навън. Единствено вълк би оцелял на този студ. Но ето че и Константин оцеляваше. Виж, ако се наложеше обаче точно сега да впише в нечий картон заглавието на някоя книга, нямаше да може да се справи.
Той тихо бе попитал онези - а какво ще стане с книгите? И те, докато разглеждаха високите хубави помещения и вече обмисляха ремонта, бяха махнали нетърпеливо с ръка.
Всъщност чак сега Константин разбра защо бе дошъл и днес тук, въпреки че формално той бе сдал имуществото и всичко бе приключило: един брой бюро, един брой стол, един брой диван, два броя табуретки, един брой двойна стълба, линийка, стелажи толкова и толкова броя, един брой пепелник, кошче, кофа, ракета, метла и лопатка... Той бе дошъл не заради личните си спомени. Той бе дошъл да се раздели с книгите.
Пръстите му замръзнаха съвсем и той ги мушна в джобовете на палтото си. Тиковете на главата му ставаха все по-отсечени, той можеше, ако иска, дори да им се любува в счупеното огледало отсреща. С тези тикове приличаше на диригент на голям симфоничен оркестър, който дирижира любимото си произведение и скоро ще достигне кулминацията - вече е събрал мелодиите от всички инструменти в лъчист сноп и ето сега ще изпрати този сноп в космоса.
А после изведнъж се видя какво ще прави оттук насетне. Видя се как ще изкачва всеки ден стъпалата към библиотеката и чак когато стигне входа на читалището, ще се сеща, че вече няма библиотека.
Отиде до един от рафтовете и взе жълтата книжка "Уличният певец" на Ърнест Томпсън Сетън. Вътре бе новелата "Уинипегския вълк".
Трябваше да се научи да вие като вълк.
На излизане помисли малко и взе и глинения пепелник.