Духът на света в щедростта на българското слово

Панко  Анчев   

Силно метафорична (дори повече от обичайното за българската традиция), поезията на Иван Гранитски е подчертано социална, конкретно анализираща духа на света, в който се поражда. Това я прави многопластова, тъй като всяка метафора, всеки образ - особено когато са неочаквани и необичайно създадени в съчетание на представи, отваря нови значения, натрупва тези значения едно върху друго, сравнява ги с реалността и активно се стреми да оцени и преобрази тази реалност.
Самата реалност в тази поезия е много любопитна. Иван Гранитски рядко изобразява конкретна картина, която бихме могли да видим в живота си или сами да живеем в нея. Той по-скоро изважда от въображението си и от виртуалността на миналото природни картини - по-скоро митични, отколкото истински. Но въпреки всичко истински, защото са нарисувани реалистично, пунктуално дори, с поразяваща педантичност и подробности, в които се съдържат много смисли и значения и които определят поведението на лирическия герой.

Какъв и защо е човекът

Този свят е изведен от библейското отделяне на светлината от тъмнината, от неговия безкрай в началото на времето; а също и от античната митология, в която има много божества и богоподобни люде, необходими на поета, за да създаде среда - едновременно внушителна, величава, прекрасна, но и уродлива, за да я направи аналог на днешната. Но още от мрака и хиперболите на Дюрер, Брьогел, Салвадор Дали (любимите художници на поета). И тук именно трябва да търсим началото на социалния смисъл в поезията на Иван Гранитски. Като тон и рязкост на съжденията тя се родее с публицистиката му. В тази среда той размишлява преди всичко какъв е човекът, какво трябва и какво не трябва да бъде; към какво се стреми, когато идва от мрака или светлината, на какво да се надява и колко голяма да е силата му, за да се запази като Божие създание. Много въпроси се задават и всеки от тях е отговор на предишния. Да отговаря с въпроси е любим маниер на поета Иван Гранитски. Така той постоянно пълни някаква щерна (не случайно последната му книга носи заглавие - "Щерна"), докато изпразва друга. Той непременно иска да запълни някаква бездна с познание, но в същото време изкопава друга със своите вечни въпроси. Сякаш сторък, стоглав и стотелесен великан се бори с някакъв свой себеподобен. И не може да го победи, но те си нанасят рани и проливат кръвта си. Толкова драматично е напрежението вътре в душата на лирическия герой.

Светът е лош, уродлив и порочен


В стихотворението си "Тайна" поетът тъжно, с нотки на отчаяние дори, констатира:

Човеците продадоха душите си
отказаха се доброволно от безсмъртие 
Избраха да пълзят, а не да литнат 
Легнете живи та да станат мъртвите 

Очевидно човеците са продали душите си на дявола, т.е. на злото, на користта, порока, греха,  подлостта и така са се обрекли на смърт - на позорна смърт. Но нали предназначението им по благодат е съвсем друго и не е било необходимо кой знае какво усилие, за да се върви по пътя на това предопределение. Човек е предпочел и продължава да предпочита да бъде низка твар, а не възвишено създание, за да му е по-удобно и по-лесно да съществува. Тези изводи поетът прави в анализ на сегашната ни действителност и те го измъчват страдалчески. Светът е лош, уродлив, порочен. В него се живее трудно и мъчително, но малцина са тези, които дръзват да го променят или поне да го нарекат такъв, какъвто е. И става все по-лош, а това вече заплашва целостта му и същността на човека в него.

Изкуството - почти
единственото
средство за съпротива

срещу злото днес. Не случайно доста стихотворения на Иван Гранитски са вдъхновени от творби на литературата и изкуството или са посветени на големи български творци. Духът на нацията и човечеството се проецира в, и чрез,  изкуството. Срещу него обаче е светът, за чието зло вече казахме. Оттук идва и трагичната участ на почти всички велики хора, чийто живот е отдаден на изкуството. Творецът живее няколко живота едновременно; той носи в себе си съдбата на нацията и на цялото човечество. Затова е и незаинтересован в бита, не се интересува от материалното, не държи на удобствата. А може би просто не ги забелязва, защото очите му гледат другаде, проникват отвъд видимото, а умът му работи не за себе си, а за истината.
Творците са величави личности, спасители на световния дух.
В последните си стихотворения Иван Гранитски сякаш все повече се впечатлява от родната природа. Той я наблюдава в нейната цялост и красота, мъчи се да се впише в нея, да се съедини и в нея да получи душевен покой. Пейзажите му стават все по-цветни и релефни, достъпни, но и с диво вътрешно движение, преминаващо в буря. Бурята придава величие на природата, но и изпитва нейната устойчивост - също както изпитанията са проверка са твърдостта и моралната цялост на човека. Колкото по-величествена е природата - най-вече в планината, толкова и бурята в нея е грандиозна и красива. Така, както е в човешкия свят.

Вяра, душевна сила и хармония

Изобщо Иван Гранитски търси съответствията на човека в различни посоки и ги олицетворява или с природата, или с изкуството, или с митологията. Но идеал търси и намира в историята - особено в българската история на Възраждането. Там вижда нашите национални герои, саможертвали се за свободата и достойнството. Заради свободата те не са правили никакви компромиси. За тях нацията е била над личните им интереси и дори над личния им живот. Ето, казва, поетът, какви трябва да бъдем и ние и как трябва да живеем. Но дали с обикновено повторение може да се постигне нещо? Не, отсича той. Необходима е вяра и душевна сила, честност, вътрешна хармония и висок ум, за да надмогне човекът себе си и се изправи отново на крака. Мерзкото време ражда дребни личности, сред които дори великите творци на изкуството и историята се губят и задушават.
В стихотворенията на Иван Гранитски винаги има някаква провокация, тъй като поетът винаги внушава някаква социална идея. Към тази идея той иска да направи съпричастни своите читатели и поради това ги кара понякога да потръпват, да се стъписат от образа, да се замислят и избират верния път.

Поет на XXI век


Може да се каже, че Иван Гранитски като поет принадлежи изцяло на ХХI век, макар изявите му да са от по-рано, а като критик и публицист заема своето определено място в литературата на ХХ век. И той му принадлежи като надежден контрапункт на постмодернистките бръщолевения и разрушаване на ценностната йерархия. Бих го нарекъл хиперреалист, като в понятието хиперреализъм разбирам силна експонация на външните белези, на фактурата на предметите и природата, хиперболизиране на механичните движения - все едно, че се наблюдават под увеличително стъкло. Величието на картината, която поетът изобразява, трябва да покаже друг мащаб и да го съпостави с немощта и пошлостта на обществено-политическото ни време днес.
Поезията на Иван Гранитски е важен естетически факт на нашата съвременност, интересно явление в българската лирика, което предстои да бъде все по-често анализирано и обяснявано в контекста на социалната и литературната действителност. Тук направих само плах опит за такъв анализ...


Битие

Почиват шепите на великани
към слънцето прострени за молитва
Клокочат като неизригнали вулкани
и въздуха гребат преди да литнат

Гребат могъщо Времето загребват
Тиктака вездесъщият часовник
Историята срича жестокия си требник
И си играе със войничета оловни

И ний- прашинки или пък човеци -
съзерцаваме замахващата брадва
И си повтаряме въпроса вечен -
А може би така и трябва


Бездна

Върховното усещане за смисъл
изчезва в пустотата на безкрая
Аз си тръгвам като писък
на изоставена и тъжна стая

Но закъде пътувам всъщност
превърнат в неназовима вечност
Аз съм споменът за бъдещата къща
на огнената и прощална вечер

където сенки на криле се веят
над първични същности и шепоти
Освободен от тялото си аз се рея
в танца на космическия шемет И

провиждам всичко изначално
Първосъздаващият звезден вятър
одухотворява структурата на кристала
И в безкрайните животи на душата

възсиява любовта на Светлината
Аз съм онова което не изчезва
Всезрящото око Лотосът на Пустотата
Върхът на окончателната бездна