Млади поети

Мария ДОНЕВА е родена на 3 септември 1974 г. в Стара Загора. Пише стихове, текстове на песни, пиеси. Драматург е на ДТ "Гео Милев". Работи и в арт терапия към Държавна психиатрична болница - гр. Раднево. Автор е на пет книги с поезия, най-новата от които е "Меко слънце", издадена от ИК "Жанет 45".

Радостта си е тук,
но сега си почива.
Диша кротко, без звук.
Закопчана накриво,

без чорапи, без лак,
без парфюм, без надежда.
Свита в топлия мрак,
тишината подрежда.

Няма друг алкохол -
само мекия спомен.
Във сърцето й голо
след възторга огромен,

след труда, след страха,
след звънтящите страсти -
една остра троха
изостанало щастие...

Радостта се е свила
на кълбо, на юмрук.
Няма никаква сила.
Но все още е тук.



***

Може ли конче да се ядоса?
Може ли мравка да бъде сърдита?
Спирам, задавам си тези въпроси,
и неусетно ядът ми отлита.

И, за момента, светът се подрежда.
Дъх си поемам, нагазвам в тревата.
Тропвам с копито. През сламка поглеждам -
колко далечни изглеждат нещата.


Неделя

Къде да ходя? А е топло,
и вятърът - гальовно мек.
Очарователен следобед,
и аз - като ленив човек,
богато надарен със време,
със книга и със самота,
един удобен стол ще взема
и на балкона ще чета.


***

Имам твърдо намерение
всичко да ми е наред.
Дни със сиво оперение
люпят ситен слънчоглед.

Работата скърца жилаво,
без зехтин и без подправки.
С разширени вени лилави
охкат затлъстели мравки.

Паяци се зъбят тихо,
с нерви, виснали на косъм -
смятат, че им се усмихвам,
само за да ги ядосам.

Че бърборя и си пея,
и изказвам несъгласие,
само за да ги разсмея.
Честно казано, така си е.


Тя се наслаждава на дъжда

Бодливата роза дъждът я вали
дори по най-ситните меки бодли,
и тя се отпуска в ръцете му мокри,
показва му своите алени рокли,
а той я докосва, където обича,
и между листата й тънки потича,
и нежно и весело я гъделичка,
а тя си повдига полите самичка,
цъфти, изчервява се, тихо се смее,
и даже не се и замисля къде е,
а те са на пътя, съвсем под небето,
и хора минават, и кестени светят,
и слънцето светва. Дъждът си отива,
а мократа роза спокойно заспива.


***

Лятото не мигва нощем,
после дреме в автобуса.
Слиза, хубаво и рошаво,
и забравя да закуси.

То часовници не носи.
Губи фотоапарата си.
С интерес разглежда босите
смешни пръсти на краката си.

Смее се, и се смущава,
и от всяка сянка трепва.
Лесно се сприятелява,
след това тъжи свирепо.

Лази като буболечка -
сок от праскова към лакътя.
Топло като хляб, препечено,
как да не обичаш лятото?



***
Той беше от онези дъждове,
които първо чуваш – по листата,
по тънките им нежни гърбове,
и тяхното потръпване приятно.

А после ароматът. На липи,
по-гъст и два, и три пъти по-сочен,
и чувството, че всичко се топи,
и нещо важно всеки миг ще почне.


Малка гара

Гарата пристига.
Стряскам се и слизам.
В мене се надига
вкусен оптимизъм.

Царевички мърдат
заешки ушета.
По земята твърда
лилав бръмбар крета.

Маковете тичат
отстрани край пътя.
Щъркели прилично
и спокойно мътят.

Агнета се гонят
по една поляна,
и разперва клони
радост овладяна.