Двата Миладина, двата верни сина

Бойка АСИОВА

Величествен паметник на народното творчество нарича Михаил Арнаудов сборника "Български народни песни" на Димитър и Константин Миладинови.
През 1844-1845 г. Виктор Григорович пътува из България. Руският славист, професор от Казанския университет тогава, гостува у Миладинови. "Като стигнахме двамата в родното ми място Струга, вечерта пожела старата ми майка да изпее болгарска песма, която си и записа...", пише Димитър Миладинов. След тази паметна среща двамата братя започват да събират песни. Започват от майка си - Султана. "В Струга саде една девойка ни каза до сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти Прилепски една стара жена ги каза." - четем в сборника, който излиза от печат в средата на юни 1861 г. в Загреб. Богатството е неизчерпаемо, пише в предговора към сборника, по всяка вероятност написан от Константин. 665 са отпечатаните песни. В изданието са включени и други фолклорни и етнографски материали - вярвания, предания, игри, пословици, гатанки, лични имена, обичаи.
 

Димитър и Константин Миладинови

"Тези песни и други детински работи, които събирам, искам да отпечатам, за да останат да се пеят някогаш, кога няма да има вече такива работи. Чунким тия проклети гърци ще ни погърчат".  Споменът е на Марко Цепенков от Прилеп, фолклорист силно повлиян от Димитър Миладинов и станал сам събирач на народно творчество.
Тия "проклети гърци", тоя "проклет владика" Мелетий Охридски измисля коварен махзар. И през нощта на 16 февруари 1861 г. в къщата му в Струга Димитър е арестуван, откаран първо в Охрид, сетне в Битоля, оттам в Цариград, откъдето не се връща.
Константин, който вече е завършил Московския университет, по това време е в Белград, където научава що се е случило с брат му. Веднага тръгва за Цариград, за да подейства чрез приятели за освобождаването на Димитър. Не би.
Двамата братя са в затвора "Голямото заптие", разделени един от друг в клетки. Само католици могли да ги посещават. Но и двамата не сменили вяра за спасение. Така те стават двукратни мъченици - за българската си народност и за вярата си.

Снимка за спомен с монсеньор д-р Марин Сракич в кабинета му в катедралата в Джаково, Хърватия.


За гибелта на братята
народът е създал легенди


 Най-жилавата от тях е, че са отровени. Друга версия гласи, че като получили позволение за свобода, те излезли навън, прегърнали се и от силно вълнение умрели едновременно.
Димитър издъхва на 7 януари, а Константин на 11 същия месец в 1862 г.
Днес, 150 години след тяхната гибел, не е ли още състоятелен въпросът, който тогава поставя Кузман Шапкарев, ученик и следовник Миладинов: "Ако би съществувал един православно-славенски общ синод, трябвало би да ги провъзгласи за православно-славенски мъченици-светии, на които паметта да се празнува ежегодно от православно-славенский свет."
Двамата велики българи с отпечатването на песните са превърнали изпятото от народния певец в Библия.
В тия произведения на народната муза откриваме нещо първично, естествено-наивно, прастаро, способно да се хареса на всеки човек със здрав разум и усет за хубавото.
Днес няма съмнение, че сме пред прага на едно възкръсване на европейската култура. Предстои преоткриване на нейните корени в епохата на глобализация. Балканската култура тепърва има да оплодява световната. А в многопластовата култура на Балканите мястото за уникалното дело на Миладиновци е запазено.

Родната къща на братята Димитър и Константин Миладинови, архивна снимка от 1912 г., направена по повод 50-годишнината от смъртта на двамата будители

Въпроси, въпроси, въпроси...

* Колко е жива народната памет за Миладиновци.
* Осъзнава ли се ролята на тези личности като имунна защита срещу процесите на национално обезличаване.
* Как да се предотврати пълното запушване на вените на младото поколение българи с продукти на чуждата псевдокултура.
* Осъзната ли е опасността от отродяване.
И ако те, Миладиновци, чрез своя труд и живот са защитили идеята за народността, то новият век решително поставя въпроса за мястото в света на народ като нашия въобще.
Да се взрем, любородни читателю, в родословното дърво "България" и да видим текат ли соковете на непреходното дело на братята и как можем да ги запазим. Та да кажем с думите на Димитър Миладинов: "Но най-харното, най-хубавото, най-честното ни остана - кърфта цела болгарска, блага!"


Спомоществователят Йосип-Юрай Щросмайер

е роден в Осиек, погребан в Джаково и населил с духа си Загреб и цяла Хърватия. Бил е начело на Джаковичка и Сремска епископия 55 години. Той е една от най-значителните личности както за църквата, така и в политическия и културния живот на страната си. На връщане в родината си от Русия през Виена Константин се запознава с този учен и голям приятел на славянството. Осмелява се да го моли за помощ за издадване на сборника.
Когато разбрал, че Константин е преписал песните на български, но с гръцки букви, Щросмайер му предложил да ги пренапише със славянската азбука. Кани го в Джаково. Настанява го в общежитието на Духовната семинария и поръчва на клириците да му помагат.
Книгата, която е видяла бял свят, благодарение голямото сърце на именития хърватин, е сред най-ценните в Епископската библиотека в Джаково според монсеньор д-р Марин Сракич. Епископът ми показа екземпляр от изданието, отпечатано в печатницата на Антун Якич в Загреб през 1861 г. Друг видях в музея на Щросмайер в града. Един от трите екземпляра е подарен на България, напомни д-р Сракич и ми разтвори библиотечен каталог с разписка, срещу която българинът Никола Трайков е получил през 1942 г. подвързания с кожа и в златножълта украса екземпляр, предназначен за Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Песенни приписки
   
Пътувам към град Дебър, Западна Македония. Табелка вляво сочи за Тресонче. Та това е родното село на Сирма Войвода, която знаем от читанките. Хващам покрай Тресонечка река. Запустеният път се възкачва между баири, където със сигурност е шетала Сирма. Опрях в черковна порта, облазена с кокоша трева...
Тресонче, Лазарополе, Гари, Осой, Галичник - все села, гушнали се в Бистра планина, от които са произлезли цели резбарски родове. Същите, които дават името на Дебърската резбарска школа. Впрочем някога еснафът им се именувал рездюлгерски. Защото "тия са били майстори от темела до покрива" и на украсата на съграденото от тях. Еднакво са владеели дюлгерския чук и резбарското длето. Мияци се наричали родените по тези краища. А мияк някога е било синоним на българин. Това го научаваме от писаното и издълбаното от самите майстори. Скромни за личното си име, те се гордеели, че са от едно коляно с болярите на цар Самуил.
Като се върнах у дома, в сборника на Миладинови под номер 212 намерих:

Сирма Войводка
Дека се чуло видело,
Мома войвода да бидит
На седемдесет сеймени,
На тия гори зелени,
На тия води студени?
Мома им веле говоре:
"Това сос людба не биват,
Това сос средба не биват!
Земайте пърстен от ръка,
Вързайте пърстен на бука,
Фърлейте редом на нишан;
Кой ке ударит пърстенат,
Кой ке си бидет Войвода
И мене ке кердосат."
Сите си фърля`а со редом,
Никой ми пърстен не удри...
...
Изтръпвам от автентичността на приписката под песента.
"Тая песна е от Гаре, село от Долна Дебра. Сирма се роди во Дебарско село Тресанче. Девойка бидвеещем под мъжко облекло обходи как Войвода планините Бабин трап, Стогово, Барбура, Карчин. Момите кои тая водеше я узнаха како девойка, кога се скинаха петлиците от гръдите. Тая на еден ден от Крушово пойде в Кичево, т.е. на еден ден изтърча растояние от осумнадесет часа. Тая се мъжи на еден мияк българин от Крушево. Нея осемдусетгодишна видохме во Прилеп, и от устата нейдзина чухме за младостта й. В одаята й под перница държеше кубурите полни, и саби обесени на дзидот висеха над неа.
Д.М."

***
 "Тази песен тета Магда, мамина сестра, ми изпя на 12. Х. 2002 г. Подпряла се на шкафа, мама седеше на леглото си и слушаше. По лицето й - особено вълнение. И двете знаят песента от баща си, дедо Дине. Тета е на 88, мама - на 85"
Приписката съм добавила в полето на стр. LXXV в изданието от 1942 г., което ми подари Иванка Добрева.

Девойче бело цървено,
Шчо ти е бело гърлото
Като на финджал дъното?
Финджалот пълн со ракия,
Дай ми го да се напия.
Да пиям, да се опиям,
На скутот да си заспиям,
Меракот да ми поминит,
Севдата да ми отминит,
И да умрам - да не жалим

***
КОИ СА БЕЛОГРАГЯНИ?
Биляна платно белеше
На Охридските извори,
Оздола идат винари,
Винари бели грагяни.
...
Така я пее Любка Рондова. Малко по-инак я пееше Костадин Гугов. Известна е в много варианти.
Който се заслушва в текста, може да си рече, най-често, че "белите грагяни" със сигурност са от Белград. Не съм от тях. Но си мислех, че винарите са от Берат, средищен град в днешна Албания. Наричан някога Белиград, във времето на своя разцвет бил двеста години в рамките на българската държава. Много е красив. Била съм в него и в спомена ми е останал бял. Дали от блясъка на старата черква на един от хълмовете му, от която запомняш по великденски варосаните й стени? Дали от мраморния калдълъръм, който води към нея? И лицата на хората са бели.
Не било!
Научих го от Кирил Пендев, благоевградчанин, собственик на лозя в Неготино, Македония. Господинът ми каза, че срещу неговия имот баирът се казва "Белограгяне". Оттам са най-хубавите вина и за там се пее песента.
Я виж ти!
Обичам срещите на малките открития.
А пък в сборника на Миладинови момата не е Биляна, а е Любика.

Любика платно белеше
Покрай белего Вардара,
Ми помина`е винари,
Винари вино носе`е;
Любика лепо говоритъ:
ДВинари, лепи вардари!
Не прашете ми платното,
Оти и платно даровно."
- Любико, бела Бугарко!
Алъ сакаш вино ракиа?
- Винари, бели вардари!
Яс нейкюмъ вино, ракиа,
Тукъ сакам бело винарче,
Що одит напретъ пред коньи
Со цървениотъ джамаданъ.


Обичам песните с биография

***
Подавам сборника на Костадин Гугов. Прелиства го, припознава си песни. Запява ... Една след друга и няма край...
- Тия мъже, невесто, са направили златен наниз! - диви се народният певец, невиждал книгата. - Баба ми, тя е кукушанка, пееше, та пушек се дигаше. Тя ми разказваше, сите си пеехме - вика, - предеме си, шиеме си, точиме си и си пеем. Ще я търся тая книга...
Продължава Гугата да разлиства и да припява...
Огреяла месечина во бегови  дворои.
Тамо бего вечераше, рудо ягне ядеше,
И со момци сборуваше...


Потулване на фактите

Музеят на братя Миладинови в Струга е на същото място, където е била родната им къща. Изграден е в духа на старата местна архитектура. На стената снимка на дударе - стомна. На тази е изписана датата на нейната направа - 24 окт. 1868 г., точно една година след символичното погребение. Покрай датата и името на Димитри Миладинов, се вижда гравиран кръст, а над него буквата "А", което означава амин. Това е необикновена реликва на рода. Никога нямаше да се направи тази стомна, ако Митра, жената на Димитър в неизмеримата си скръб не е импровизирала едно величествено "погребение" на своя изчезнал през 1862 г. съпруг. След като години е търсила гроба му и лично е ходила в Цариград, тя е турила в ковчег единствената му фотография и я е погребала. Да има над какво да прелива с вино. Тази стомна още се пазела в семейството на Димитри Миладинов, фотограф по професия и правнук на Митра и Димитър Миладинови.
На друга една стомна, наричана "киселинарка" се чете "Султана", майката на братята. Този съд е изработен през 1842 г. от Никола Миладин, син на Ристе Миладин. Кюп за съхраняване на зърно, пак знак за произхода на великите братя. Баща им е бил грънчар, един уважаван занаят за онова време.
Много нещо се пази в памет на тия велики граждани на Струга.
Но... във витрината, в която са изложени писма, книги, вещи на братята, на кориците на две книги се чете: "Миладиновци. Зборник, 1861-1961" по случай 100-годишнината и "Македонски народни песни", издание от 1983 г. Третата е отворена на страница 2 и 3 на песните "Великденска" от Прилеп и "Саводивско дзидзанье". По пожълтелите листа се досещаме, че това е екземпляр от  оригиналното издание на сборника. Че на титулната страница пише "Български народни песни собрани от Братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина  в Загреб в книгопечатницата на А. Якича, 1861 г. Но тази страница не е видна за посетителите на музея. Пък уредниците не обичат да се разбутва витрината. Знам го от многото си ходения край Църни Дрим.
В Македония продължава и днес измислянето на историята. При очевидни факти. Както е в случая с делото на Миладиновци. Ни е да ги скриеш, ни е да ги покажеш.
Но... Марко КИТЕВСКИ е набрал кураж за фототипно издание на сборника на Димитър и Константин Миладинови през 2000 г. Автор е на предговора. За едната чест го е направил. Не каза с цената на какво. Или може би научил сетне. Марко Китевски е роден е през 1950 г. в с. Слатински чифлик, Охридско. Завършил е Философския факултет в Скопие, специалност история на литературите на народите на СФРЮ. От 1983 г. работи в Института за македонска литература при Филоложкия факултет в Скопие. Три пъти е преизбиран за най-високото научно звание лвисш научен съветникы. Автор е на повече от 20 книги.
- Не мога да подмина фактите. Специалист съм по история на литературата - рече Марко Китевски.
Няма по-категорични доказателства за изконната принадлежност на македонците към българския народ от живота и делото на братя Миладинови. Както и да ги потулваш. Писаното остава.


...
"Попейте ми, красни македонски деви,
попейте ми ваште невинни припеви,
втъкнете ги в китки, пратете ми клик
на вашия кършен и звучен език.
...
Летете, о, песни, спомени големи,
въздишки последни на бившето време!
Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,
пейте ги при Струга, град хубав и стар,
дето се родиха двата Миладина,
на Македония двата верни сина."
 

  Из "Братя Миладинови", "Епопея на забравените", Иван Вазов


...